Да видиш Рая с телескоп

Ако живеехме само преди един век, бих започнал този текст така: Кой не би заплакал, братя, за оскъдняването на благочестието в наше време? Само че днес такива въпроси не вълнуват почти никого. Отговорът му се е загубил някъде по пътя към „светлото бъдеще“. А и кой плаче днес за греховете си?… Затова ще започна по друг начин: елементарната липса на човешка нормалност, която много често се среща в нашата „православност“, е стряскаща. Но понеже ние не се плашим, ситуацията става още по-страшна.

Понякога имам чувството, че днешните „богослови” ходят на лекции, само за да се научат как да не бъдат смирени. Дори и сред атеистите, дори сред ежедневните посетители на евтините кръчми, можеш да намериш хора, които не се вземат насериозно, които умеят да се шегуват със себе си и приемат света спокойно, а не като стадион, който трябва непременно да ти ръкопляска, защото мислиш, че си звездата на терена.

Разказват за оптинския новомъченик Трофим, че след като бил постриган в монашество, някои хора по навик продължавали да го наричат със светското му име – Леонид. А той отговарял с присъщата му простодушност: „Нищо, наричай ме както искаш, може и пън. Дори така е по-добре.“ Толкова искрено било смирението му. Всъщност, отец Трофим винаги се радвал, когато някой го мислел за нехаен монах, заради радостното състояние, в което непрекъснато се намирал. Затова говорел: „Нека хората знаят истината. Не е хубаво, аз, нехайният, да се правя на монах, за какво е този маскарад?“ И едновременно с това тайният живот на отец Трофим напомнял за подвижниците от първите векове!

Кажете къде са тези хора днес? На кого можеш да кажеш, че е пън и да го разсмееш с това? Кой ще си признае, че не е истински богослов, а това е само университетски маскарад? Може и да има, но аз не съм срещал. Все на „мъдреци“ попадам. Все хора, осъзнали се като специалисти по теми за Църквата. Но не и молитвеници. Самата идея за богослов-молитвеник вече изглежда странна през очите на съвременния човек. Той разбира нещата академично, тълкува ги на чаша вино след служба, а молитвите оставя за бабичките. Сериозните „богослови“ разбират от далеч „по-престижни“ неща, а именно – църковната политика. Аман вече от тази политика! Аман вече от превръщането на богословието в дълбокомислено църковно интригантство. Някои са издигнали това до медийно изкуство. И не само в медийно, но и в нашепническо. Цял живот нашепник, накрая „велик богослов“ и „специалист“ по всички морални въпроси. Трагичната картина на нашето време. Аман!

Знаете ли кой е най-трудният вид хора, с които общува свещеникът? На кого помага най-трудно? Казвал съм го и друг път – това са „богословите“. Идват и от вратата казват: „Аз съм богослов!“ Та случайно да не го помислиш за прост. Уж дошъл за съвет, за помощ, за молитва, но още от първата минута започва той да те поучава. Ако не му кимаш утвърдително, си тръгва разлютен. И после години наред може да му сърбаш „благочестието“.

Гордостта винаги иска да блесне пред другите. Да се покаже като специална. Да докаже, че е нещо повече. Например, че не си обикновен мирянин, а нещо като църковен елит. Първо качество църковник. Един такъв „първокачественик“ казваше, че в Църквата няма вече само бабички, но и църковна интелигенция, тоест, такива като него. Сякаш, че години наред Църквата е вегетирала и чакала идването му, за да почне да я дърпа напред. Затова свети Григорий Богослов, укорявайки съвременните му пастири, пише: „Един от тях се хвали с благородство, друг с красноречие, трети с богатство, четвърти със своите връзки, а онези, които не могат да се похвалят с нищо подобно – хвалят се с пороците си.“

Да знаете, че ако някой се хвали, че е богослов, не е голям богослов. Може да е последовател на Варлаам и Акиндин, но не е точно православен богослов. Разказват, че веднъж при стареца Иоан Крестянкин отишъл един млад човек и му казал: „Аз съм богослов.“ А старецът се учудил: „Как така – четвърти?“ И понеже момчето не разбрало въпроса, отец Иоан доуточнил: „Църквата познава трима, които са наречени богослови – апостол Иоан, свети Григорий и свети Симеон Нови Богослов. И ти, който си четвъртият.“ Гледах в интернет как един митрополит разказа тази шега на стареца Иоан пред млади семинаристи, а зад гърба му стоеше „велик съвременен преподавател-богослов“, който се засмя саркастично. Нещо в смисъл: „Как може човек да бъде толкова неакадемичен.“ Защото, в днешно време, ще кажат някои, че богословието е наука, която се преподава и т.н. и т.н. и те с право носят тази академична титла. Терминът „академично богословие“ е плод на друг оксиморон „съвременно Православие“. Защото нито Православието може да бъде съвременно, нито богословието академично.

Разбира се, старецът Иоан не е казал това съвсем сериозно. Църквата признава за богослови светите отци, богосъзерцателите, които ни водят със своя опит и в чиито крака би трябвало послушно да седнем и да слушаме като ученици. Къде ти днес послушни ученици, но мнозина искат да бъдат учители. (Точно обратно на съвета на апостол Иаков.) Старецът само е искал да смири малко момчето. А също и чрез него всички нас. Но къде ти смирение в днешно време. Познавате ли истински богослови? Къде са между нас смирените, тихите, кротките, приятните, самоукоряващите се? Ще попитате дали и аз съм такъв? Не, не съм! Но, ако ви помоля да заплачем заедно, ще заплачем ли?…

И все пак, ако човек иска да бъде наистина православен, не може да не се обърне към свети Григорий Палама за разяснение какво означава да бъдеш богослов. Защото да говориш за Бога, е да говориш за неописуемото. Нима Бог става познат чрез четенето на критическа литература, писана предимно от протестантски учени? Не така говори светият отец, а казва, че богословието е възможно само дотам, докъдето Бог ни стане познат. А Бог става познат чрез молитва, чрез смирение, чрез борба със страстите, чрез придобиване на благодатта на Светия Дух. Богослов е човекът, който е съзерцавал невидимото и разказва за него от опит. А не човек, който е научил немски или гръцки и мисли, че по този начин са му се отворили всички врати на познанието.

Преподобният Паисий Светогорец (изрично давам пример с него, защото е съвременен светец) обяснява това много просто: „Богословието е Божие слово, постигано от чисти, смирени и възродили се души, а не красиви думи на разсъдъка, произвеждани чрез словесно изкуство и изразявани в юридически или светски дух. Изкуствените думи не могат да говорят с душата на човека, както и прекрасна статуя не може да говори, освен ако слушателите не са напълно светски хора, които се задоволяват просто с красиви думи. Богословието, преподавано като наука, обикновено се занимава с исторически неща, които постига външно. И понеже липсва светоотчески подвиг и вътрешен опит, богословието е пълно със съмнения и въпроси, тъй като е невъзможно да постигнеш чрез разсъдък Божествените действия, ако първо не се подвизаваш, за да ги преживееш, та Божията благодат да подейства в теб. Считащият, че може да познае Божиите тайнства с помощта на външна научна теория, прилича на глупец, желаещ да види Рая с телескоп. Подвизаващите се по светоотчески чрез слизане на благодатта на Светия Дух стават истински богослови. А тези от тях, които имат освен вътрешно образование на душата, имат и външно образование, могат да опишат Божествените тайнства и да ги изтълкуват правилно, както и постъпваха мнозина свети отци.“

Днешните „богослови“ честват своя патронен празник на св. Три светители. Но какви са били свети Василий Велики, свети Григорий Богослов и свети Иоан Златоуст? Те са преди всичко подвижници. Преди всичко са смирени. Преди всичко са молитвеници. Как пък някой не се опитва да им подражава в това? Как пък някой не поиска да плаче като тях? Как пък някой не пожела да се моли като свети Василий, да е посветен на Светата Троица като свети Григорий, да е отделен от духа на този свят като свети Иоан Златоуст? Някой чувал ли е тези трима светилници да се големеят? Някой чувал ли ги е да говорят нахално, а не смирено? Дори и тогава, когато са били овластени или в сблъсък със силните на деня, винаги са били едни и същи. Прекрасни!… Попитайте ме пак дали аз съм такъв. Не! Не съм! И не смиренословя. А пак ще ви попитам: Искате ли да заплачем заедно?…

Много интересна е срещата между свети Василий Велики и свети Ефрем Сирин. Измежду неща, казани на нея, свети Василий попитал: „Защо не си ръкоположен в свещен чин?“ Свети Ефрем отговорил: „Заради многото ми грехове.“ Ето пример на смирение, на който великият светител възкликнал: „О, да имах твоите грехове!“

Свети Ефрем бил истински богослов. И въпреки прочутата си плачливост, без колебание разгромявал съвременните ереси. Същият този свети Ефрем пише: „Ако се занимаваш с четене, не търси витиевати и гръмко написани книги, за да не би бесът на самомнението да порази и твоето сърце. Но както мъдрата пчела събира от цветята мед, така и ти чрез четенето гледай да придобиеш лекарство за душата си. Блажен е който с делата си проповядва и насажда добродетели! Защото ако само говориш за добродетели, а вършиш противното им, това не спасява.“

Пак се натрапва въпросът: Аз не съм ли така? Не говоря ли за добродетели, без да ги върша? Точно така правя! Водя живот, който не спасява. А ти не си ли като мен? Искаш ли тогава да заплачем заедно? И така да почетем празника на богословието. Защото богословие без сълзи, е обикновена измама! Казано е, че са блажени плачещите и чистите по сърце. Защото те ще видят Утешителя. И ще намерят утеха в Него.