Да чуеш цветовете на черешите

Човек трябва да има периоди, в които поне да опита да затръшне вратата в лицето на речите и мислите на агресивното самолюбие. Защото те са преоблечени крадци, които не изнасят нищо от дома на душата, а внасят в него прашни кашони с погибелна празнота и непокаяние…

Постът е именно такъв период. Време човек да утихне. Да утихне дотолкова, че да чуе, въпреки дъжда, как се разпукват цветовете на черешите. Да затаи дъх, за да усети как клоните копнеят да се облекат в най-красивото зелено. И да родят плод, от който да късат децата, докато играят на гоненица…

Ето такова утихване трябва да има, за да е постът истински. В тишината му човек може да чуе много неща. Например, себе си… Дори Самия Христос…

Гласът на Спасителя е много тих, защото излиза от кротко и смирено сърце. Оглушелите не могат да чуят тази поука. Те са наркомани, зависими от суетни шумове. От крясъците по джиесемите, които са достатъчно любезни, че никога да не викат за помощ. От автомобилните клаксони, които нервно напомнят, че ни няма. От микрофонните похвали на лицемерите, които гъделичкат слуха и ти предлагат усещане за измамно съвършенство. От безсмислените флиртове в обедните почивки, които натрапчиво показват, че искаш да изведеш егото си на вечеря на свещи. Пикантно гурме, нямащо нищо общо с онази Вечеря на свещи, която ни е приготвил Господ…

Някои погрешно си мислят, че постът е светска скръб. Абстиненция за удоволствия. Принудително заточение при скучните родители между два купона. Временна принуда да бъдеш гладко избръснат. И в крайна сметка нещо като моментен абсурд, който дава възможност на чубрицата поне за кратко да бъде кебапче.

Истината е съвсем друга. Да постиш, означава да свалиш траурните кърпи на ежедневната смърт от огледалата на душата. И да видиш себе си… Такъв, какъвто не си очаквал – непознат… Вечер клоуните остават без маска. Постът е памукът, с който сваляш грима. И стига да искаш, можеш да съзреш истинското си лице. Можеш да извадиш скобите от устата си, които я разкривяват в самоуверена усмивка. И най-после да заплачеш.

Светът ненавижда сълзите. Мисли, че те са трагедия. Че са нещастие. Всъщност, това е росата, която умива очите и прави да виждат надалече. Знаеш ли колко надалече? Много. До небето. И до Небето на небесата. До самия Престол на Бога, където се намират истинските ти приятели.

И още нещо – сълзите могат да проникнат и много навътре. Ако се вгледаш внимателно в огледалото, ще ги видиш как достигат до самото сърце и го превръщат в неразумен търговец. В бизнесмен, който е готов да зареже цялата си печалба. Да подари всичко, за което се е трудил, на тези, които са готови да го вземат. Просто ей така, без пари… Няма нищо по-разумно от тази неразумност. Защото това обедняване е Царство Небесно.

Постът е и аромат, който вдишваш. И с всяка глътка от него разбираш, че си все още жив. Опияняващо жив. Приемаш живот в началото внимателно – на малки чашки. А после жаждата те довежда до обезумяване, защото няма нищо по-безумно от това да обичаш. Дори и тези, които те ненавиждат. Покаянието е свобода от веригите на страстите. И това го прави истинско щастие.

По булевардите на пустинята, в която живеем, най-устойчивото нещо са спирките. Безброй рейсове минават всеки ден покрай тях. Идват отнякъде и отварят врати. После ги затварят и си отиват. Накрая се прибират в гаража, за да изчакат там утрото. Същото е и с дните на поста. Можеш да ги пропуснеш, ако си спирка. Ще си стоиш там, където си. Ще продаваш думи като сладка американска царевица с майонеза. Ще се гордееш с новия навес, който общината ти е поставила, благодарение на някой спонсор, за да ти прави завет. Ще презираш бързащите бедняци, които не могат да си позволят да карат автомобил. Но все едно. Ти ще си бъдеш там. А те ще успяват да догонят автобуса. Ще се тъпчат в него, забравили твоите самотни претенции за устойчивост. И в крайна сметка ще реализират плановете си за спасение на деня или душата. Спирките обаче нямат душа. Само въртящи се реклами на някой нов филм.

Ако всичко, казано дотук, изглежда като разхвърляна мозайка, то е така, защото може би и в моята душа не е достатъчно добре подредено. Но все още има време човек да погледне Кръста на Господа. И да види, усети и чуе, че той е тиха покана за жертвена, а не маниерна любов…