Любов „до време“

Св. преп. Параскева – Петка Епиватска Търновска – 14 октомври

Съвременният свят много обича да говори за любов. Може би защото инстинктивно усеща, че тя се среща все по-рядко. Сигурно скоро ще я впишат в някаква „Червена книга“ на напълно изчезващите от живота на човека неща. По всичко личи… Дори и в най-обичайните житейски ситуации…

Ето, представете си момче и момиче, които се харесват. Не някакви хулигани, а обикновени млади хора… Прекарват известно време заедно. После правят годеж, след това – сватба. Роднините се понапиват от радост и гърмят във въздуха с пистолети… „Да са живи и здрави младите и да се обичат!“ – казва един. Друг пък, дали защото се смята за житейски улегнал или пък заради въздействието на алкохола, добавя: „И да се научат да се уважават, защото останалото е до време.“ Това прозвучава малко цинично, но никой не обръща внимание… Обикновено в мигове на голяма радост и на голяма мъка никой на никого не обръща внимание…

В началото всичко върви добре. Но минават три-четири години и тихомълком, като крадци на души, се прокрадват недоразуменията, които скоро се превръщат в проблеми. И се започва: „Той не ме обича“, „Тя не се грижи за мене“, „Той се промени“, „Тя не беше такава, каквато очаквах“, „Омъжих се за друг човек“… В този толкова технологизиран свят любовта си отива без всякаква възможност за рециклиране…

Сякаш някаква тайна, скрита смърт поразява отношенията ни и ние непрекъснато се събираме и разделяме, разделяме се и се мразим. А накрая намираме уютно убежище в равнодушието. Защото любовта ни още от самото начало е неправилно поставена. Не сме разбрали какво именно означава думата „любов“ и затова нейният нарочен заместител така лесно изчезва. Къса се като китайска дреха с марков етикет. Някой някъде беше казал, че евтиното винаги излиза скъпо. Струва ми се, че това изречение важи и тук.

Днешният човек има консуматорско отношение към ближния, към обичта, към взаимоотношенията. Другият прилича на пържола, а ти си в центъра на ресторант и поръчваш. Казваш си: „Каква хубаво месо. Изглежда прекрасно приготвено.“ Но като стигнеш до средата и започваш да губиш интерес. Пържолата вече не ти се струва така вкусна. Изстинала е. Станала е жилава. Някъде в края е прегоряла…

Така е и с ближния. В началото ти е интересен, очакваш да ти принесе различни ползи – чувствени, телесни или материални удоволствия. Но после, както казват, „си писвате“. Нещата за вземане свършват и след тях остава празнота. Спомняте си циника от сватбата, който сякаш изглежда прав. Тези неща наистина са до време. Едно време хората са се задържали заедно заради някакво чувство на елементарно приличие пред другия, децата или обществото. Може би това се има предвид под „уважение“. Но сега и то е изместено от натиска на всепоглъщащото самоугаждане. Кариерата ми, парите ми, бъдещето ми…

Егоизмът винаги прави нещата половинчати. Често мислим, че обичаме искрено. И вероятно е така, но искреността ни не заема цялата територия на сърцето или гардероба ни. Независимо дали става дума за приятел/ка или съпруг/а, майка или баща, брат или сестра, ние имаме втори вариант, задна вратичка, автономна територия, която си е само наша и където винаги можем да се скрием. Имаме изход „Б“, през който да се измъкнем невредими от ближния и да бъдем сами със себе си. „Твоите дрехи стоят тук, а моите там.“ Това дава възможност бързо да си събера багажа, ако нещата станат прекалено сериозни. Ако започнеш да ми излизаш на прекалено висока цена. „Обичам те, но и аз съм човек и имам право на щастие.“ Този израз е прикрито тържество на егоизма.

И Господа обичаме така. Влизаме в Църквата. В началото се трогваме, обещаваме да се променим. Но животът се променя трудно, а да обичаш Бога означава да разпънеш стария си човек, за да се роди на негово място нов – евангелски. Иска се да лееш кръв. От теб да изтича грях. Затова избираме друг вариант, по-лесен – малко да оставим на Христос, понеже Той е източник на всички блага, а малко и на себе си. Малко политика и вестникарски приказки, малко фитнес, малко култура, малко флиртове с колежки, а в неделя сутрин и малко Христос. „Какво лошо има?“– ще кажете! Спомням си с какво вълнение някои християни разказваха как били на концерт на рок-група, на който раздавали светещи червени рога. И не разбираха защо се възмущавам. „Човече, това са легендарни музиканти, фанатично е да ги отричаш!“ Иди обяснявай кое му е лошото. Истинската любов те прави да виждаш нещата реално. Нейните заместители пък са като наркотиците – създават удобни розови халюцинации.

Житията на светиите представят един различен от нашия образ. Те са източник на истинска любов – онази, за която казваме, че в днешно време е невъзможна. Защото ни е страх дори да опитаме да бъдем различни. Веднъж попитали свети Серафим Саровски защо сега има толкова малко светии. А преподобният отговорил, че Бог винаги е един и същ. И е готов да даде и на днешните хора това, което е давал на древните. Но на нас ни липсва решимост да се подвизаваме. Предварително решаваме, че всяка проява на любов е невъзможна. И дори не опитваме. Самонавиваме се, че аскезата всъщност е крайност. Дори можем философски да го докажем със сладки приказки на ирландско кафе и цигари. Не искаме да постим, защото това било за монасите. Не правим поклони, защото те не били важни. И защото е вредно за здравето… Понякога се питам: А да плачем за греховете си можем ли? Да бъдем смирени? Да се молим? Това поне не изисква никакви физически усилия… Но привеждането на душата се оказва по-трудно от това на тялото…

Не можем да обичаме, защото прекалено се щадим. Страхуваме се любовта да не ни повреди. Харесваме си се такива, каквито сме. Да, в някой много личен разговор или на изповед може би ще признаем, че имаме грехове. Но някъде дълбоко остава усещането, че тези грехове са симпатични и добродушни. Защото са си наши. Дяволът ни внушава, че няма нищо страшно в страстите, че вглеждането в тях е дребнавост, а ние трябва да сме „широко скроени“. Нашепва ни да бъдем пресметливи, защото уж, ако човек не се пази сам, нямало кой да го пази. И ние го слушаме. Полагаме основите на живота си върху измамите му.

А Христос ни учи на съвсем друго. И светиите са видели Неговата любов на Кръста. Всичките им подвизи са опити да отговорят на тази жертвена любов. Разбрали несъвършенството на своята воля, са се опитвали във всичко да изпълнят волята на Своя Любим – Всесъвършения Бог. Света Петка е ярък пример за това. Вижте колко безалтернативно е всичко, което прави. „Като си възлюбила пустинния и безмълвен живот, достославна Параскево, усърдно си тръгнала след Христа, твоя Жених, като си взела от младини Неговото благо иго…“ – така започва тропарът й. Кой я е карал да дава скъпите си дрехи на сиромаси? Защо е изоставила удобния живот и е отишла в пустинята?

Как ще разбере отговорът на тези въпроси днешният човек, за когото удобствата, забавленията и хубавото облекло са основни житейски приоритети? Как ще разбере, че това е от любов? Че любовта е лудост, която те кара да забравиш за себе си. О, колко жалка е нашата съвременна „нормалност“, претендираща за право на щастие. Нейната пресметливост винаги води до нещастие!

Кой би се опитал да преразкаже житието на света Петка? Кой би изброил, казва светият житиеписец, сълзите, поклоните, удрянето в гърдите…Кой може да обясни истинската връзка на любовта? Преподобната се отдала изцяло и Божията благодат преизпълнила сърцето й. И сега е велика покровителка на балканските, на православните народи. И всички ние я имаме за майка, наричаме я своя – света Петка Българска, Сръбска, Яшка, Епиватска. Любовта й прескочила времето и станала вечна. Понеже не била егоистична, а Христова любов.

Някога хората можели да правят невъзможните за нас неща! Света Петка възревнувала подвига на света Мария Египетска. И ето, че се повторило онова, което се случило по-рано. Две подвижници, разделени от годините, но истински сестри по дела. Къде са техните днешни духовни сродници? Предварително решаваме, че животът на светиите е останал в миналото. А от отдадеността им вече няма полза. Сякаш, че любовта им е стара версия на телефон, която е изиграла своята роля. Днес обаче има по-нови модели. Идеално оправдание дори и да не опитаме.

Но даже и това, че не сме годни да вършим подвизите на древните, пак е допуснато за наше спасение. Сега поне можем да си дадем сметка колко далеч сме от живота на предците. А ако можехме да правим като тях, би станало дори по-лошо. Защото истинската цена на подвига е в смирението. И ако сега без дела сме толкова горди, какви ли бихме станали, ако притежавахме сили да прекараме малко време в бдение? Има чудесен пример от живота на свети Пимен Велики, който обяснява мисълта ми. Един брат живеел извън селото си и дълго време не бил влизал в него. Той говорел на другите братя: „Ето, колко години вече минаха и аз не съм влизал в селото, а вие толкоз често ходите там.“ Казали за това на авва Пимен. Старецът отговорил: „Аз бих отишъл през нощта и бих обиколил цялото село, само и само да не се тщеславя от мисълта, че не ходя там.“ Ето как са мислели светиите. Избягвали са всеки повод за гордост, всяка възможност за самоизтъкване. Именно тази логика ни е потребна и така липсва в днешно време.

Трябва да търсим благородството на светиите, да повтаряме тяхната широта, тяхното великодушие, техните молитви, ако не по брой, то поне по горещината на сърцето. Но не го правим, защото има едно просто нещо, което ни възпрепятства. Ние сме си мили. Харесваме си се такива, каквито сме. А те са искали да изпълнят Божията воля. Полагали са свръхчовешки усилия не от някакъв крив фанатизъм, а от желание да угодят на Бога. От истинска любов! Защото само този, който угажда на Бога, е наистина щастлив. И може да направи и другите щастливи. Ние, угаждайки винаги и само на себе си, прогонваме Божията благодат. И оставаме християни само по име. За смях на езичниците, които често са отвращават от лошите ни дела.

През целия си живот св. Петка смалявала себе си, за да прави място на Христовата благодат. Нямала нищо свое. Дори гробът й не бил неин. Но нима това я е ощетило? Не, никак! Плодът на истинската любов е Царството Небесно. В него я е прославил Възлюбеният й Жених. И там тя вечно ще ликува с Христос. Чувате ли благовестието в житията на светиите? Те ни разказват, че любовта е вечна. Толкова вечна, че презира всичко тленно. Тя е отдаваща се напълно, за да приеме от Господа пълнотата на радостта.

Понякога ми се струва, че живеем в последните времена, именно защото мнозина са повярвали, че любовта е „до време“. И защото светът се е приготвил да отхвърли Христос заради своя комфорт, вместо да отхвърли своя комфорт заради Христос. Затова, моля ви, обичайте истински и се подвизавайте просто. Как ли? Ще ви издам една тайна: понякога, като държите жена си за ръка, помагате да се отложи краят на света!

 

От книгата “Писмо до близък”

 

В момента книгите на свещеник Владимир Дойчев – “Писмо до близък” и “Среща с Живота” могат да бъдат закупени в София: в храм „Св. преп. Наум Охридски“ в жк Дружба 1 (до езерото), в книжарницата на храм „Св. Седмочисленици“, в книжарницата на храм “Света Троица” в жк Света Троица, в храм “Св. ап. Андрей Първозваний”, в книжарница „Български книжици“ и в книжарница “Лествица”, в книжарници “Хеликон”, в храм “Успение Богородично” – София, в Старинен храм “Св. Параскева” – Пловдив и в Рилския манастир. За останалите градове, както и за София, може да бъде поръчана по интернет на имейла на издателството: knigi@outsideri.org или по телефон: 0884 029 264 – Николай Фенерски – издател. Цената на „Писмо до близък“ е 14 лева, а на допълненото издание „Среща с Живота“, което включва в себе си и втория том “Срещи със смъртта”, е 18 лева, ако бъдат закупени в книжарница или храм. Ако бъдат поръчани по интернет, ще струват съответно: „Писмо до близък“ – 12 лева и „Среща с Живота“ – 15 лева, като допълнително ще се заплатят транспортните разходи за куриерската фирма. Заплащането става с наложен платеж при получаване на пратката. В имейла до издателството посочете име и фамилия, град, офис на „Еконт“ или „Спиди“ и мобилен телефон за връзка. За закупуване на книгата от чужбина заплащането става по “Уестърн юнион” или по банков път. Заплаща се цената на книгите, съответно 7 евро и 9 евро, плюс пощенските разходи. За да изпратим до чужбина, моля пишете на същия имейл: knigi@outsideri.org за уточняване на адреса.