Проповед за свалянето на багреницата

Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен

 
%d0%ba%d1%80%d1%8a%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b4%d0%b5%d0%bdМного е полезно човек да се е научил да слуша. И разбира се, да се възползва от това, което е чул. Ето, например, ако ви предстои финансова сделка, вие ще попитате някой банкер как да постъпите. Ако сте поканени на голямо и скъпо парти, ще се посъветвате с някой моден дизайнер или експерт как е най-подходящо да сте облечени, как трябва да танцувате или да се държите, за да се представите добре и спрямо етикета. А вижте, в духовния живот (често) си мислим, че можем да минем ей така, без да слушаме никого. Някак си се предполага, че знаем всичко и лесно можем да се оправим сами (като се има предвид цялата ни гениалност). И при това сме уверени, че душата е много по-важна от тялото. А също и от битовите глупости, в които сме толкова внимателни. Христос пита: „Какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26), дори и да е придобил целия свят.

Срещнах подобно сравнение в една от книгите на отец Серафим Алексиев и реших да импровизирам върху него в начало на тази кратка проповед, като настояване за това да отворим слуха си и да послушаме гласа на Църквата. Не този или онзи, когото светът препоръчва за духовен експерт, а именно Църквата, основана от Самия Христос. И в нейното Предание има чудни истории, има разкази за светли и бляскави хора, последвали Господа. В тези истории човек може да намери себе си. И не просто себе си, а своето щастие. Своята постоянна, истинска, несветска (нефалшива) радост, която ще послужи за залог на голямата вечна радост на Небесата.

Например, като тази история за светия император Константин, който надценил силите си и тръгнал на поход срещу римския управник Максентий. Когато се приближил до Рим, той видял, че тиранинът има много повече войска от него. И докато се чудел как да постъпи, ето пред очите му се явило знамение. Видял в небето Кръст… Един уред за позорно мъчение в мисълта на тогавашните римляни. Нещо, което било по-скоро плашещо предзнаменование. Но светият Константин чул думите на Господа: „С това ще победиш!“

Ето какъв е парадоксът на Християнството! То предлага пред очите ни един инструмент, който води до смърт и ти казва, че с него ще победиш! Свети Константин повярвал в парадокса и наистина победил. Влязъл в Рим и издигнал там една статуя с копие и Кръст. И на нея написал: „С помощта на този знак аз сразих тиранина“.

Тази история не е само за Константин. Тя е и за нас, та да можем и ние да повярваме по-лесно в парадокса. Ако я изслушаме внимателно, както дете слуша майка си, ако се обърнем и станем като деца (Мат. 18:3), лесно ще разберем каква е поуката – човек се спасява благодарение и единствено само на Кръста. Чрез кръстния знак Господ ни показва Своята любов. Самият Всемогъщ Бог дойде на земята, за да бъде поруган, за да бъде опозорен от любов към нас и в Неговата смърт ние да намерим живот. Ние да намерим възкресение чрез Неговото Възкресение. Така бе обезсилен тиранинът, който ни владееше до идването на Христос – дяволът.

„И с този знак – сякаш и на нас Господ казва – ти ще победиш тиранина! С този знак Аз сразих силата на дявола, отворих вратите на ада и те направих небесен жител. Отключих чрез Кръста затвореното дотогава за теб, човече, Царство Божие“. Ако искаш да станеш съучастник на това велико дело, също както Константин, трябва да вземеш Кръста. Да го начертаеш не на щит или шлем, както тогава направили войниците, а да го впишеш в живота си. Трябва да го вземеш и да последваш Господа.

Този, който не е разбрал смисъла на Кръста, все още не може да твърди, че е станал Христов. Този, който не се е научил да обича, полагайки себе си, все още не е станал Христов. Този, който не е оказвал милост, жертвайки своето, все още не е станал Христов. И най-вече този, който не е разбрал, че трябва да смири, да опозори себе си, не е познал преблагия, смирен и опозорен на Кръста Господ, все още не е станал Христов.

В днешно време ние много говорим за любов, а тя все ни убягва. Убягва ни, защото ние прекалено много се щадим. Често минаваме покрай Кръста, сякаш че той е някаква спирка на автобус, на която ние не слизаме, защото крайната цел на нашето пътуване е възкресението. Просто тази спирка я проспиваме. Искаме направо възкресение без кръст. Искаме старият човек да стане нов чрез някаква моментална магична еволюция, без да бъде разпънат, без да бъдат победени страстите, без да сме пролели и капка кръв в битка. Древните християни казвали: „Дай кръв, за да получиш Дух“. Днес е по-вероятно да поръчаме духовните си потребности по интернет. Да се сражаваш е толкова старомодно… Да си щастлив – също!

Усещането на съвременния човек за праведност, нежеланието му да слуша и да се смирява, е коренът на празнота вътре в него. Сякаш че е бойно поле след схватка. Тъжно, опустяло… А всъщност схватка изобщо не е имало. Такъв е резултатът от либералния мир, който сме сключили с греха.

Как това може да се промени? Като целият ни живот стане празник – Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст. Като животът ни стане кръстоносене, кръстопоклонение. Човек трябва да умее да бъде смел. Трябва да погледне страстите си лице в лице и да се въоръжи срещу тях. Трябва да е готов да се разпъне с Господа. Да умре с Него. Защото само този, който е готов да умре, може и да възкръсне. „Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси.“ (Лука 9:24)

Кръстът отвежда човека към щастието, което стои отвъд самолюбието. Ето Църквата ни припомня още и за император Ираклий, който искал да внесе освободения от плен Кръст и да го вкара обратно при гроба Господен. Изведнъж се явил Ангел Господен, който казал на императора: „Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст“. И тогава императорът бил принуден да свали багреницата си и бос и по риза да внесе Кръста на мястото му. Същото трябва да стане и с нас. Багреницата на гордостта, на самохаресването, на голямото ни (псевдо)достойнство трябва да падне и да остане само ризата на Светото Кръщение. А дали е бяла или не, това всеки от нас сам трябва да съумее да види. И ако се види болен, умиращ дори, ще си припомни и друга история – как света Елена допряла Кръста до един мъртвец и той възкръснал. Така и ние, умъртвените от греха, ако допрем до себе си Кръста Христов и се разпънем на него, ще бъдем живи. И дори подобни на ония велики хора, за които ни разказва празникът и за които си струва да слушаш – светия император Константин и майка му светата Елена. Молитвите им да имаме!