Нали няма…

11.25_sv_Kliment_14-15Видяхме се скоро с един приятел… Хубаво нещо са старите приятели. Не е нужно да се “представяш добре” пред тях. Щом са с теб, значи са те приели. Можеш да бъдеш такъв, какъвто си… Поговорихме. Посмяхме се. И измежду многото приказки за кратко изплува от миналото една случка. От тези, дето първо ти се виждат много забавни, а после не чак толкова.

 


Една вечер в Богословския факултет бяха дошли на гости някакви католически духовници. Не помня точно какви. Дали сред тях имаше някой епископ или пък бяха учени свещеници – това се е изтрило от съзнанието ми. Очевидно бяха уважавани хора. Веднъж в седмицата след Вечернята се чете акатист на св. Климент Охридски – покровител на параклиса, факултета и целия университет. Спомням си как свещеникът напевно четеше думите, а те освен молитвен дух създаваха и усещане за неловкост:

 
“…Виждайки след смъртта на свети Методий лютото гонение от папските духовници срещу учениците Методиеви, ти, светителю отче Клименте, изпита тежка скръб, но ти не потърси спасение от другаде, а възложи цялата си надежда на Бога, и дойде в нашата славянобългарска страна, пеейки с твърда вяра: Алилуия!

 
Помрачен от латинската ерес, княз Светополк те хвърли в тъмница заедно с твоите съратници, светителю отче Клименте, и след тежки мъки те прогони към бреговете на Дунава. Ние те възпяваме като непоколебим изповедник на православието с тази похвална песен:

Радвай се, ти, който мъжествено встъпи в бран със злите латинци!
Радвай се, ти, който претърпя от тях люто гонение!
Радвай се, ти, който показа апостолска ревност!
Радвай се ти, който пренебрегна всичко заради благочестието!
Радвай се, ти, който не се убоя от жестоките мъки за православието!
Радвай се, ти, който предаде себе си на апостолска нищета заради Бога!
Радвай се, блюстителю на заповедите Господни!
Радвай се, изпълнителю на заветите на твоите наставници!
Радвай се, велегласни проповедниче на Евангелието сред славяните…”

 
Но моментното усещане за неудобство от присъстващите католически духовници си остана само във въздуха и вероятно в главите на няколко души. Защото гостите бяха непроницаеми. Стояха си възпитано на местата и дори изглеждаха благоговейно. Сякаш се случва най-нормалното и ежедневно нещо. Когато акатистът свърши, всички се запътиха по своите дела.

 
Бях забравил за тази случка. Чудя се защо сега я припомням… Във всеки случай, не за да съдя или да се присмивам. Просто ми се вижда добра метафора. Знам какво можете да кажете. Няма как да изгонят католиците, те са гости, ще е скандално. А и не са нарушени апостолските правила, които забраняват съвместни молитви, защото те не са се молили. Защото не разбират български. Или защото са канонично грамотни и са внимавали да не се молят с нас, а вместо това са си мислели някакви свои неща. А и защо им е да се молят с думите на нашия акатист, който ги оскърбява? И изобщо кому е нужно да се ровим в някакви стари истории, когато те са дошли при нас в името на науката? А науката, както е известно, е надконфесионална (тази дума не спира да ме обърква, но тук няма как да бъде пропусната).

 
Какво да отговоря на всичко това? А може би чисто и просто не трябваше да се чете акатист. Не трябва да се споменава св. Климент… Е, не точно да не се споменава. Просто е добре да се заобикалят някои негови виждания, които към момента изглеждат некоректни. Времената се менят, нали?

 
Някога, около времето на нашето просвещение, в Църквата се водел спорът за еретическата добавка в Символа на вярата, че Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина (Fillioque). Верни на завета на св. Методий, учениците му държали здраво за православното учение. Затова и били подложени на хули и гонения от латинското духовенство. Ето какво ни разказва св. Теофилакт Охридски в житието на св. Климент:

 
“…И като дигнали шум и като въстанали срещу верните, те казали: „Защо вие още твърде благосклонно сте разположени към думите на Методий, които са вмирисани и мъртви, а не се присъединявате към живия архиепископ и не изповядвате, че Синът е роден от Отца и Духът произлиза от Сина?” А те (Методиевите ученици) отговорили чрез Горазд и Климент: „Методий е още жив, ние напълно знаем това от Господа, Който, от една страна, казва, че повярвалият в него и да умре, ще живее (Йоан 11:25), а от друга страна ни учи, че Бог се нарича Бог на Аврама, Исака и Якова като на живи, а не като на мъртви (Мат. 22:32). В какво наистина грешим, ако имаме за учител този, който живее в Бога, духовно общува и разговаря с нас и ни подкрепва срещу вас? Понеже и сега още сме убедени, че тази ваша нова вяра не се засвидетелства от някакво писание, нито е била създадена от светите отци, ние се страхуваме, че ще се подхвърлим на проклятие, понеже апостол Павел ясно казва: „Който ви благовествува нещо по-друго, от това, що приехте, анатема да бъде“. (Гал. 1:9). Ние вярваме в Духа на Сина понеже е Дух на живот и истина, които са и Сина (Йоан 14:6), и също в Духа като ум Христов (1 Кор. 2:16), но ние не сме научили и не ще научим, че той произхожда от Сина и не ще се откажем от вярата си, и не ще станем по-лоши от неверниците (1 Тим. 5:8). Не! Кълнем се в освещението на благодатта на Светия Дух. Ние вярваме, че Духът произхожда от Отца, и че Бащата на Сина е Негов виновник и изводител, но че е присъщ и на Сина и винаги чрез него се раздава на достойните. Едно е обаче изхождането, а друго е раздаването. Първото изяснява начина на съществуването на Духа, защото, както Синът е от Отца по рождение, така Духът е по произхождане от Него. Даването не обяснява начина на съществуването, а показва обогатяване и раздаване.”

 
Това и още доста говорили Методиевите ученици. Св. Теофилакт разказва, че привържениците на латинския епископ Вихинг не издържали и запушили ушите си, както тези, които някога убивали с камъни св. Стефан. Затова и ги завели при княз Светополк. По-нататък разказът продължава:

 
“Той повикал последователите на Методий и им казал: „Защо става този разкол между вас и защо всеки ден се карате като врагове помежду си? Нали сте всички братя? Нали сте християни? Защо не се споразумеете помежду си и защо не се стремите към единство?” А те отговорили, използвайки Горазда и Климента като своя уста, понеже те водели разговора: „Княже, би трябвало да ти говорим твърде обширно за това, тъй като опасността заплашва не най-малките и не най-незначителните за нас неща, а църковния догмат за Блажената Троица и за душата, което за нас е най-ценно от всичко. Но понеже твоето непознаване на писанията не ти позволява да слушаш много дълги и твърде дълбоки разсъждения, то нашият отговор на твоето питане е прост: ние се разделяме, защото и Господ дойде да донесе меч и да раздели по-доброто от по-лошото (Мат. 10:34-35), а слушаме, че и Давид мрази мразещите Господа и много почита приятелите на Бога (Псал. 138:21). Ние никога не бихме сметнали за християни тези, които не приемат Евангелието, защото, докато в него Един от Троицата, Синът Божий, е казал: „Духът на истината, който изхожда от Отца” (Йоан 15:26), а тези казват, че Духът е произлязъл от Сина. Ако впрочем това беше наистина така, какво е пречило на Господа да каже: „Духът на истината, който изхожда от Мене.” Това е едно. А другото е провъзгласил за Светия Дух Вторият Вселенски събор на събралите се архиереи от целия свят в Константинопол, понеже той за това бил и свикан – да опровергае духобореца Македоний. Съборът съставил Символ на вярата не за опровержение на съставения от Никейския събор, но, което Първият събор пропуснал, понеже споровете за Духа тогава още не били повдигнати, това Вторият допълнил и дъщерята довършила несвършеното от майката. И така да видим според този Символ, който, преведен от гръцките книги, и ти, княже, всеки ден произнасяш в църква, дали да се съгласим да вярваме в Духа, който изхожда от Сина, или в Духа, Който изхожда от Отца. Как да се съгласим с тези, които мъдруват против Евангелието и учението на отците, което е изложено с помощта на Духа, с тези, които викат от земята като лъжливи предсказатели? „Какво общо има между светлината и тъмнината?” – казва божественият апостол (2 Кор. 6:14). И така, ако те променят своето мнение и се съгласят с Евангелието и с отците, ние ще отидем при тях тичешком като братя, ще се обединим и ще се прегърнем.”

 
Както се вижда думите от една страна са произнесени сякаш по обсъжданите в днешния ден теми – защо се различаваме от католиците, не можем ли да се обединим, не трябва ли да се стремим към единство и т.н. Но от друга изглеждат безкрайно некоректни. Ако не се знаеше от кого са произнесени, може би светиите щяха да отнесат дежурните квалификации като “зилоти”, “фанатици”, “православни талибани”, “сектанти”, “старостилци” и т.н. И все е крачка напред, защото в онова време били влачени по тъмници и продавани като роби. Поне това не правят с нас. Засега…

 
Не ми се иска да обяснявам думите на св. Климент. Те са ясни. Не е знаел нашият просветител, че „католицизмът не е ерес“ (както разпалено обясняват днешни академични богослови). Не е знаел колко хубаво нещо е икуменизмът. Че изобщо не става дума за лъжеучение, а за „църква-сестра“. И каквото е научил свети Климент от равноапостолните си учители – в това ни просветил. Сега идва друго. И може би е време иконата му да бъде прибрана… Така поне няма да е лицемерно. Защото истинско лицемерие е да почиташ някого с уста, а сърцето ти да е далеч от него (както говори и Самият Христос – Мат. 15:8-9).

 
Може би и към нас е отправен въпрос като към Климентови ученици: защо все още сме благосклонни към думите на един мъртъв епископ, вместо към живите и модерни академични тенденции? На 27 юли се навършват 1100 години от Успението на нашия апостол – св. Климент. Може би стига толкова… Да приемем, че е мъртъв и да продължим без него? Или пък той е жив при Бога, а в момента умираме ние?

 
Светителю отче Клименте, нали няма да ни оставиш? Нали няма…

 

Житие на свети Климент Охридски от свети Теофилакт http://www.promacedonia.org/bugarash/ko/teofilakt1.html