Блажени плачещите

Беше на един голям празник. От тези дни, в които има толкова неща за вършене, че не усещаш кога е дошло време за Вечерня. Помня, че правех панихида на някакъв скоро починал човек. Предполагам си представяте картината – хората тъжни, държат свещи, вперили насълзен поглед в нещо, което не виждат, защото понякога мислите са по-силни от всички сетива… Изведнъж печалната картина придоби абсурден характер, за момент сякаш храмът заприлича на каубойски бар и вратата се отвори с летящ старт като в стар уестърн. Зад гърба ми се чу тропане и глас на възрастен човек, който многократно надвишаваше по сила моите опити да изпея стихирите на „Благословен еси, Господи…” Обикновено се старая да не обръщам внимание на такива неща, затова продължих с молитвата, но леко вдигнах децибелите, за да заглуша страничния шум. Дядото обаче никак не искаше да се предаде, тепърва щеше да се бори, за да стане център на внимание. Мина покрай мен, избута ме лекичко и с най-високия си глас започна да сочи един стол: „Ето тука искам да седна. Е тука, точно тука.” Достигна желаната цел, тежко се стовари върху нея и се развика на някаква жена да му купи свещи – еди-колко си броя по еди-колко си стотинки. От панихидата вече нищо не ставаше. Затова се обърнах към него и малко изнервено попитах: „Всичко това не можеше ли да стане по-тихо?” Дядото ме погледна смаяно и дори не ме удостои с отговор, а погледна към своята позната: „И тука ли се карат, бе? Значи и тука се карат… Как може такова нещо? А аз мислех, че поне тука мога да правя каквото искам.” След това си грабна бастуна и също толкова шумно, както и при влизането, излезе, почти изритвайки вратата с крак.

 

Знам какво би казал човек в тази ситуация – че това е просто един дядо, че може да е дементирал или просто да е глух, или да има някакво заболяване, а изнервеният поп го нахокал. Съгласен съм с всичко това. И все пак – случката може да се ползва като метафора и именно затова я разказвам.

 

Представих си какво би станало, ако беше по-млад и нямаше никакви други проблеми, освен обичайния недъг на повечето съвременни хора – слепота по отношение на другия и самолюбиво чувство за свобода да правиш каквото искаш, където искаш, както искаш и никой да няма право да ти каже каквото и да било. Би ми обяснил, че нямам любов, че трябва да посрещам и изпращам хората с усмивка, че нося отговорност пред Бога за всичко, което правя, че в крайна сметка съм коравосърдечен законник, който се интересува само от требите си. И че съм винаги готов да осъждам, а думите ми висят като гилотина над главата на клетите миряни.

 

Такъв разговор ми изглежда съвсем реалистичен. Дори има умници, които са способни богословски да го оправдаят. Обаче да си свещеник не е толкова просто, колкото да седиш с разперени ръце и да осъждаш осъждащите. Когато някой е дошъл да се моля, значи аз трябва да се моля. Никой няма право да изисква от мен да пребивавам в непрестанна молитва каквото и да става. Аз съм човешко същество (колкото и странно да звучи) и имам право да се разсея от разни шумове. Хората са дошли на панихида и имат право да искат да им осигуря молитвения покой. Имат право поне няколко минути да пребивават в тишина и спомени за близкия си, чувайки само моя глас, редящ молитви за него. В това се състои тяхната свобода също да правят каквото искат, където искат и както искат.

 

Затова няма абсолютна свобода. Ние не живеем сами. Особено в Църквата. И не духовният живот, а елементарното възпитание би трябвало да ни говори, че понякога трябва да ограничаваме собствените си желания. И ако не го правим, се разбира, че не всичко е наред с нас, че сме под властта на духовна деменция, че сме слепи и глухи не само за другите – живи или мъртви хора, но и за Бога. Виждаме само своите права и чуваме само своите желания.

 

Много ми е тъжно, че такова днес е нашето християнство. Всеки път, когато някой се почувства укорен за своя грешка, започва властно и страстно да изисква любов, която непременно трябва да му бъде доставена в същия момент и то в неограничени количества. Всички са длъжни да го обичат, да му търпят глупостите, но той самият не трябва да прави нищо. Това е логика, която е точно обратна на тази, за която говорел свети Амвросий Оптински на духовните си чеда: „В Евангелието пише, че трябва да обичаш всички, но никъде не пише, че теб трябва да те обичат.” Тоест, ти си длъжен на всички, но на теб никой не ти е длъжен с нищо.

 

Най-отвратителната черта на днешните хора не е това, че сме грешници. Защото Христос затова дойде – за да потърси и да спаси погиналото. Църквата е лечебница за грешници. Най-ужасното и неправославно нещо е усещането ни за невинност – никой не е виновен за нищо, включително и за греховете си. Малцина са тези, които искат да поемат отговорност за тях. Копнея да срещам грешници. Хора, които знаят, че са виновни. И могат да поемат отговорност за това. И друг път съм го казвал – каещите се грешници са красиви.

 

Но за съжаление тази красота е на изчезване. Вместо нея се създава най-опасното нещо, което съм виждал в съвременното псевдобогословстване – нищо, че си грешен, кой не е. Борбата с греховете е старомоден фанатизъм. Влизаш в Църквата и всички са длъжни да те обслужат. Да се разтичат свещениците. Христос да се сепне и да ти даде веднага Тялото и Кръвта Си, защото ти искаш да си радостен. После да си тръгнеш и да си останеш същия. И дума не трябва да се казва за сълзи, за покаяние, за промяна, за разните му там закони и канони. Както ги наричаше Ванга „канони-манони”. Нищо, което да те накара да се стреснеш. В съвременния свят покаянието е мръсна дума. Не бива да се говори за него, защото то водело до депресии. Четох наскоро проповед на един свещеник, който казваше: „Стига сте създавали у хората чувство за вина!” Ми дай да им белим яйце за закуска… Простете за сарказма (и аз понякога имам внезапни изблици на свобода).

 

Със светците не е така. Слава Богу, че ги има. Ако те не бяха реална част от Църквата, щяхме съвсем да се опротестанчим и да си измислим някаква своя църква, която някои днес наричат малко маниерно „интелигентно християнство”. Християнство, в което догматите подлежат на либерална преоценка и свободно тълкувание, а каноните не са нищо повече от профанно робуване на доктрина.

 

Старецът Порфирий разказва, че когато неговите двама старци не му се карали, си мислел: „Виж какво стана, попаднах на лоши старци.” Велико послушание имал преподобният и затова Бог му дал да върши чудеса и още приживе да чувства райската сладост. При всичките си напъни да се радваме, ние си оставаме едни дълбоко нещастни и безрадостни същества. Защото нямаме нито послушание, нито покаяние. Как може човек да стои в греховете си и да е щастлив? Това не може да бъде. Не може да има Възкресение без Кръст. Не може да станеш нов човек, без преди това да си разпънал стария.

 

Скоро попаднах в интернет на едни думи на владика Атанасий Лимасолски, които ми направиха впечатление: „В Патерика пише, че един авва попитал друг: „Отче, толкова време в пустинята какво постигна?” И той отговорил: „40 години в пустинята успях само едно нещо да направя – постоянно да се самоукорявам. Да казвам, че винаги аз съм виновен.” Първият авва отвърнал: „Наистина, това е пътят на спасението. Да спреш да обвиняваш другия.” Знаете ли, светците дори демоните не винят и не казват, че дяволът е виновен. Не твърдят това нещо, а: „Аз съм виновен и горкият дявол си намери белята с мене!” Така казвали, аз го чух от хиляди уста (на Света Гора). Не стига, че аз съм зъл, а въвеждам и дявола в изкушение, да дойде да ме изкуши. Ако бях добър, казваше един свят човек, и този клетник нямаше да идва. Но такъв, какъвто съм, го „гъделичкам” да дойде да направи още един грях наред с толкова други. Те поставяли себе си дори под демоните, наричали себе си по-лоши от демоните.”

 

Наистина с устата на хиляди светци Църквата ни учи на смирение и покаяние. Свети Иоан Рилски започва своя завет с думите: „Аз, смиреният и грешен Иоан, който не съм извършил никакво добро на земята…” Свети Паисий Светогорец казва за себе си, че е празна консервна кутия, която блести на слънцето. Какво да им кажем: „Чакайте малко, какво искате вие от нас? Да ни депресирате ли? Или намеквате, че щом вие не сте направили нищо добро, значи същото е и с нас? Как да не съм направил добри дела? Познаваш ли ме добре? Аз съм професор (например), имам научни разработки, написал съм един вагон книги, разхождам се из Евангелието по-свободно, отколкото из градинката на „Кристал”. Това нищо ли не значи?” Спомням си, че гледах по телевизията един клетник, който казваше нещо от рода на това, че владиците и свещениците като ги ръкополагат не им пониква ум, затова умните хора могат да ги съветват. Като под умни хора, вероятно, визираше себе си. А аз, докато го слушах, си мислех: Защо да спрем до тук? На светците пониква ли им ум от това, че са светци? Не! Свети Порфирий е завършил едва първо отделение. Като отишъл на Света гора едва четял. Къде може да се мери с академичната подготовка на днешните университетски умници. Отделно, че някои от светците, като например свети Иустин Попович, са толкова политически неориентирани, че си позволяват да критикуват хуманизма и днешната западно-европейска култура. Направо да се учудиш дали не са някои подранили хибридни бойци от невидимия фронт. Светите отци, изготвили каноните, санкциониращи абортите, например, също са едни най-обикновени профанни зилоти. Така излезе от един текст, писан наскоро. Щото не може то така да се действа традиционалистически. Интелигентност трябва. Аман вече от тая интелигентност. Добре че в началото попаднах на книги от и за светци, а не на някоя книга от философстващ пишман богослов, иначе да съм избягал с писъци от църква, каквато такива хора ми описват – духовна украса на някоя малка, но много креслива дясна партия.

 

Грехът е лична отговорност и има своите последствия. Не е като да минеш на червено и катаджиите да не те хванат. Или пък да те хванат, но да минеш метър, щото са готини. Той реално разболява душата. Прави я все по-малко склонна към добро. Отнема смирението. Прогонва благодатта и човек постепенно започва да се превъзнася. Най-напред над близките си, после над клира, после над светците. И накрая похулва Самия Бог, а дори не го осъзнава. Напротив, мисли, че го хвали. Така се раждат ересите. Най-грозната от които е, че няма ереси, че няма разлика между истината и лъжата, че всичко е лъжа и всичко е истина, че е важно да си свестен човек в либералния смисъл на думата и тогава всичко ще е наред. Ако се питате откъде идва и откъде черпи сила икуменизмът, това е именно от липсата на покаяние. Ако се питате защо в нашето време се живее толкова трудно, защо няма кой да ни обича, отговорът е – заради липсата на покаяние. Няма ги тези хора, които са свикнали да се самоукоряват. Няма виновни, няма грешници и затова няма любов. Само виновният знае какво е направил за него Невинният. Само осъзналият трагедията на греха си може да има смирение, като свети Иоан Рилски например. Целият народ знае, че е светец и го карал да се помоли за едно бесновато дете, а той дълго време отказвал. Накрая сколонил, вдигнал очи към небето и казал: „Боже милосърдни! Не съм достоен да именувам Твоето пречисто име с моите нечисти уста, но припадам пред Тебе и умилено Ти се моля: чуй ме, Боже, от светото Си небе…” И бесът побягнал от смирението на светията.

 

Нали помните какво казал бесът на свети Макарий Велики? „Ти спиш малко, аз не спя съвсем. Ти ядеш малко, аз не ям съвсем. Само смирението ти ме побеждава.” А ние понеже не виждаме величието на Бога и своето недостойнство, сме придобили духовна наглост. Гледам как една от пишещите звезди на тоя свят се е увлякла по Църквата и е решила да разсъждава за нея, без никак реално да я разбира. Затова в нейните текстове нашият Господ Иисус Христос е просто Исус, Пречистата Владичица Богородица и винаги Дева Мария е просто Мариам, свети Йосиф е само Йосиф… Говори за тях като за другарчетата от някоя сладкарница в центъра на София, с които си пие кафето. Никакъв трепет. Никакво благоговение. Последни времена.

 

Защо пиша този текст, който на мнозина ще изглежда осъдителен? Разбира се, можех и да не го пиша. През годините можех да си спестя много омраза. Уверявам ви, че имам достатъчно потенциал, за да изиграя готин свещеник и всички да ме хвалят. Обаче станах духовник за друго, не да угаждам на света. Дори когато работех като репортер се стараех да казвам това, което трябва, а не политически коректното. А сега ли да се преструвам, когато ще давам отчет пред Бога?

 

Началото на поста не е време за мълчание, а за утихване. Човек може да говори и пак да утихва. Може да мълчи и пак да празнослови. Кога да си кажем, че е време за покаяние, ако не сега? Кога да кажем, че сме застанали на ръба на пропастта, ако не в началото на поста? Убеждават ме, че свещеникът трябва да бъде по светски угодничав. Сакън да не каже на някого нещо, да не вземе пък онзи да се обиди. Ако вашето дете си прави селфи от външната страна на терасата на петнадесетия етаж какво ще му кажете? Твоя си работа – свободен си да паднеш свободно от 15-ия етаж?! Добрият патриархален родител би набил такова дете. Сега не може. Веднага ще се появят поне пет неправителствени организации, защитаващи правата на правещите си селфи на високи блокове и поне две държавни институции, които може и да ти отнемат родителските права, че ограничаваш свободата на детето си и го малтретираш.

 

Като рисувам тази печална картина на духовното ни състояние, изобщо не изключвам себе си от нея. И на мен ми се е случвало да не мога да търпя укори. И мен врагът ме изкушава с помисли колко съм различен и как моите грехове са по-специални от тези на другите. И аз понякога се чувствам жертва на обществото. В главата ми се връщат спомени как по младежките купони крещяхме „анархия”, превръщахме всичко около себе си в хаос, и се чувствахме свински щастливи в него. Затова сега не говоря като някой, който стои отгоре, а крещя като такъв, който сам е попаднал в блатото по пътя и се старае да предупреди минаващите покрай него, устремили се към същото блато. И се питам с болка – кога най-после наистина ще се покая, кога ще се изправя истински, а не лицемерно срещу греховете си?

 

Едно обаче не съм готов да приема никога – че блатото е нещо хубаво, че да лежиш в него е всъщност състояние на радост, и че трябва да оставяме другите хора свободно да се давят в него. Не съм готов да приема, че гордостта е смирение, че робството на греха е свобода, че липсата на послушание към Църквата е духовен живот. Съвременните ни възгледи все повече напомнят оруелска действителност.

 

Когато свети Макарий Велики си отивал от този свят, учениците му го помолили да им каже нещо последно за спасение и той промълвил: „Да заплачем, братя. Да заплачем, докато не е станало късно.” Така завършвам и аз този текст. Да заплачем, защото и този пост ще отмине, както и целият ни живот. И може да стане късно. Господ нарича блажени плачещите, а не смеещите се, блажени бедните духом, а не горделивите. Нарича ги блажени, а това значи щастливи!