105 г. от успението на преп. Варсануфий Оптински (1/14 април)

На 1/14 април се чества един от великите Оптински старци, просияли в края на ХІХ и началото на ХХ век – преподобният Варсануфий.

Той се родил на 5 юли 1845 г. със светско име Павел Иванович Плиханков. Пътят му към манастира бил дълъг и нелек, прекарал в света 46 години, т.е. по-голямата част от живота си. Кадетски корпус, военна служба, блестяща кариера. Възможност за придобиване на всички земни блага. И… отказ от всичко. Колегите и познатите по никакъв начин не можели да разберат що за „дефект” има в стройния и красив полковник, целият облик на когото излъчвал някакво удивително вътрешно благородство. Не иска да се жени, балове и обеди с покани, както и други светски развлечения, избягвал. На театър – случвало се да ходи, но и това изоставил.

А междувременно това били само жалони по пътя на Павел Иванович към оставянето на земното и изкачването към небесното. Веднъж нозете сами го довели в неголям беден манастир, посветен на св. Иоан Предтеча. Там му харесало да се моли пред мощите на светителя Варсануфий Казански (паметта му се чества на 4 октомври, велик чудотворец), дълги часове прекарвал пред раката на светеца.

Мисълта за монашество отначало го плашела, постъпването в манастир му изглеждало като нещо невъзможно. Но решимостта му да напусне света постепенно съзрявала. Останало само да направи избор в коя обител да постави началото на монашеския си подвиг. В периода на тези размисли в ръцете на Павел Иванович попаднало едно духовно списание, а в него имало статия за Оптинския манастир и за преподобния старец Амвросий (по това време той бил все още жив).

Още когато се приближавал към Оптина, една блажена, която се намирала в „колибката” на стареца Амвросий, неочаквано произнесла с радост:

– Павел Иванович пристигна.

– Е, слава Богу! – спокойно отговорил чудният св. Амвросий.

И пак тук, в „колибката”, Павел Иванович чул поразилите го думи на преподобния: „Елате след две години, ще ви приема”. След като минали две години полковник Плиханков подал молба за освобождение от служба. В Оптина той пристигнал в последния ден от отпуснатия му от преподобния срок, но вече нe заварил стареца сред живите.

На 10 февруари 1892 г. Павел Иванович влязъл в числото на братството и бил облечен в подрасник. Всяка вечер в продължение на три години ходел за беседи при старците: отначало при преподобния Анатолий, а след това – при преподобния Иосиф.

След година, на 26 март 1893 г. по време на Великия пост, послушникът Павел бил постриган за расофор, а през декември 1900 г. поради болест бил постриган в малка схима с името Варсануфий; на 29 декември 1902 г. бил ръкоположен за иеродякон, а на 1 януари 1903 г. бил ръкоположен за иеромонах.

През 1903 г. св. Варсануфий бил назначен за помощник старец и едновременно за духовник на Шамординската женска обител (за която преди това се грижел св. Амвросий) и останал такъв до началото на войната с Япония.

По време на Руско-японската война св. Варсануфий по послушание бил изпратен на фронта. Там изповядвал, извършвал Маслосвети и причастявал ранените и умиращите, като сам нееднократно се подлагал на смъртна опасност. След края на войната се завърнал към духовничеството, като през 1907 г. бил издигнат в сан игумен и назначен за скитоначалник.

По това време славата за него вече се разнасяла из цяла Русия. Вече били отишли във вечните обители светият праведен отец Иоан Кронщадски и преподобният старец Варнава Гетсимански (известен духовник и старец от Черниговския скит на Троице-Сергиевата лавра). Страната се приближавала към страшна война и към неизмеримо по-страшна революция; житейското море, вълнувано от вихрите на безумни идеи, вече „се надигало от връхлитанията на бурята”, хората потъвали в неговите вълни…

Като към спасително пристанище се стремели те към Оптина – към преподобния Варсануфий, заради изцелението не само на телата, но и на изтерзаните, измъчени от греха души, стремели се заради отговора на въпроса: как да живеят, за да се спасят? Той виждал човешката душа и в резултат на молитви му се откривало най-съкровеното в човека, а това му давало възможност да вдига падналите, да упътва от лъжливия към истинския път, да изцелява болести душевни и телесни, да изгонва бесове. Дарът му на прозорливост се проявявал особено по време на Изповед. Това какъв човек бил преподобния и каква любов изпитвал той към ближните си личи от разказа на една жена, която дошла в килията му, дори не с намерение да се изповяда. Ето какво разказва:

„…Батюшката се приближи до Тихвинската икона на Божията Майка и седна.

– Ела по-близо.

Плахо пристъпих.

– Застани на коленца.

Смутих се, мисля си: „Защо ли е това? Старците само на изповед заповядват да се застава на колене”. А батюшката се засмя като узна мисълта ми:

– При нас има такова правило: ние седим, а около нас, поради смирение, застават на коленца.

Аз не застанах, а направо се свлякох.

– По-близо, по-близо, ела по-близо.

Застанах съвсем близо, дори се наложи да отместя погледа си – толкова близо се оказах до батюшкиното лице. Хвана ме батюшката за двете рамене, погледна ме безкрайно ласкаво, както никой и никога не ме е гледал, и произнесе:

– Мило мое дете, сладко мое дете, скъпоценно мое детенце! На двадесет и шест години ли си?

– Да, батюшка – отново се изумих аз.

– И колко страдания си видяло през живота си! – и здраво ме притисна към себе си. – Толкова си млада и си проляла цяло море сълзи за този кратък живот.

И отново силно ме притисна към себе си. Почувствах, че сърцето ми се топи и в мен се извършва нещо необяснимо. Цялата ми душа се устреми към батюшката, почувствах, че именно това е нещото, за което съм се молила цял живот, че това е именно такъв човек, който сам ще разкрие душата ми.

– Да – продължи батюшката, – ти си на двадесет и шест… На колко години си била преди четиринадесет години?

– На дванадесет – отговорих, след като помислих за секунда.

– Точно така. И от тази година у теб са се появили грехове, които си започнала да скриваш на Изповед. Искаш ли да ти ги кажа?

– Кажете, батюшка – несмело отговорих аз.

Тогава батюшката започна по години и дори по месеци да ми говори за греховете ми така, сякаш ги четеше в разтворена книга. Имаше случаи, когато не посочваше директно греховете, а питаше дали помня това и това. Отговарях: „Това не е могло да бъде, батюшка, със сигурност зная”. Тогава старецът кротко ми посочваше сърцето ми, казвайки: „Нима мислиш, че знам това по-зле от теб? Ами че аз по-добре от теб виждам цялата ти душа”. И след такива думи мигновено си спомнях греха. Не можах да си спомня само за един случай, станал, когато съм била на осемнадесет години, и батюшката засега го остави.

Изповедта по този начин продължи 25 минути. Бях напълно срината от осъзнаването на своята огромна греховност и от съзнанието за това, какъв велик човек стои пред мен. Колко внимателно откриваше той греховете ми, как се боеше, очевидно, да не би да ми причини болка, и в същото време как властно и сурово ме изобличаваше за тях. Когато виждаше, че страдам жестоко, приближаваше ухото си близо – близо до устата ми, така че само да шепна: „Да”. Или ми говореше на ухото нещо особено страшно.

– Цял живот трябва да бъдеш благодарна на Господ, Който те доведе при нас, в Оптина. Дори не знам защо Господ е така милосърден към теб? Беше ли възможно сега да умреш?

– Разбира се, батюшка.

– И знаеш ли къде щеше да отидеш? Направо в ада.

Всичко в мене се вледени. А аз в самомнението си мислех, че изпъквам сред всички с християнския си живот. Боже, какво ослепяване, каква духовна слепота!

– Стани, детето ми!

Изправих се, приближих се до аналоя.

– Повтори след мен: Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мен (Пс. 50:12). Откъде са тези думи?

– От 50-ти псалом.

– Чети този псалом сутрин и вечер ежедневно. Коя е иконата пред теб?

– На Небесната Царица.

– И коя нейна икона?

Замълчах, не можах да я разпозная.

– Тихвинската. Повтаряй след мен молитвата.

Започнах да повтарям. Молитвата, очевидно, бе съставена от самия отец Варсануфий. Знам, че беше покайна, че просех от Бога помощ за бъдещето, че обещах да се поправя; но докато произнасяхме молитвата, забравих първите й думи. Когато наведох глава и батюшката ме покри с епитрахила и започна да чете разрешителната молитва, почувствах, че от мен се смъква някаква неизмерна тежест, става ми толкова леко, че дори е непривично. Сякаш съм била натъпкана с нещо гнило, с боклуци – и са ме изтръскали. Не издържах и се разридах…

Плачех така, че мислех, че ще се задавя, ще се удавя в сълзи. Не можех да целуна кръста и както бях с наведена под епитрахила глава, така и останах. Батюшката поднесе кръста съвсем близо. След това като ме хвана за ръката, каза:

– Повече няма да откриваш на Изповед тези грехове на никого, те са простени там – и той посочи с ръка към небето.
Плачех все по-силно.

– Нима не се радваш, дете мое, че всичко се случи така и че Господ ми откри греховете ти?

– Страшно се радвам, батюшка, цял живот съм се молела да ми бъде пратен такъв човек и дойдох при Вас с тази цел.

– И ето, Господ чу молитвата ти. Знаеш ли, трябва ще да си дойда утре, но почувствах, че има погиващи души и заради вас си дойдох днес.

Започнах да му целувам ръцете, ръкавите на расото, а той започна да ме благославя и ласкаво да ме притиска към гърдите си. От сълзи не можех да си вдигна главата. Батюшката ме духна по челото, сякаш изгонваше останала мръсотия.

– Повдигни главата си, детенце, дай ми да погледна очичките ти.

Те така бяха подпухнали от сълзи, че и на светлината едва можеха да се видят.

– Как се предразположи сърцето ми към теб, как те обикнах, и сам не зная за какво… Бог те подготвя за нещо велико. Изпрати пари в Петербург, поръчай си книгата „Блажената Моника” (майка на бл. Августин, изиграла огромна роля за обръщането на объркания му живот към Христа, малка книжка за нея е издадена и на български език – бел.ред.) от книжарницата в Тузов, авторът й е известен. Книгата е много хубава, прочети я – няма да съжаляваш, написана е точно като за теб; там ще видиш себе си, цялата си там.

Батюшката започна да ме разпитва за работата ми, за заплатата, за различни житейски неща. После отново започна да говори:

– Защо, защо така те обикнах от пръв поглед? А и твоята душа, като че ли започна да изпитва симпатия към мен.

От сълзи, умиление, радост едва можах да отговоря утвърдително и започнах пак да покривам с целувки батюшкините ръчички.

– След всичко, което Господ ми откри за теб, ти ще поискаш да ме прославиш като светия – това не трябва да става, чуваш ли? Аз съм грешен човек. На никого няма да казваш какво съм ти открил на изповедта, и на майка ти няма да казваш. А ако майка ти започне да пита защо си плакала, ще кажеш: „Батюшката ме изповяда, говорихме си откровено и поплаках за греховете си”. Много, много от твоите приятелки погиват именно поради това, че не говорят на изповед, а има една от твоите познати, не знам името й, но има една, чиято гибел е близка, трябва да я спасим. Така че изпращай всички в Оптина да се молят и ги насочвай към мен: отбийте се, кажи, при отец Варсануфий за благословение, а вече моя работа е да ги спасявам… Съкровище мое, дете мое скъпоценно, Божие детенце, Господ да ти помогне и да те спаси!”

За цялото време на монашеския си живот преподобният Варсануфий напускал Оптина само няколко пъти, и то – само по послушание. През 1910 г., също по послушание, отишъл на гара Астапово, за да изповяда и причасти умиращия Л. Н. Толстой (в Оптина се изповядвали такива хора като Ф. М. Достоевски и Н. В. Гогол). Впоследствие той с дълбока тъга си спомнял: „Не ме допуснаха до Толстой… Молих лекарите, роднините, нищо не помогна. Макар и да беше Лев, не можа да разкъса обръча на веригата, с която го бе оковал сатаната”.

През 1912 г. назначили преподобния Варсануфий за настоятел на Старо-Голутвинския Богоявленски манастир. Въпреки големите духовни дарования на стареца, намерили се недоволни от неговата дейност (както често се случва): чрез жалби и доноси той бил отстранен от Оптина. Смирено помолил да го оставят в скита да живее в оставка, помолил да му позволят да остане, макар и в качеството на обикновен послушник…

Понасяйки мъжествено скръбта от раздялата с любимата Оптина, старецът се заел с благоустрояването на поверената му обител, която била крайно разорена и запусната. И, както по-рано, при преподобния Варсануфий започнал да се стича народ за помощ и утешение. И, както по-рано, той, сам вече изнемогващ от многобройни мъчителни недъзи, приемал всички без отказ, лекувал телесни и душевни недъзи, наставлявал, насочвал към тесния и скръбен, но единствено спасителен път. Тук, Старо Голутвино, по неговите молитви се извършило чудо на изцеление на глухоням юноша. „Страшната болест е следствие на тежък грях, извършен от юношата през детството” – пояснил старецът на неговата нещастна майка и тихо започнал да шепне нещо в ухото на глухонемия. „Батюшка, та той не ви чува – объркано възкликнала майката, – ами че той е глух…” „А мен ме чува” – казал старецът и отново произнесъл нещо шепнешком в самото ухо на младия човек. Очите на юношата се разширили от ужас и той покорно започнал да кима с глава. След Изповедта преподобният Варсануфий го причастил и болестта оставила страдалеца.

Старецът управлявал обителта по-малко от година. Страданията му по време на предсмъртното му боледуване били наистина мъченически. Отказал се от лекарска помощ и от каквато и да било храна. Той само повтарял: „Оставете ме, вече съм на кръста.” Старецът се причастявал ежедневно. На 1/14 април 1913 г. той предал чистата си душа на Господа. Преподобният наш отец бил погребан в Оптина, редом със своя духовен отец и учител преподобния Анатолий Старши.

Малко преди да почине св. Варсануфий оставил и своето предсмъртно завещание. Ето какво гласи то:

„Оставяйки настрана най-накрая всички грижи на този свят, които така угнетяваха и измъчваха духа ми, ще кажа накратко последната си дума и последния си завет към скъпите ми духовни чада.

Първо, смирено моля: простете ми всичките ми волни и неволни съгрешения, с които съм съгрешил против вас, и аз прощавам на всички ви за всички скърби и огорчения, които съм понесъл чрез някои по внушение на изначалния враг на нашето спасение.

Вярвайте ми, свети отци и братя, че всичките ми действия и трудове се свеждаха към едно – да опазя светите заповеди и установления на древните отци подвижници и на великите наши старци в цялата им божествена и чудна красота от разните разлагащи влияния на този век, началото на които е сатанинската гордост, а краят – неугасим огън и безкрайна мъка.

Може би лошо изпълних това – кая се и падам ничком пред Божията Благост, умолявайки за помилване. А всички вас, които сте ме възлюбили в Господа, прося и моля: спазвайте смирените ми думи. Не угасяйте духа, но търпеливо поддържайте горенето му чрез молитва и четене на светоотческите и свещени писания, очиствайки сърцето от страстите.

По-добре се съгласявайте да приемете хиляди смърти, отколкото да се отклоните от Божествените заповеди и от дивните монашески установления.

Стойте мъжествено в подвига, не отстъпвайте от него, дори и адът да въстане срещу вас и целият свят да кипи от злоба и заплахи срещу вас, и вярвайте: Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които Го в истина призовават (Пс. 144:18). Амин.”

 

Житията и части от поученията на Оптинските старци могат да се намерят на български език в книгата “Велики руски старци”, т. 2. Духовните поучения на старците Амвросий и Варсануфий са издадени в отделни томове. Животът на старците Лев, Макарий, Амвросий и Иосиф е подробно разказан в книгата на доц. д-р архим. Серафим Алексиев “Оптинските старци”. За оптинските новомъченици Василий, Терапонт и Трофим пък е разказано в книгата “Червеният Великден”.