За християнската радост

3 Неделя след Пасха – на св. Мироносици (Марк 15:43-16:8)

Христос Воскресе!

12961558_216176045414526_1093728054074438679_nАко човек впери поглед в образите на жените-мироносици, лесно ще чуе и думите на Възкръсналия Господ: „Радвайте се!“ (Мат. 28:9) Думи, отправени не само към тези жени, но и към всички нас. Ние като християни би трябвало да се чувстваме обречени на тази радост. Би трябвало тя да е наша постоянна спътница. И разбира се, тогава, когато празнуваме Христовото Възкресение, сърцата ни са изпълнени с радост, с благоговение, с трепет. Но, струва ми се, че често тази радост е по-скоро емоционална, отколкото духовна. Нощта на Възкресението минава. Изтъркулват се още един, два, три дни и скърбите на живота ни нападат отново. Казваме си: „Ето, животът продължава.“ Радостта си отива и ние чакаме следващата година, когато отново да си кажем „Христос Воскресе“ и тази надежда за вечността отново да погостува временно в нашия живот, а след това пак да отстъпи на скърбите и ежедневието.

„Защо радостта си отива?“ – пита някой. Тежък въпрос… Ние не сме като свети Серафим Саровски, който се обръщал към тези, които идвали при него, с думите: „Радост моя, Христос Воскресе.“ Дори и да била най-люта зима, той пак се чувствал като на Пасха. И същите тези хора, които често толкова ни отегчават, наскърбяват, натоварват, светият старец наричал: „Радост моя.“ Разбирате ли, правел това не от учтивост, те наистина му носели радост, защото много ги обичал.

Ние не сме така. Мисля си, колко хора нагрубявам (макар и само мислено) по пътя от вкъщи до храма в Дружба. И разбира се, всеки път съм „прав“. „Виж този как е застанал в автобуса сякаш, че е сам, другият пък как се блъска – липсват му първите 7 и повече години…“ Когато най-после пристигна, няма и помен от радост – ето това е ползата от моята „правота“. Не ме разбирайте погрешно. Не оправдавам невъзпитаното поведение с тези думи. Но все пак сърцето на онзи, който познава Възкръсналия Христос, трябва да е широко. Толкова широко, че ако някой иска да организира конска кушия за Тодоровден в него, да има място за това. А то нашите сърца повече приличат на боксониери. Трима души не могат да се завъртят в тях без да се сблъскат. Изгубили сме основанието за Пасхалната радост.

Някак си някой ни внуши един плътски идеал за щастие, който се приближава повече до думата кеф, отколкото до християнската представа за блаженство. Едно безметежно съществуване, наситено с много купони и никакви външни или вътрешни драми. Но Христос никога не ни е обещавал, че в нашия живот няма да има скърби. Напротив, казва: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Иоан 16:33). Христос ни обещава нещо много по-голямо. Обещава ни да се радваме дори и тогава, когато по човешки за нас е предвидено да скърбим. Дори и тогава, когато заплатите ни са ниски, когато живеем в икономическа криза, когато живеем в трудни времена в най-бедната държава на Европейския съюз… Дори и тогава Пасхалната радост е валидна. Валидна е за всички, които са повярвали във Възкръсналия Господ. „Понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21).

Нека се вгледаме отново в образите на жените-мироносици и да видим кое е онова, което е направило така, че те да приемат радостта от Господа и тя винаги да остане с тях. Най-напред ние виждаме в тези жени любов. Виждаме съпричастност към техния Учител, когато Той възкресява мъртвите, когато изцерява болни, когато пророчества. Но те са близо до Него и когато е арестуван, когато е разпънат и дори когато Животът вкусва смърт (вж. Лука 23-49). Дори и тогава, когато в сърцата им цари едно голямо объркване, тези жени стават рано и отиват на гроба, за да се случи това, за което се пее в икоса на Пасхалния канон: „Да принесем миро като дарове на Повития не в пелени, а в плащаница, да плачем и да зовем: възкръсни, о, Владико, Който и на падналите даряваш възкресение.“

Свещеническото служение не е лесно. Случва се при теб да дойдат и хора с големи скърби. Какво можеш да им кажеш? Понякога няма място за много приказки, а най-доброто, което можеш да направиш, е просто да седнеш и да поплачеш с човека. А след това да го утешиш с Христос и да се помолите. И знаете ли, това много често се оказва напълно достатъчно. Бог идва и донася радост, защото вижда съпричастността между двама души, близостта им, желанието те да бъдат единни дори в скръбта. Такъв пример ни дават жените-мироносици. В тях има смайваща вярност към Господа. Където е Той – там са и те. Той е на Голгота, а те ридаят за Него. Той им се явява възкръснал, а те пак в нозете Му, плачещи от радост.

Христос ни призовава да бъдем с ближния си в болките му и скръбта му, и в смъртта му. Една от причините да не се радваме е невъзможността ни да споделяме с другия, да го виждаме дори и в неговите грешки, без да го осъдим. Да виждаме ближния си в неговите успехи и качества, но и в неговите болки, страхове, срам, в неговата порочност и да успеем да споделим с него и доброто, и лошото. Доброто, защото по парадоксален начин поделеното щастие се умножава, а лошото, за да го метнем на гърба си и да го носим дотогава, докато Господ не го отнеме и превърне в радост. Така Христос е приковал нашите грехове на Кръста заедно със себе си. Ние, съвременните хора, в голяма степен сме изоставили тази близост с другия. Този „Друг“ за жените-мироносици е бил Христос и затова те чуват от Него думите: „Радвайте се!“ Този, който е бил верен в скръбта, който е бил верен в смъртта, не може да не почувства неизказаната и вечна радост на Възкръсналия.

Те имат и голямо доверие в Господа. Тези немощни жени тръгват рано сутринта и си говорят: „Кой ли ще ни отвали камъка на вратата гробни?“ (Марк 16:4) Няма сметкаджийство в тяхната вяра. Няма предварителен план за това как ще стигнат до Гроба Господен, как ще премахнат камъка, кой ще дойде точно при тях, за да им помогне. Отиват с пълно упование в правилността на това, което правят. Постъпват любочестно, би казал светият старец Паисий. Е, кажете, как няма де се радват после, когато видели Христа?

Онзи, който има пред себе си Възкръсналия Господ, не може да не изпитва щастие, да не изпитва блаженство. Една от големите беди на съвременния човек е, че той смята за притча, за мит, за легенда това, което казва свети пророк и цар Давид: „Винаги виждах пред себе си Господа“ (Пс. 15:8). Онзи, който вижда Господа още в този свят, е отърван от всякакви мъки, от всякакви кризи, от всякакви бедствия – били те финансови, икономически, политически или каквито и да е. Защото той става небесен жител. Гражданин на Рая, който само минава през тази земя на скърби. Нещо повече, този, който обича Господа и Го има пред очите си, става извънреден и пълномощен посланик на Царството Небесно тук на земята. Такива, каквито са били жените-мироносици.

И другата причина за тази радост е всъщност крайната цел на човешкия живот – придобиването на благодатта на Светия Дух, която по думите на апостол Павел е мир и радост (Рим 14:17). Ние виждаме в живота на Църквата още много такива благодатни мироносици. Не се ограничава образът на тази деликатна вяра на християнката само в жените, които са споменати в Евангелието. И по-нататък през вековете виждаме такива прекрасни примери на добродетелите като сестрата на свети Василий Велики – света Макрина. Такива еталони за майчина грижа като света Емилия и света Нона. Какво да говорим за светите мъченици Варвара, Екатерина, Татяна, Неделя… Кой би могъл да ги изброи и да разкаже за любовта им към Възкръсналия Христос? И така до наши дни… Свети Паисий Светогорец разказва, че майка му, докато правела хляба, винаги казвала: „Господи Иисусе Христе Сине Божий, помилуй ме грешната.“ Затова за стареца било лесно да придобие непрестанна молитва. Бил възпитан с нея. Образът на жената-християнка е прекрасен.

Съвременният свят, поради своята порочност, бяга от тази целомъдрена, възлагаща всичко в ръцете на Господа вяра, която е самата радост. Днес е модерно жената да не се прибира вкъщи, защото прави кариера, да вдига щанги, да се оперира много пъти и да ходи разголена, за да привлича похотливите погледи на хора, на които не държи, да има много мъже, за да не я смятат за „задръстена“… Рядко ще видиш свенливо сведен поглед или майка, която тихо шепти молитви за децата си, докато им прави хляб.

Какво ли не прави съвременният човек, но вътре в сърцето му го няма този глас, за който говорим днес. Няма го онова: „Радвайте се!“ И хората в порока си стават все по-нещастни. Ето това е проблемът на съвременния човек. Някога, дори доскоро, беше съвсем ясно, че порокът носи нещастие, а непорочността, близостта, съпричастността с другия и вярата в Господа носят радост. Това беше толкова очевидно, колкото че бялото е бяло, а черното – черно. Днес сме обърнали всичко надолу с главата. Но Бог е един и същ – вчера, днес и вовеки. Ако ние искаме да имаме радост, то трябва да я търсим там, където са жените-мироносици – в тяхната непорочност, в тяхната вярност, в тяхната християнска прекрасност. Техните молитви да имаме!

От книгата „Среща с Живота“