All Articles by Отец Владимир Дойчев

75 Articles

All Articles by Отец Владимир Дойчев

45 Articles

All Articles by Отец Владимир Дойчев

31 Articles

All Articles by Отец Владимир Дойчев

5 Articles

Проповед за свети Серафим Саровски

Преподобни Серафим Саровски – 2 януари / 19 юли

Когато за пръв път прочетох житието на свети Серафим, бях просто едно объркано квартално келешче. За разлика от много мои връстници, все още нямах представа накъде точно искам да се развие животът ми. Тогава нямаше много духовни книги. Или ако е имало, те са се разпространявали в ограничена среда. До мен беше достигнало само едно Евангелие от апостол Лука – благодарение, разбира се, на някакви протестанти, които веднага след избухването на така наречената демокрация, бяха усетили, че никой няма да пречи на делото им и раздаваха книги из цяла София. Така непостижимият Божий Промисъл използва духовните лъжци, за да посее първите семена на истината в сърцето ми. Никога не съм харесвал протестантството. Дори и тогава, когато за пръв път прочетох Евангелието, разбрах, че ако човек вземе насериозно тази Книга, няма да се държи и да говори като тези хора. Както и да е – това е друга тема. Продължете да четете Проповед за свети Серафим Саровски

Бум-бум

Спомням си миналата година по същото време две деца, които се разхождаха около езерото и хвърляха пиратки. Никъде не отиваха. Просто така си обикаляха из парка и бум-бум… Хвърляха бомбичките и оставяха малки облачета пушек след себе си. Нямаха посока или цел. Вероятно се бяха нарадвали на гърмежите. Но понеже си бяха купили повече пиратки, нямаше как – трябваше да ги хвърлят. Минаваха от време на време покрай тях разни жени и им викаха: „Хулигани, не ви ли е срам!“ А те не обръщаха никакво внимание – продължаваха да хвърлят след себе си пиратки… Продължете да четете Бум-бум

Нашият вътрешен Ирод

В Евангелието се разказва за това, че съвсем скоро след раждането на Богомладенеца светът започнал да Го преследва. Още с първия си дъх Христос тръгнал по Своя път към изкупителната Голгота. Ирод Го намразил и пожелал да Го погуби. Много често същото се повтаря и вътре в нас. Ние пуснахме Христос в сърцата си на Рождество, пожелахме си да се превърнем в пещера, в която Той да се възцари. Но често това става само за малко. Христовите правила предстои да се срещнат с вътрешния ни Ирод – нашия егоизъм, който има известна власт над територията на живота ни. И той започва да мами, както Ирод лъжел халдейските мъдреци: „Като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня” (Мат. 2:8). Егоизмът ни не иска да Му се поклони. Не иска да загуби властта си. Страхува се. И тъй като няма силата да погуби Самия Христос, започва страшна сеч над нашите сърдечни младенци – мислите и чувствата ни. Всички тях той се опитва да подчини на онова, което е смърт, което е тленно – богатства, власт, земни удоволствия, претенции, дрехи, украшения, самолюбие, високоумие, суета… Продължете да четете Нашият вътрешен Ирод

Старата странноприемница…

Светът все повече заприличва на странноприемница. Нали помните онова клише, че той е кръчма и всички трябва да седнем на една маса? Почти се е изпълнило. И странноприемницата почти се е обърнала на кръчма. Е, не всички маси са съединени, но пиянският дух владее над повечето от тях. Разнообразен в своя размазан поглед. Тук има всичко: хитри кръчмари, които успяват да припечелят от купонджийското настроение на останалите, което предварително сами са създали; хулигани, които се бият, стиснали в ръце парчета от бутилки; дремещи в алкохолен сън върху някой ръб на маса; леки жени и леки мъже с амбиции за власт и пари; оркестър с глупава музика; сервитьори, които с галантна чупка в кръста си чакат бакшиша, който е смисъл на живота им; гирлянди, панделки, елхи… Но най-вече – умници. Никога досега в старата странноприемница не е имало толкова умници. Те стоят загледани в нищото, подпрели глава върху ръцете си. А нови роденовци ги изобразяват като мислители. Те разбират от всичко – от политика, икономика, култура, философия, религия… Сготвили са един грамаден духовен гювеч. Приели са всичко, за да отхвърлят всичко. Искат да оцветят с нещастието си всички гирлянди и да ги направят тъмносиви, та да няма дори и спомен от празника, който сами се готвят да празнуват. Продължете да четете Старата странноприемница…

Писмо до близък

Мислех да напиша тези неща за Въведение Богородично. Но после си казах: Защо пък трябва да има конкретен празничен повод, за да говорим за влизането ни в храма? Нима това не е ежедневен въпрос на живот и смърт?… Стига, разбира се, да ти пука за другите!
По същество това не е проповед, а просто разпиляна болка във вид на думи. Ако някой сметне, че ще му послужи, нека се наведе и си събере колкото му трябва. Ако пък изобщо не му трябва, нека приеме правото ми на участие в онази измишльотина, която малко маниерно наричаме демокрация. Най-напред написах, че докато ми позволяват да говоря, ще го правя. Но после го изтрих, защото не е вярно. Дори разказах на някои приятели, че пиша всеки текст като последен. „Пиша това и край!…” Все повече ми се мълчи. Все повече усещам жизнената необходимост на притихването и молитвата. Но после любовта към дълга, който имам, ме отвежда отново пред компютъра… Разпънат между тези противоречиви чувства, които ме владеят от дълго време, попаднах „случайно“ на един текст, който най-напред ме стопли, после ме просълзи от умиление и накрая ме разплака от скръб. Този текст всъщност е писмо, в което един блогър разказва живота си на любимия си фронтмен Еди Ведър. Предполагам, че някои ще кажат, че свещениците не трябва да се впечатляват от такива неща. Други пък изобщо не знаят кой е Еди. За да ви обясня, ще трябва да ви припомня историята на моето поколение…

Продължете да четете Писмо до близък