Тунелът

Сигурно сте чували за „тунела“, който някои, намиращи се на ръба на смъртта, виждат. Не знам дали реално изобщо съществува, но в София има негова реплика. Съвсем истинска. Формално се води подлез, но всъщност си е тунел. Единият му край започва, след като оставиш зад гърба си прашния център на града и стигнеш до предпоследната спирка на тролей 9. От другата страна са Централните гробища. Той е на толкова забутано място, че никога няма да влезеш в него, ако не ти се налага. Предполагам, че и с другия „тунел“ е така…

По неизвестни за мен причини, на входа му откъм центъра има табела, на която пише „Митница“. Някои съвременни богослови отричат съществуването на такава „духовна митница“ (митарства, ако така ви е по-разбираемо). Изобщо не искам тук да споря, защото в момента не е тема на текста. Ще се огранича само с това, че наоколо има бездомни кучета. Не знам къде се крият, но се появяват от нищото и се спускат към теб с лай от всички посоки. Веднъж се отбранявах от тях с чадър. А друг път ми се наложи да бягам около 200 метра от глутницата. Само си представете поп, запретнал полите на подрасника си, а след него няколко разкъсващи се от лай псета. Дрехата на свещеника няма да го запази от нападенията на „митарите“. Дори ще ги подразни още повече.

Минавал съм стотици пъти през тунела, който води към мястото, където почиват мъртвите. И съм се връщал по същия път. Най-старият скептичен израз на невярващите е „никой не се е върнал оттам, за да разкаже“. Е, аз съм се връщал. Даже го правя през няколко дни. Чуйте моята история…

Още при първите крачки надолу по стълбите те лъхва почти непоносимо задушливата миризма на амоняк. Причините за нея с години са полепвали по стълбите, пода и стените, така че са оставили един мръсно сив пласт. Искаш или не, трябва да го преминеш. Поемаш дълбоко чист въздух и се гмурваш в тунела. Първото, което те шокира, е колко дълъг е той и че запасът ти от въздух няма да стигне до другия край. Единственото, което те утешава, е че в далечината се вижда дневна светлина. Е, има и няколко мъждукащи лампи, но премигването им по-скоро засилва ужасяващия ефект.

В първата една трета, когато въздухът ти вече е свършил, стигаш до гигантски надпис „СМЪРТ“. Някога там е пишело „СМЪРТ за червените“, но иронията на времето е направила така, че точно там мазилката е паднала и от „червените“ са останали само няколко букви. Няма как – ще умрат не само тези, които мразим, не само тези, които според нас го заслужават, но и ние самите. Изписвайки думата „СМЪРТ“, говорим само за себе си. Понеже можем да се свържем с нея, само опитвайки я лично.

Продължаваш напред, напълнил вече дробовете си със застоял въздух. Дневната светлина в другия край все още е далече. Там идва кулминацията. Някой не особено грамотен по чуждите езици е написал на английски „demons in my mind not sorry”. Предполагам, че трябва да означава „демоните в ума ми не съжаляват“. Надписът е нов – миналата седмица го нямаше. Дори и аз се уплаших от него. Констатацията изглеждаше точно на мястото си. Засилих крачка, за да изляза колкото се може по-бързо. Гробищата си бяха точно срещу мен, потънали в зеленина. Взех си вода от кафенето и си починах на пейка. После се погрижих за един покойник.

След това се върнах в света по същия път. И пак минах покрай демонския надпис. Помислих си, че бесовете никога не казват истината. Дори и сега, когато са внушавали на някого да напише текста на стената, са направили така, че да е с грешки. Но в случая не са се сдържали да се похвалят. Те няма да се покаят. Никога няма да се покаят. Каквото и да се случва – няма да го направят. Господ Иисус Христос дойде, за да ни призове към покаяние. И по този начин, чрез благодатта Си, преподавана в Църквата, да ни направи подобни Нему. А бесовете искат да ни направят подобни на тях – никога за нищо да не съжаляваме. Да не се каем до смърт. А после в това състояние да попаднем при надписа „Митница“, там, в „тунела“. Да ни нападнат на глутници. И понеже няма да имаме оправдание, няма да има къде да избягаме. И те ще ни завлекат със себе си.

На връщане се сетих за една история, която разказва свети Амфилохий Иконийски. Той говори за свят старец, който бил достигнал такова безстрастие, че можел да вижда Ангелите и бесовете. Нещо повече, демоните дори го избягвали заради светостта му. Веднъж обаче един бяс се явил пред светия старец в образа на човек и започнал уж горчиво да се кае за греховете си, да нарича себе си не човек, а демон и да проси от стареца застъпничество пред Бога. Подвижникът обещал да се помоли и му казал да намине пак на следващия ден. Вечерта се явил Ангел Господен и му обяснил, че е бил излъган: „Но не се смущавай. Домостроителството на спасението изискваше да стане тъй за полза на грешниците – за да се открие неизказаното Божие човеколюбие и това, че Бог не отхвърля никого от прибягващите към Него, дори да дойде дявол или самият сатана, или който и да е друг от техния погибелен род. А също така, за да се разкрие непоклатното отчаяние на демоните“. След това Ангелът известил Божията воля, че ако бесът три години прекара в покаяние, казвайки „Господи, помилуй мене, древното зло и помрачения изкусител“, то Бог ще му прости и ще му върне предишното ангелско състояние. Божият пратеник допълнил, че бесът никога няма да изпълни това. Няма да съжали, както пишеше и в нашия тунел.

На следващия ден бесът отново се явил и старецът му предал казаното. Демонът започнал да му се присмива и рекъл: „Ако исках да се нарека окаян и древно зло, помрачен изкусител, тъмен и проклет, то щях да го сторя в самото начало. И веднага бих се спасил. Но сега да нарека себе си древно зло?! Не! Това е невъзможно! Защото днес съм покрит със слава. Всички ми служат, всички се боят и треперят от мен. Аз, господстващият над всички грешници, да се превърна в смирено разкайващ се непотребен раб?! Не, старче! Няма да стане това!“ Изричайки тези думи, бесът с грозен вик изчезнал.

Свети Амфилохий разказва това, за да ни убеди в милостта и безкрайната благост на Господа, Който е готов да приеме дори и дявола. Готов е да го призове към покаяние. Но демонът просто не иска. Каквото и да се случва в живота ни, едва ли има по-силен стимул да не се отчайваме от безкрайната любов на Разпъналия Се за нас Господ. Но тя е и велико изобличение за некаещия се. Понеже те лишава от оправдание. Какво може да каже на Съда някой, който цял живот е бил в Църквата, в обществото на изкупените с Христовата Кръв хора, но не се е каел истински. Мислел е, че това му се полага по право. Че Христос е длъжен да умира за него, а той може да си прави каквото иска. Да се къпе в славата и суетата на този свят и да я пренася със себе си в другия.

Днешните християни все повече презират покаянието. Смятат го за отживелица. За нещо, което е останало в миналото. В средновековен каприз. Но сега времето е друго. Светът вече се уподобява на беса от историята на св. Амфилохий – говори с лъжливо покаяние, но не го чувства. Просто са минали години. Не сме посяли покаяние в началото и сме се покрили със славата на мира сего. Вече не можем да се наречем окаяни. А дори и да опитаме, мнозина го правим само с уста, но не и със сърце. Нещо повече. Стигаме дотам да отричаме и самия Съд Господен. Мисълта, че някой ще се произнася над нас като Господар, ни е бесовски непоносима. Веднъж на едно Кръщение някакъв дядо строго ми се скара да не наричам никога повече внучка му „Божия рабиня“. Тя не била робиня на никого! Красноречиво, нали?

Виждал съм го десетки пъти. Виждал съм го в себе си и в другите. Виждал съм го в хора с расо и в хора без расо. Виждал съм го в хора, които носят големи златни и покрити с диаманти кръстове, в почитани учители по благочестие и в любезни ктитори – мрачната решимост никога, за нищо на света да не се покаеш. Ще питате откъде личи? От стремежа към славата на този свят. От делата, които са се насочили към нея с цялото си същество. От тиранията, която има нужда непрекъснато да си самоугажда и да й угаждат. И живее за това. А когато изпадне в криза, се самосъжалява. Плаче като гладно животно, което е изтървало плячката си. Не това са сълзите на покаянието. Не това очаква от нас Христос.

Каещият се има съвсем друго лице. Копнея да пиша за него. Така, както правят другите проповедници, които лично са познавали светии. И разказват за сълзите на свети Паисий Светогорец. За това как наричал себе си „блестяща на слънцето празна консервна кутия“. За това как проснат по лице се изповядвал свети Иаков Цаликис. За това как отец Клеопа наричал себе си „пропаднал старец“… И за радостта, която следвала от това. За блажената усмивка, която идва след сълзите. За щастието да си просто близо до тях и да дишаш техния въздух. За съжаление, нямам такива истории. Обвиняват ме, че съм мрачен в думите си. И това вероятно е вярно. Да, служа Литургия. Срещам се постоянно с хора, които обичам и те ме обичат. Сред тях има и много истински каещи се. Те са надеждата ми за застъпничество на Страшния Съд. И че светът все още не се е превърнал в преизподня. Но все пак тези хора са рядкост. Виждам красивото около себе си и то ме държи жив. Радвам се на нещата, които ме правят щастлив. Но няма да позволя на себе си да стана сляп за болката, която сами си нанасяме. За смъртта, с която инжектираме себе си, умовете си. А и вероятно толкова дълго време съм минавал през подлеза, че вече няма как да се отърва от въздействието му. Усещам го на почти всяка крачка.

Не, служението ми не ми тежи. Тежи ми нашето непокаяние, което ни сграбчва отвсякъде и което иска да направи така, че целият свят да заприлича на подлез. Целият свят върви към това да допусне бесовете в ума си и да не съжалява за нищо. Какъв свещеник бих бил, ако това не ми тежеше? Единственото смислено нещо, за което държа да пиша, е необходимостта от покаяние. То съдържа в себе си Рая. Затова преди да сме стигнали до миризмата на амоняк и сивия „килим“ от нечистота, нека заплачем. Да изоставим славата на този свят и неговите богатства и да потърсим бъдещата слава. Що за хора сме, ако не го направим? Предупреждавам – в „тунела“ вече ще е късно.