За надеждата

Има нещо много трогателно в начина, по който българинът празнува Нова година. То стои зад голямото пиянство, зад многото бомбички и техния грохот. То е съвсем тихо и е в пожеланията, които си отправяме един към друг. Българинът подрежда в сърцето си и изважда от килерите на вътрешността си последните трошици надежда, за да ги даде на близките си. Събира ги внимателно с ръка, така че нито една от тях да не падне на земята и ги подава на тези, които обича. А те се радват, все едно са гладни птичета, измръзнали от зимата на световната безчувственост…

Разбира се, това се случва просто в условните граници на времето и всички неща, които си пожелаваме, едва ли ще се сбъднат. Въпреки всичко, трогателно е, че си ги пожелаваме. Това все пак е знак, че още сме способни да даваме и да дирим надежда, че не сме я изгубили безвъзвратно. Макар и да търсим упование в толкова дребни неща, като разликата между 31-ви декември и 1-ви януари. Надяваме се, че някои от бурите, които непрекъснато заливат сушинката на нашия живот, ще ни отминат. Защото сушинката все повече намалява, а бурите стават все повече и по-силни. Човек с основание се страхува, че може и да не издържи на някои от следващите напори на вятъра. На бурята на безпаричието, на бурята на уплахата, на бурята на излъганите и отново излъганите очаквания, на бурята на пазарите, на бурята на използвания евтино на безценица наш труд и на хитрите хора, които умело се възползват от него. Ние имаме надеждата, че през Новата година ще се случи нещо различно. Това е обикновено емоционално пиянство. Всяка година се опиваме така, очаквайки. Очаквайки нещо да се промени и вятърът да утихне. После изтрезняваме. И делникът отново ни награбва като безскрупулен началник. Всичко си продължава постарому. Нещата в живота ни не се променят, а напротив – задълбочават се. Тогава човек си казва: „Има друг свят. Има някакъв реванш. Има утеха някъде… Някъде има утеха…“

И понеже съвременният свят е пазар, търсенето и предлагането са свързани. Щом човек очаква надежда – предлага се и надежда. Така, както се продават картофи от Аржентина, чушки от Полша, магданоз от Йордания, така идват и продавачите на надежда. Продавачите на „духовност“. Едни приличащи на клоуни, други – на юпита, трети – на гурута. Те носят маски на учители и продават всичко, каквото поискаш – медитация, енергия, пророчества, икуменизъм, либерални стратегии. Всичко, което поискаш – в една обикновена найлонова торбичка. „Продава се евтино. Продава се само сега на осиромашелия български народ на промоция – срещу душата. Понеже и без това нямаш пари… Вземи от всичко, което ти даваме – вземи си отпуск и медитирай, чакай смъртта. Чакай временната и вечната смърт. Бъди доволен“.

Милият български народ… Кой ще му даде надежда? Кой ще даде надежда на сиромаха?

Някъде до река Иордан, някъде точно до нас е свети Иоан Предтеча. Кой беше свети Иоан Предтеча? Това е един сериозен въпрос, който се мярна в българското общество за няколко години, след като намериха частички от мощите му на един остров. Почувствахме се като при среща със съученик от начален курс. Мигаш с очи, изглежда ти познат: „Да бе, свети Иоан Предтеча. Ей сега ще си спомня кой беше…“ Някои го „познаха“ само през собствения си светоглед. Разни политици взеха да доказват колко е важно икономически, че свети Иоан Кръстител е дошъл у нас чрез мощите си, защото казаха: „Ще спечелим пари от това.” Каквото и да се случи, който и да дойде – такива хора винаги осмислят всичко чрез печалбата на пари.

Свети Иоан Предтеча е този, който дава надежда. Не. Още по-точно – сочи Я с пръст и казва: „Ето Агнецът Божий, Който взема върху Си греха на света“ (Иоан 1:29). Кой е този Агнец Божий? Господ на силите, Той е Агнецът Божий. Той е Царят на славата (Пс. 23:10), Когото съзерцават Ангелите. И не Го съзерцават, а при вида Му покриват лицата си с криле и с боязън, със страх, с благоговейна почит пеят: „Свят, Свят, Свят е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава!” (Ис. 6:3). Той е Агнецът Божий, Който идва да вземе… Не идва, за да ни продаде нещо, а идва да вземе греховете на света. Идва да вземе моята болка, болката на всеки един от нас, страха, уплахата… И не просто да даде надежда… Онова, което дава Агнецът Божий, е Себе Си. Той идва да даде Себе Си в жертва за нас. Дава ни всичко. Онзи, Който е по-голям от всичкото, Онзи, Който е над онова, което човек може да си представи, се понизява, за да ни спаси.

Греховете са като стар прашасал куфар, в който човек тъпче всякакви ненужности. И което е по-лошо, като в някакъв треторазряден американски екшън, той е вързан с белезници за ръцете ни. Излага ни пред хората, излага ни пред Бога. Влачим го навсякъде, заплашени, че може да ни отведе на дъното с тежестта си. Никой не иска чуждите грехове. Всеки си има свой куфар. Защо му е на някой да иска твоите грехове?… При нас идва единствено Безгрешният, идва от любов към нас. Апостол Павел говори: „Молим ви от име Христово: примирете се с Бога! Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога“ (2Кор. 5:20-21).

В тропара на Богоявление се казва: „Явил Си се, Христе Боже, и Си просветил света, слава на Тебе.“ Свидетелството за нашата надежда не е свидетелство просто на някой човек, пък бил той и свети Иоан Предтеча, тоест, най-големият пророк из родените от жена (Лука 7:28). Свидетелството е на Самия Бог, Който ни показа Своя Единороден Син, вземащ върху Си нашите грехове и казва: „Този е Моят възлюбен Син, у Когото е Моето благоволение“ (Мат. 3:17). А Светият Дух слиза в образ на гълъб върху Сина Божий, за да стане просвещението на човека пълно.

Не е вярно, че няма перспектива за нас. Не е вярно, че живеем един безнадежден живот. Напротив. Дошлият Агнец Божий идва да ни даде перспективата на вечността. Бог ни се явява така, че да не е за нас непознат, а да е близък. Той е бил близък на нашите бащи и майки, които никак не са се срамували от Него. Които са знаели истинската стойност на светата Църква, на светото Православие и на битността на българина в Православната Църква, която познава явилия се Бог. Нека другите да имат пари. Ние имаме Богатия и Пребогат във всичко Христос. Когато се чувстваме бедни, нека помним, че Господарят на всичко в този свят нямаше де глава да подслони (Мат. 8:20). Но въпреки това си остана Господар на всичко. Нека другите да оценяват труда си повече от нашия, да вземат по-високи заплати. Онзи, който познава явилия се Христос, трупа съкровища в друга банка, „дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат, защото дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:20-21). Нека техният пазар е по-добър от нашия. Нашата печалба е друга – тя е Царството Небесно. Нашата печалба е вечният живот.

Да не ни смущава онова, което казва Бог: „Синко, дай си мен сърцето“ (Притчи Соломонови 23:26). Защото сърцето е вложено в нас от Дошлия Бог, за да Го обича и да разбере колко е обичано. И в тази любов да бъде нашата надежда. Винаги да има надежда и самото ни сърце да свидетелства за Спасителя. При нас идва Добрият Бог, за да ни каже, че няма страшно, стига да се научим да Го обичаме и да Го познаваме, стига да искаме да Го слушаме, стига да славим Онзи, Който ни се яви. „Бог е Господ и ни се яви. Благословен е, Който иде в името Господне“.