Пожелай си с мен

Хубаво е, че има Бъдни вечер. Минутите преди Срещата. Изпълнени с очакване… Може би с нетърпение… Иска ти се да минат по-бързо…

В този (макар и) кратък период можеш да преживееш много неща. Да си сериозен и да размислиш как да се представиш добре. Да се вдетениш и да разчиташ на Бащината милост на идващия Младенец. Да си пожелаеш нещо… Какво пък, един светец добре отбелязва, че Царят е благоразположен на рождения Си ден. А вие какво бихте си поискали? Внимавайте да не се изложим…

Ще ви споделя какво ми идва наум. Ако ви хареса, можем да се помолим заедно. Искам да не виждам онова страшно нещо, което забелязах няколко пъти през изминалата година. Направо ви чувам да казвате, че е нормално да съм виждал доста страшни неща. Например, смъртта… Или онова дърво на Централни гробища, на което жените закачат траурните си шалчета. Мисля, че е бор. Или голяма елха. На него има буквално стотици жалейки. Изглежда като негатив на Коледното дръвче. Е, достатъчно плашещо ли е?

Не, има и по-страшно! Та нали затова идва Владиката! Нали затова празнуваме! Той победи смъртта. Не теоретично, не идеологически, не философски. Реално. Няма никаква смърт. Изобщо не се притеснявайте.

Ще ви кажа от какво така се ужасявам. От един поглед. От едни очи. Господи, помилуй ни, грешните!

Знаете ли защо се роди Христос Бог?! За да подири и спаси погиналото. (Лука 19:10) За да призове не праведници, а грешници към покаяние. (Лука 5:32) По тази причина тръпна от вълнение при мисълта за Срещата с Него. Каква друга утеха има за мене – погиващия грешник?! Каква друга надежда?! Дано никога не я загубя! Защото, ако ще се живее без нея, аз пък хич да не се бях раждал.

За това ми е думата в нощта на Великото Божие Опрощение… За взора, в който няма надежда… (Само не ме разбирайте погрешно.) Ние всички понякога изгубваме надеждата си, после се разтърсваме и я намираме отново. Нормално е. Говоря за друго – за концептуалното и фанатично отхвърляне на надеждата!

Има очи, пълни с решимост никога да не се покаят. Каквото и да се случва! Каквото и да им кажеш! Никога! Дума да не става за разкаяние! Няма да го направят! Мислите, че са агресивни?! Не, не са. Не са спорещи. Не са доказващи. Спокойни, пълни със зловеща убеденост, че трябва да вземат своето от света. Знаят, че има Бог, че не могат да Го „прецакат“, но задъжително, ще опитат да го направят. Осъзнаващи, че в този избор няма печалба и номерът няма да мине. Но, въпреки всичко, грехът ги привлича прекалено силно. Привлича ги до празнота. До самовъзвеличаващо се себеизгубване. Заедно с презряното покаяние си е отишла всяка надежда. Поглед, през който надзърта хладнокръвно преизподнята. Най-страшното нещо, което съм виждал.

Ето това бих си пожелал от Идващия Спасител. Не искам никога да гледам така. Не искам никой да гледа така. Не искам да знам дори, че е възможно някой да гледа така… Подай, Господи!

Хайде заедно, а?! Да се помолим. Докато не е станало късно! Може би си мислите, че драматизирам. Че така ми се е сторило. Но утре… Ако не се молим достатъчно добре, утре може да стане и мода.

Царят е милостив, но и благороден. Не ни насилва да се каем. Тихо идва в нощта да се срещне с нас и да ни призове. Но, ако не Го искаме, няма да ни се натрапва постоянно. Всъщност, Той е толкова деликатен, че не се натрапва дори в странноприемницата. А отседналите в нея даже не забелязали какво са пропуснали, докато обсъждали делата на този свят.