Постна есен…

Обикновено казват, че есента е тъжна. Че е скръбен сезон… Но ето Бог тази година каква есен ни прати. Говореща… Сякаш Сам Той ни проповядва. Схванахте ли какво искаше да ни каже?

Един ден си вървях покрай езерото до храма и се загледах пред краката си. Видях нещо прекрасно… Ходех по пътека от злато… Да си представим, че съм президент на някоя голяма държава и трябва да отида на посещение в друга голяма държава. Едва ли дори и тогава, когато слизам от самолета, биха ми постлали по-красив килим, по който да мина, от този под краката ми в момента. И се замислих за това колко много Бог цени човека. Никой ВИП протокол (при цялата светска претенциозност) не оказва такова уважение, както прави Бог към това грехопаднало и непрекъснато обиждащо Го същество – човека.

Помните ли как когато бяхме малки играехме на жмичка? Случваше се някое от децата така се скрие, че другите не могат да го намерят и тогава всички се събираха и казваха: „Царски път до 10“. И започваха да броят до 10, за да може скрилият се най-после да се появи. Така и човекът (скрил се от Господа, както Адам в храстите, заради това, че е гол) получава царски път – килим. Пътека от златни листа – по-красива от всички пътеки на света. А Господ казва: „Царски път до дванадесетия час. Първият час… После вторият… Третият…“

Толкова е търпелив Бог. Ще изчака нашето покаяние, нашето завръщане в обятията Му. Ще изчака не просто до деветия, не просто до единадесетия, но и до дванадесетия час. Но напразно някои мислят, че и след дванадесетия час вратата ще бъде отворена. Ние сме изправени пред възможността дверите на Царството Божие да се затворят пред нас и като някакви немъдри девици да викаме: „Господине, Господине, отвори ни.“ И да чуем отговора: „Истина ви казвам, не ви познавам.“ (Мат. 25:11-12). И понеже Сам Бог не желае това, Той деликатно ни убеждава към спасение. Включително и чрез такива обикновени неща като есента.

В началото дърветата бяха зелени. После започнаха, също като хората, леко да пожълтяват, да посивяват… И накрая всичко се превърна във феерия от цветове. Нима може това да е тъжно? После цветовете постепенно загубиха силата си. И утре, вдругиден, след месец, цялата земя ще притихне. Ще притихне в очакване на голямото събитие – идването на пролетта и новия живот.

Това е постът. Едва ли има по-красива, по-мека, по-деликатна проповед от есента за това какво е пост. И Бог премъдро е устроил тук този сезон да съвпадне с подготовката за Рождеството Му, за да разберем как трябва да се държим. Защото постът е като есента. Човек постепенно трябва да забрави летните емоции, веселбите, неумереността. Постепенно като листата да започне да притихва, да притихва… Докато се вгледа в себе си и разбере кой е.

Губим много време да казваме какво се яде, какво не се яде, а не разбираме най-важното – че е все едно дали ще дъвчеш боб или сандвичи със сьомга, черен хайвер и тофу, ако лицето ти е озъбено и ако обичаш с наслада да го съзерцаваш. Напразно ще се отказваш от едно или друго, ако не си се отказал от самолюбието си… Ако имаш да кажеш на хората около себе си само това колко си умен, колко си начетен, колко си прекрасен, колко си християнин…

Ние сме нищо. И скоро зимата ще ни го покаже съвсем ясно. Снегът ще затрупа цялата тази пъстрота от цветове. Ако преди това не я унищожи студът. С греховете си похабяваме всичко около себе си… В себе си… И ако не е Добрият Бог – напразно ще чакаме пролет.

Истинският пост е в това да познаеш себе си, своето опустошение и да се разплачеш за него. Да се прибереш в обятията на своя Баща тихо… И тихо да поискаш прошка. В този смисъл Християнството е постно. Не защото не е блажно и не яде кюфтета, а защото е самовглеждащо се. Защото е утихващо, слушащо Божия глас и разпознаващо Неговата грижа за нашето спасение. Плачещо като есенен дъжд и очакващо радостта на вечната пролет. А ако някой благовести друго християнство – на интелектуалното маниерничене, на самоизтъкването, на надуването и на преструвките… на кабинетната топлина, където температурата винаги е една и съща, защото се поддържа от климатик – да знаете, че ви лъже.

И още – този пост ни показва, че Християнството е плахо като падащ есенен лист. Плахо и очакващо своя Спасител.