За изцерението от духовната проказа

12 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на 10-те прокажени (Лука 17:12-19)
994103_1410399392538847_1518185685_nСпомням си едно предаване за поезия, което гледах преди доста години. Там прочетоха едно от най-потресаващите неща, които съм чувал. Става дума за стихотворение на известен и сега поет, посветено на Лазар. В първия момент можеше да си помислиш, че става дума за Христовия приятел – възкресения четверодневен Лазар. Но всъщност, ставаше дума за друг човек – Лъже-Лазар, измислен от поета. Един Лазар, който е противоположен на описания в Евангелието. На този Лъже-Лазар Христос Му казва в стихотворението: „Стани, Лазаре!”, но той не иска да стане. Не иска да диша. Не иска нищо. Излиза от пръстта, за да похули Христос и да Му каже: „Не съм те молил! Не те познавам!” Умишлено не споменавам автора, за да не му правя реклама. Но си спомням как ме вцепени това стихотворение в първия момент. Усещането от казаното беше толкова отвратително, че първоначално дори не можах да изкажа възмущение от това лъжеевангелие в съвременна поетична форма.

Сещам се за този чудовищен образ понякога и сега. Как е възможно някой да предпочита смъртта пред живота? Земята пред Небето? Себе си пред Христос? Това е ужасяващ избор. Но ако се вгледаме сериозно в културата, която ни заобикаля, тя е именно такава – претенциозно умираща. Умираща в рими, нахална, графоманска. Умираща по телевизията на живо (освен ако няма някой интересен мач, тогава се излъчва на запис в полувремето).

В Евангелието за тази неделя се разказва за десет прокажени и за тяхната среща с Христос. За да направим какъвто и да е извод от този разказ, най-напред трябва да кажем, че тези хора знаели за своята болест и искали да се излекуват от нея. На пръв поглед това изглежда съвсем очевидно, но в духовен план далеч не е така. Телесно болният усеща физическа болка, вижда пораженията по тялото си и търси помощ. С духовните болести е различно. Човек може и да заглуши съвестта си и да остави на греха – тази духовна проказа – да го превземе напълно и да е доволен от това. Може да се харесва такъв, какъвто е – духовно прокажен. Така, както поетичният Лъже-Лазар се харесва мъртъв, а не жив.
Духовната проказа на греха е полепнала по стените на всичко, което създадохме през последните години и неумолимо сее заразата на своята безнадеждност. Общество, в което сякаш че не е останало място за Христос. И Той негласно е помолен да напусне. Общество, ръководено от хора, обзети от ненаситна жажда за пари, власт и известност, готови на всякакви интриги заради тях, дори и на убийство. Общество, където мамонът е на почит. Където основната свобода е похотта на плътта. И колкото по-извратена става тази похот, толкова по-освободен бива наричан такъв човек. Където децата от малки са учени да бъдат егоисти. Учени не просто на думи, а чрез брилянтния пример на възрастните. Където повечето работодатели са забравили, че хората, които се трудят на техните ниви, са човешки същества с достойнство, а не обекти, които да стъпчеш, премажеш, унижиш, използваш. Общество, което гледа с равнодушни очи страшната бедност. Където сиромахът понякога живее нечовешки живот.

Общество, в което уважението към старостта няма никакво място, също както и уважението към младостта. Разликата обаче е в това, че младостта все още има изход и тя бяга от нашата държава, от нас самите. Както се бяга от прокажен. И общува с нас само отдалеч. Дали там, където е отишла, е по-добре, е друг въпрос. Достатъчно е да разберем защо не е при нас. Такова общество няма нужда от беседа за Бога, от разкази за светците. Те отдавна са заменени от медиите с врачки и шамани и описания на фолклорни безсмислици.

Разбира се, грехът носи болка, а благочестието радост. Това няма как да се промени. Въпросът е как бягаме от болката, причинена от греха. Един от най-показателните отговори, които дава нашето общество, излезе от устата на една (вече бивша) министърка, която каза, че като вижда проблемите се „дозира” за тях, защото не винаги й остава време за медитация. Тоест, или си затваряш очите за чуждата болка, или се втурваш в обятията на духовното нищо. Там, където няма добро и зло. Където е самата смърт. Също както Лъже-Лазаря, който отказва живота на Христос и остава в смъртна медитация.

Изцерението на нашите духовни болки трябва да започне сега, докато все още осъзнаваме духовната си прокаженост. Защото и на нас Господ казва: „Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай” (Откр. 3:1-3). Слава Богу, колкото и да Го пъдим, Христос не си е отишъл от нас. Той стои и чака нашето покаяние. Нашето желание за живот. Очаква като десетимата прокажени да извикаме към Него отдалеч с висок глас: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!” (Лука 17:13). Отдалеч, защото именно духовно сме се отдалечили от Него. И с висок глас, защото силно викат тези, които изпитват голяма болка. Голямата болка, която духовната проказа на греха ни е причинила. Високо вика и още този, който най-после се е събудил от мъртвешкия си сън и се е оказал в реалността. А трябва да се обърнем към Него с „Наставниче”, като към Единствен, Който притежава познанието за победа над смъртта. Който Единствен различава истината от лъжата. Нещо повече – Който е и Пътят и Истината и Живота (Иоан 14:6). И най-накрая, трябва да кажем: „Помилуй ни”, както само прокажените и умиращи могат да искат милост, знаейки, че ако Господарят на живота ги отмине, за тях вече няма надежда.

Забележително е, че Христос казва на прокажените: „Идете, покажете се на свещениците” (Лука 17:14). Ето какъв път на изцерение им дава Tой. И онези прокажени не Му казват, както ние бихме казали: „При тези ли свещеници ни пращаш? Ама те са недостойни. С лъскави коли, нечестиви по живот, слабо образовани и т.н.” Да, свещениците от онова време наистина са недостойни. Част от тях дори по-късно участват в разпъването на Христос. Но Той в този момент не ги осъжда, а изпраща при тях изцерените прокажени, за да видят старозаветните свещеници славата Му и да повярват. Колко повече е валиден призивът да отидем при свещениците сега, във времето на Новозаветната Църква, когато те имат благодат, дадена им от Христос, да връзват и развързват грехове (Мат. 18:18). Ние, сегашните свещеници, може също да сме недостойни. Може дори да хулим Христос понякога с делата си. Но благодатта на Тайнствата оживотворява и въпреки нашето недостойнство. А Бог знае колко страшен ще бъде Съдът над нечестивите служители на светия олтар. За нас тук е важно да разберем, че прокажените послушали Христос и като отивали – очистили се (Лука 17:14).
„А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: Стани, иди си: твоята вяра те спаси” (Лука 17:15-19). Този, който се е върнал, е образ на нашето пълно изцерение. Защото не е достатъчно просто да не вършиш греха. Трябва да измениш живота си в добродетел. И то не каква да е добродетел, а Евангелска добродетел. Добродетел, която е подчинена на славословието на Бога. Нормалното общение на човека с Бога се изразява в благодарност и славословие. И това общение преминава във вечността.

Как може нашето общество да благодари на Този, Който Единствен може да го изцери? Като от общество, покланящо се в нозете на греха, падне ничком пред Христос и се превърне в жив участник в Христовото общество, наречено Църква. В участник в Божествената Евхаристия. „Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене? Чашата на спасението ще приема и името Господне ще призова” (Пс. 115:3-4). Чашата с Тялото и Кръвта на Господа наистина е спасителна и когато човек пие от нея разбира думите на Христос: „Твоята вяра те спаси.” Вяра, послушна на Христос и на Неговото Откровение, а не измислена и самолюбива.

И тъй, спасението от ужасната действителност, в която живеем, има само един източник – Христос. Той стои и чака да пожелаем живота, а не смъртта, здравето, а не болестта, Царството Божие, а не духовното нищо. Все още не е късно…

П.П. Преди да излезе тази проповед в книгата ми „Среща с Живота“, я пуснах във ФБ. Тогава ми писа една жена, която разбира от литература – редактор, критик или може би дори поет. Каза ми, че нямам право да говоря така за изтъкнатия наш… И че изкуството е автономно пространство, където човек е напълно свободен и разните му там канони на Църквата не важат. Отказах разговора по темата. Но напоследък все повече ми се натрапва, че и ние, вярващите, можем така да вярваме. Че има някакво свободно от Бога пространство, където Евангелието не е валидно, а да си богохулник е яко (и дори любовно изживяване). Ако е така, може би написаното в проповедта ми не е точно. Може би вече е късно и ние живеем в началото на края. Чакаме колелото да се дозавърти и да дойде Страшният Съд, за който напоследък също казваме, че нямало да е толкова страшен…