Госпожа А.

История за пластмасова чашка с кафе и отговора на един въпрос

10606396_1505118326400286_6438052106271860345_nБеше през един от тези дни на късната есен, в които неминуемо възкликваш: „Ех, скоро ще го търсим това слънце…”. Сякаш лятото, според руската традиция, беше решило да поседи до вратата преди да си тръгне. Улиците бяха изпълнени с толкова много за никъде небързащи хора, че бях започнал да добивам усещането, че някой някъде е обявил почивен ден, за който единствено аз не съм разбрал. Затова едва дочаках обедната почивка и също излязох, за да се порадвам на последното топло време. Нямах конкретна цел, нито пък бях гладен, просто исках да поседя някъде, да изпия едно кафе и да погледам хората. Това обаче се оказа нелека задача. Очевидно подобна мисъл беше хрумнала не само на мен и заведенията бяха пълни с народ. След няколко обиколки на квартала влязох в някакво кафене, което определено не можеше да претендира за висока категория. Просто някакво кафене… Тук също нямаше празни маси, защото се намираше недалеч от някакво средно училище. Изглежда децата бяха в нещо като голямо междучасие (или просто не бяха влезли в час, заради тайнствения почивен ден) и изпълваха цялото околно пространство с весел шум. Изчаках опашката от изгладнели ученици, взех си кафе и загледах къде мога да седна. Единствената възможност да се порадвам на времето беше една от външните маси, на които се беше настанила някаква жена малко над средната възраст.

– Свободно ли е? – попитах. Беше ми спокойно и се стараех да бъда любезен. Странно е какви чудеса извършва с нас есенното слънце.

Тя също се усмихна любезно и ми посочи празния стол. Седнах и запалих цигара. Е, не беше като да си седиш сам, но пък беше по-добре от нищо. Загледах се в децата. От малко грубите им шеги и високото им говорене в главата ми нахлуха специфичните за всеки духовно незрял човек сантиментални спомени за детството, което безвъзвратно си е отишло. Запалих втора цигара и за момент преместих поглед на жената, която седеше до мен. Пред нея имаше отдавна изстинало дълго кафе в пластмасова чашка. Не му обръщаше някакво внимание, защото се беше задълбочила в огромен куп тетрадки, в които с отривисти движения пишеше нещо с червена химикалка. От време на време се усмихваше – ту шеговито, ту радостно. Или пък леко присвиваше вежди в знак на неодобрение.

Всичко беше ясно. Поставих си за цел да не я зяпам втренчено, за да не я притесня. Отпих от кафето, запалих нова цигара и зареях поглед в нищото. В този момент тя затвори поредната тетрадка от преполовения куп, усмихна се отново (този път малко уморено) и се обърна към мен:

– Прекалено много пушиш, моето момче!

– За съжаление, е така! – почти машинално отговорих аз. После прокарах ръка през все по-побеляващата ми коса и добавих: И за съжаление, вече рядко ме наричат момче. Благодаря ви за комплимента.

Може би просто такъв беше моментът, но се получи смешно.

Изведнъж две момчета, изживяващи поведенческите катаклизми на пубертета, се сбутаха заради някаква баничка. Единият (който сигурно чак сега беше решил да закусва) отхвръкна настрани и бутна масата, на която седяхме. Успях да спася моята чаша, но жената нямаше бърз рефлекс и нейното кафе се разля по цялата маса, по част от тетрадките и по дрехите й. Момчето, което не беше закусвало, се изчерви и измрънка:

– Извинете, госпожо!

Приятелят му пък не издържа и се разхили неудържимо. Продължи да се смее и когато незакусвалият пак измрънка:

– Какво се смееш бе, идиот?!

После двамата взеха баничката и побягнаха към училището.

Учителката опита да запази самообладание, но си пролича, че й стана неприятно. Наведе глава и взе да бърше тетрадките с хартиена кърпичка.

– Лоша работа – каза тя с горчива усмивка и посочи мокрия куп – какво ще обясня сега на децата?

– Като изсъхне няма да си личи – отвърнах. Беше глупаво, но не знаех какво друго да кажа.

– Не, ще останат кафяви петна. А и след малко трябва да влизам в час. Ще е неудобно с тези покапани дрехи. Децата ще ми се смеят…

Почувствах се още по-глупаво.

– Искате ли да ви взема друго кафе? – попитах и веднага след това нещо ми подсказа, че не трябваше да предлагам това.

– А, не… – наведе глава тя и продължи да почиства тетрадките – Впрочем, да… вземете ми едно дълго кафе…

После извади от чантата си портмоне, започна нервно да бърка в него и добави:

– Не, изчакайте – вземете ми един чай… може би черен… или какъвто и да е…

Извади 20 стотинки (две по 5 и едно 10) и ми ги подаде, без да ме гледа.

– Чай или кафе? – опитах да уточня.

Тя хвърли една мокра кърпичка в пепелника, погледна ме и на лицето й се отново се появи уморената усмивка.

– Май съм си забравила парите и в мен има само 20 стотинки, ето, вземете ги и ако имате възможност добавете още 10 и вземете кафе… Предстоят ми още доста часове и имам нужда от кафе…

Приличаше на човек, който е започнал да свиква с конфузните ситуации… Трябваше някак да изляза от неудобна ситуация и затова казах:

– Нека този път кафето да е от мен… Така, заради нашето запознанство, а другият път ще е от вас. Става ли?

– Става! – в очите се появи едва доловима искрица на благодарност.

След малко се върнах с кафето.

– А вие по какво сте учителка? – попитах я, след като седнах и запалих поредната цигара.

– По български език и литература. – отвърна – Сигурно ще се изненадате, колко трудни са тези предмети на децата днес.

Чак сега усетих, че след като кафето се разля, неволно е започнала да ми говори на „вие”.

– Малко ги мързи децата днес, може би заради това им е трудно – отвърнах.

– Недейте така. На тях не им е леко. Растат във време на напълно объркани ценности… във време на нравствен цинизъм. Какво бихме могли да очакваме от тях като реакция…

– Освен да играят карти в час, да пушат трева, и да сравняват чий GSM е по скъп – довърших мисълта й аз, но усетих, че ако продължа да мисля по този начин, не ми остава нищо друго, освен да се пенсионирам.

– Да, такива неща. – съгласи се тя и подхвърли – както и да се подиграват на петната по полата ми.

Това беше шега, но на мен не ми стана смешно.

– Никога не бързай да обвиняваш децата – продължи тя.

Отново беше минала на „ти”. Погледна ме меко и уверено добави:

– Знаеш ли моето момче, преди малко май те поизлъгах малко. Не съм си забравила парите. Просто нямам възможност да отделям повече от за едно дълго кафе на ден. Затова и рядко държа повече стотинки в себе си. Така не се изкушавам, когато съм уморена да изпия второ, защото в края на месеца няма да ми стигнат… Но изглежда ще трябва да се поуча от днешния случай и да си нося някакви за резерв.

Нямах представа какво да кажа.

– Ама много пушиш – подхвърли отново тя.

– Какъв е смисълът да си учител тогава? – някак отвътре ми дойде да се ядосам – Да работиш така, стиснат като в менгеме… Между подигравките на учениците и подигравките на чиновниците реформатори?

Тя сбърчи чело:

– Ти си умно момче, обезателно сам трябва да намериш отговора на този въпрос.

Замълчах за малко и после казах тихо:

– Обедната ми почивка свърши и ще трябва да се връщам на работа…

– Да, и аз трябва да довърша тетрадките и да измисля някакво извинение за петната в тях, защото скоро ще имам час. Благодаря за кафето.

– Благодаря за компанията. – исках да кажа нещо хубаво и важно, но не можах да измисля нищо – Довиждане.

– Спорна работа – пожела ми и добави някак хитро – и спри да пушиш, млад човек си, що за нерви те тресат.

– Ще опитам – лицемерно обещах аз и си тръгнах.

Не изминах повече от двайсетина метра и срещнах един приятел, когото не бях виждал отдавна. Той дори не ме поздрави, а направо попита:

– Отдалеч видях, че седеше на една маса с госпожа А. И ти ли я познаваш?

– Не – отговорих вяло – просто се заприказвахме.

– Ще отида да я поздравя. Страшен човек. Преподаваше ми литература в училище. – забързано заприказва приятелят и после някак съзаклятнически прибави – Тази жена ми промени живота! Подари ми една стихосбирка на Змей Горянин. Подари ми я ей така, без нищо, защото не му било обърнато внимание в учебната програма, а аз проявих интерес. И като я прочетох… Абе, ще ти разправям друг път, че сега ще я изпусна.

Отмина ме, сякаш бях някаква досадна пречка към постигането на нещо хубаво. Седна на масата, на която до преди миг седях аз и прегърна госпожа А.

Не остана друго, освен да се прибера на работното си място.

Лятото скоро си тръгна, дойде есента, а скоро след това и зимата.

Понякога си спомням за този ден. Сещам се и всеки път, когато попадна на циркулиращата през определени етапи от време, „новина”, че увеличение на заплатите на учителите може и да няма. И си мисля: „А как й трябват на г-жа А. поне още малко парички. Така ще може да подарява стихосбирки. Или пък ще й останат парички за резерв, в случай, че някой пак й бутне кафето. Може би дори ще успее да смени покапаната пола. Какво пък, ако продължи да кара само с едно кафе на ден, може би ще успее… Дано. Все пак идва зима!”.

П.П.

Скъпи учители, приемете една позакъсняла детска благодарност. Госпожа А. беше права – има смисъл. Чувате ли, има смисъл…

П.П.П.

Писах този текст за един електронен вестник преди доста години, докато все още работех като журналист. Пускам го сега като поздрав към всички мои преподаватели – тези, които са ми дали добри знания и тези, от които не съм успял да взема нищо; тези, които са се отнасяли родителски към мен и тези, които са изглеждали абсолютно равнодушни към присъствието ми. Всички те заслужават уважение, дори и само заради неблагодарното, но благородно поприще, което са избрали. Всъщност, пускам го като малко поувехнал букет към всички учители. А и защото съвсем наскоро една учителка ме попита: “Мислиш ли, че има смисъл в това, което правя?”.