Архив на категория: Петко Хинов

Първата стъпка

Днес много неща ме подтикнаха да пиша за първата стъпка. Границата, отвъд която започваме да се ломим и вече трудно можем да се съберем и слепим – цели, каквито сме били.

Бездната, на чийто ръб сме орисани да живеем, си има много имена. Тя, разбира се, ни се усмихва – бездните са безкрайно широки усмивки. В живота на всекиго идва миг, в който заставаме на прага на някаква бездна. Понякога стоим там дълго, колебаем се, борим се с онова милостиво «не», което нашите родители и наставници са ни завещали; понякога, въодушевени от лекомислието, което неизменно наричаме «смелост», дръзваме. Ей тъй. Че защо не? И широката усмивка на бездната с любов ни приема.

Първата стъпка е трепетна. Човек често пъти стои с неизказан трепет пред гибелен път.

Първата цигара. Сгърчената ни душа все още се противи. Но разликата между нас преди и нас сега е огромна и невидима: прагът е прекрачен. Първата стъпка е направена.

Първото опитване на наркотик. Мислим си, че все пак сме свободни – но невидимата верига е вече на шията ни. Да бъде тя невидима ни е нужно само още лекомислие. И то е винаги на разположение. След първата стъпка.

Първото и вечно изгубване на девствеността. Ура, вече сме като другите! И радостта от лекомисленото предателство към собствената цялост, към посвещението на единствения и единствената, които някой ден копнеем да обичаме всецяло (а не с недослепените парчета след първото строшаване)… Нашата свобода е силно накърнена – и то само след един праг. След първата стъпка.

Първата измяна е начало на многото измени. «Който е убил веднъж – пише проникновената познавачка на човешкото зло А. Кристи – лесно ще повтори.» И това е само защото първата стъпка е отстъпка. А една отстъпка вече е отворена врата. Пре-стъплението е преминаване чрез стъпка оттатък прага на доброто. За тези първи стъпки мисля – техен страж е страхът от които ни пречи не да изменим себе си, а да изменим на себе си. Защото първата стъпка отвъд добротата, чистотата, верността и душевния мир е преди всичко измяна спрямо себе си, потъпкване на личното ни достойнство…

Първата стъпка на дързост да осъдиш Църквата – да стъпиш встрани от нея, защото «даже и един епископ е цялата Църква». Тази е първата стъпка, която друг вече лесно ще повтори. Защото дързостта е победила благоговението и е помогнала на «смелостта» да застане на «пътя на изповедничеството». Причините, които се намират при първата стъпка, ще бъдат повторени от други причини – и от разкола ще излезат нови разколи. Историята се повтаря.

Добрите намерения. Добрите настроения. Достойната борба против скуката на доброто. Доброто като болест, доброто като зло, доброто като окови, които ни пречат… да бъдем себе си.

Затова трябва да боледуваме до първата стъпка, но да не я допускаме. «Претърпен – спасен», е казвала майката на Т. Г. Влайков.

Направим ли първата стъпка към греха – тя вече не е в наша власт. И ние сме обречени или да я повторим, или да се опитваме да слепим строшените парченца.

Ала има една древна японска поговорка: човешкото сърце е кристална чаша – разбиеш ли го, не можеш го слепи.

И то само защото е имало първа стъпка.

Кратка история на Л.

Л. се роди в едно съвсем обикновено семейство. Заченат от баща, роди се от майка. В детството си не бе лишен от нищо. Родителите му угаждаха по всякакъв начин. Всичко се въртеше около неговите права и неговото щастие бе единствен семеен закон.

Един ден, десетгодишният Л. попадна в кръг от момчета, които се интересуваха главно от Удоволствието. Причиняваха си го едно на друго. Удоволствието бе толкова голямо, че малкият Л. се замисли за идентичността си. След няколко години удоволствия и замисленост, той реши, че не е той, а тя. Естествено, намери се и подходящо обяснение. Родителите на Л. бяха съсипани — опитаха с какво ли не да му помогнат, но Л. вече бе достатъчно горд, за да има нужда от помощ. Никой на земята нямаше право да му казва кой е той. Най-малко тъй наречените му родители. Баща му се пропи, майка му се самоуби.

Детството на Л. бе минало в безгрижие. Удоволствието помогна на Л. да намери идентичността си и да прекара юношеството си в удоволствие с нея. Младостта си Л. посвети на борбата за права. Тя (Л.) намери и половинката си. Но трябваше да минат години, преди да узаконят брака си. И да получат правото да си имат и деца. Защото всичко, което им пречеше, бе единствено правото. Дори Природата бе безсилна пред свободата на Л. Когато Л. беше на 25-26, те най-сетне спечелиха войната срещу хомофобите — една неизвестно как появила се нова раса земни жители с черни души и грозни предразсъдъци срещу светлината на любовта.

За Л. настанаха щастливи и горди години. Тя стана майка на чудно хубава дъщеря. Откъде се бе появила на света тази дъщеря Л. не знаеше и не искаше да знае — важното бе, че тя е нейната собствена дъщеря.

Настанаха светли дни. Те обаче продължиха само няколко години. Л. бе навлязла в 30-те, когато нейният съпруг се оказа неверен и я предаде, като си намери друга жена. Жена, която можеше сама да ражда деца. От тази измяна Л. се почувства осквернена. В душата й се появи недоверие към мъжкия пол, което с годините прерасна в истинско отвращение. Л. реши завинаги да остане самотна майка и с любов да отгледа дъщеричката си.

Детето растеше и ставаше все по-миловидно. Един ден у Л. се появиха нови чувства. Мъжките й биологични части решиха да проявят самостоятелно мислене и при допир с дъщеричката й се вълнуваха по един неподобаващ начин. Отначало у Л. се появи една болка в сърцето — същата, като болката от първите стъпки в Удоволствието. Но както и тогава, сега Л. се довери на новото чувство и постепенно болката в сърцето изчезна. Л бе обзета вдъхновение и тя реши, че това е естествено, това е такава хубава, естествена любов.

Трийсетте години на живота си Л. посвети на борба срещу педофобите, тези изверги, които мразят любовта към децата. Сега Л. вече не се възприемаше в женската си роля, тя реши, че дъщеричката й има нужда от бащинска любов. С една дума, Л. откри в себе си нова идентичност, нова ориентация. Покорен от новата си любов, Л. стана активен борец срещу дискриминацията на любовта към децата. Л. воюваше за разширяване на правата на семейството. Л. искаше да се ожени. Л. вече се чувстваше не майка, а баща на момичето си. Той, новият Л. се върна към истинското си аз и заклейми годините на своята заблуда. Разбира се, той никога не осъди своите приятели от гордите младежки години. Това би било истинска хомофобия, а Л. беше личност, преизпълнена с любов.

Сега Л. мечтаеше да започне новия си живот с нов брак. С доскорошната си дъщеря. Той нямаше нужда от дъщеря, а от любов. Момичето бе на 10 години, но нима в древност няма толкова много примери за ранен брак?

Какво стана нататък не знам, тъй като времето още не е дошло. Но съдейки от досегашния опит на Л. допускам, че в един исторически момент, когато новата му съпруга порасне и започне да мисли самостоятелно, бракът му ще бъде отново разбит. От поредната измяна против него и чувствата му. Л. ще преживее най-тежката депресия в живота си. Ще се оттегли от обществото. Ще иде да живее на село. Ще си завъди животинки. Възможно е да посвети старостта си на борба срещу зоофобите, тези нещастни хора, които мразят любовта към животните. Тъй или иначе, идентичността на Л. ще бъде отново вярната, а всички предишни ще се окажат «поредната заблуда». Но както винаги, Л. никога няма да осъжда никого. Та той никога не е бил –фоб – и никога няма да бъде!

(2015 г.)

«Апокриф от бъдещето…»

Отначало всички се изгубиха в превода. След това се изгубиха в езика, изгубвайки превода. Най-накрая изгубиха и езика.

След това полето за криминализация на думите се оказа безбрежно. Списъкът на забранените думи беше по-голям от наличния за изразяване на мислите речник: думата «мъж» вече е забранена. Думата «жена» също. От «Библията» оставиха нищожно количество «целесъобразни» места, като напр. «Няма мъжки пол, ни женски…», откъслечни цитати и толкова. Останалото бе въведено в категорията ККК – «крайно криминални книги», и бе унищожено докрай. «Пол» не съществува и споменаването му е вече криминално деяние от висш порядък – от графата «език на омразата» го преместиха в графа «престъпление срещу човешкия род». Дори думата «половина» бе засегната, поради далечната си роднинска връзка с «пол», който идва от нея – законът заповяда да се пише «пилвино» (-о накрая, защото единственият разрешен граматичен род е средният).

Освен това много думи бяха обявени за … обсолитни (т.е. «излезли от употреба» – политнекоректната фраза бе заменена с чуждица, защото някои писатели веднага скалъпиха «релефното» «изгонени от употреба» за това деяние.) «Обсолитни» се оказаха «феминизъм» (тук е уместно да употребя строго забранената древна поговорка – «Мавърът свърши своето дело, мавърът може да си ходи»), «демокрация» (заменена бе от «общество на просперитето» или просто «просперитето») и пр. и пр. – за това всеки съвременен читател знае.

Но най-значителният акт на «новото световно редо̀» бе забраната на употребата на граматичен род.

Това писание е апокрифно – в него думите имат родове и са ясни по смисъл, затова ти, читателю, ако бъдеш видян, че го четеш, ще попаднеш в затвора или направо предаден за «рефагилитацио».

По-умерените «врагове на човешкия род/джендър» са единствените, които все още оцеляват «легално» в днешния свят. Те се научиха да говорят за всичко в среден род.

(Из «Апокриф от бъдещето»)

Светата блудница Мария

15 фрагмента към житието на преп. Мария Египетска

I. За елините, т.е. цивилизованите, образованите, учените, разумните, съвъпросниците на тоя век, искусните в спора и доказателствата, — с една дума, за «цвета на обществото» — Христос е безумство. Кръстът Христов е безумство. Затова Бог е избрал онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо (т.е. смята се за нещо), та никоя плът да се не похвали пред Бога (вж. I Kop. 22-29).

II. «Повестта за моето разпътство» — така нарича разказа за своя живот преподобната Мария. Достигнала висше съвършенство в добродетелите, умъртвила плътта си заради Христа, тя се самоназовава — блудница, сякаш казва: това е моето житие, това можах да извърша сама със себе си, без Христа.

Ето истинско самопознание! Без Христа ние сме блудници, ние сме способни единствено на блудство с този тленен свят. Такава е участта ни без Христа, по думите на светата — «блудство с всеки срещнат» предмет, човек, идея и изобщо прелюбодейно прилепване на сърцето към тварното, мъртвост по отношение на безсмъртното, небесното и вечното.

III. Изповедта на преп. Мария, в първата ѝ част, е съкратен изказ на днешната човешка «мъдрост»: «Непрестанно бях обхваната от желанието все повече и повече да потъвам в тинята на блудството: за мен животът се състоеше в това.» Невероятно е за повечето днешни хора да повярват, че има защо да пазят девството си (поне до брака), да се съвъкупяват единствено в законен брак и пр. и пр. Тинята на блудството е все повече и повече начин на живот.

IV. «Taка пристигнах в Йерусалим и през всички дни до празника постъпвах както преди, даже и по-зле. Не се задоволявах с юношите, които бяха с мен на кораба, но подтиквах към блуд и местните жители, и странниците.» Забележително е, че тъкмо в най-страшното падение на блудницата Мария Бог сякаш премъдро се е надругал над дявола, защото именно от тоя най-непрогледен мрак възсиява предивната заря на покаянието ѝ — образец на покаяние за всички времена.

V. Из това житие — като от далнина преди изгрев — струи неземна светлина! Първите озарения почват от пълното самоосъждане на Мария — тя се чувствува недостойна дори да погледне лика на Пречистата. Чувство дълбинно, нераздвоено. Мария явно е била проста душа — неспособна да лукавствува, да се самопреценява, да отмерва покаянието с познатата ни «мъдрост» за «прекаления светец». Нейната богоизбраност, струва ми се, не е случайна — такива прости души носят в своята простота могъщ залог за целомъдрието, което е невъзможно и при най-малко лукавство. Видяла гнусотата си, Мария изцяло заживява с това прозрение. Нищо вече не е способно да откъсне очите ѝ от покайното самопознание, от изразимото единствено със сърце съзерцание на това, че «аз не съм дух, а земя, прах и пепел — плът, а не дух». И това нейно съзнание мигновено я издига над мнозина подвижници, които тайно в сърцето си все пак лукаво си мислят (ако не с думи, с духа си), че вече са «дух», че имат «ведение» и че са достойни да водят други по пътя към спасението. О, да бих имал нейната болка, нейната рана да се отвореше в сърцето ми! И каква рана — оттук очите ти стават два непреградими извора на сълзи.

Дълбоко, предълбоко е това житие!

VI. Пък и каква е нейната простота — детска и доверчива докрай. В тая нейна простота, като в таен подмол, се е таяло синаповото зърно на великото ѝ отпосле целомъдрие. Защото, ако приложим тук думите на Лествичника — похвално и блажено е целомъдрието, което у някои е по природа, но не е то подобно на пресъздаденото от блудство чрез много скръб, сълзи и мъки; защото първото ни запазва от разтлението и страстите, а второто бива причина за най-високо смирение и кротост (срв. Стъп. 24:24). И (колкото и странно да се стори това някому) струва ми се, че въпреки ужасния си блуден живот, Мария все пак е стояла много по-близо до Спасителя тъкмо поради своята простота, отколкото огромно множество целомъдрени по плът, но не по дух. Защото няма по-отвратително блудство от лицемерието и лукавството.

VII. И Бог стори чудото — в един миг превърна блудницата в девица! Който не вярва, да прочете в това велико житие, как на следващия ден, след такива страшни падения, «когато не се задоволявах с юношите, които бяха с мен на кораба, но подтиквах към блуд и местните жители, и странниците», Бог я удостои не само със светлината на прошката, но и с Пречистите Си Таинства! Но и в самото утро на тоя ден у нея нямало никакъв знак за покаяние: «Аз, както и преди, тръгнах на лов за младежи». «О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!» (Рим. 11:33). И ако у някого от нас не достига простота, той би се съблазнил: «Как тъй на блудницата се дава Причастие в самия ден на опомнянето ѝ? Та това е пълно пренебрегване на каноните на Църквата!»

VIII. Ho да се наслади душевният ни взор още по-пълно на Мариината ангелска простота! Какво е нейното първо и последно желание, преди да умре за света в покаянието? — «Дай ми да зърна Светото Дърво, на което с плът е бил разпънат Роденият от тебе, пролял Светата Своя Кръв, за да избави грешните и мене.» О детска душа! О свято желание! Дай ми, казва, само да зърна — само толкова е било нужно на душата ѝ, да зърне Кръста, — и тя вече е готова да се възкачи на своя страшен и преславен кръст!

«Като зърна Кръстното Дърво, ще се отрека от света и съблазните му и ще отида там, където ти ме поведеш, Застъпнице за моето спасение.» Откъде това готово отричане от света, ако не от съкровищницата на простотата и кротостта, които в миг се разкрили в душата ѝ. И какво простодушие! — Тя не изпитва, не търси, не мъдрува. Тя се хвърля в огъня на покаянието, за да изгори докрай в него ветхия ѝ човек. Нейният живот сред греховния гмеж на света в миг е приключил. В миг тя е овладяла съвършено истинското богословие — не тя живее вече, а Христос в нея, защото всичките ѝ желания и похоти са умрели и тя е напуснала духом тоя разтлян свят.

IX. Според вярата ѝ Владичицата ѝ дава откровение: като че отдалече, тя чува глас: «Ако преминеш през река Иордан, ще намериш за себе си пълно успокоение.» Тук образно виждаме пътя към покаянието — премини последния предел на цивилизования свят, разкъсай всички връзки на духа си с духа на тоя свят. Не се връщай там, където си грешил. Не търси вече нищо от благата на тоя свят. Малцина са способни на такъв смел подвиг. А ето, че блудницата Мария, по своята детска вяра и простота, надмина мнозина още в началото на покаянието си.

Х. Тогава някой ѝ дал три монети, с които пречудната си купува три хляба, стигнали ѝ за няколко години! Ето какво означава отричане от плътта. За покаялата се Мария тая нейна взискателна плът вече е част от миналото. Всичко в нея е потопено в духовното — единствено то съществува за нейната просветлена, проста душа. Ето съществената разлика между душевното и духовното покаяние (и изобщо между всичко душевно и духовно) — първото ламти за наслаждения, второто — единствено за правдата Божия.

XI. «Като разбрах коя врата води в тази посока, тръгнах забързана, проливайки сълзи.» Сладостно е да се четат тези думи — как блажената вече всичко вършела с проливане на сълзи. Такава е наградата на простодушните — сълзи, които умиват лика Божий в душата. В тези думи отново трепка оная тиха и кротка светлина, която незримо пропива цялото това дивно житие.

XII. Страшна е била битката на преподобната с греха! Но на нея са ѝ помагали страданията и самата Пречиста Владичица, поръчителка на всички каещи се грешници. Ето какво разказва преподобната: «Когато се наканех да хапна нещо, сещах се за месата и виното, които ядях в Египет; искаше ми се да пийна от любимото си вино. В света много вино пиех, а тук нямаше и вода; изнемогвах от жажда и страшно се измъчвах. Понякога у мен се появяваше желание да пея блудните песни, с които бях свикнала, и това много ме смущаваше. Тогава започвах да проливам сълзи, биех се в гърдите и си припомнях обещанията, които бях дала, когато тръгнах към пустинята. Заставах мислено пред иконата на своята поръчителка, Пресвета Богородица, и с плач я умолявах да прогони от мен мислите, които смущаваха душата ми. Дълго плачех така и силно се биех в гърдите, докато накрая една чудна светлина ме обливаше и аз се успокоявах от вълнението. Как да ти призная, отче, за блудните желания, които ме обземаха? Прости ми, отче. Огънят на страстта пламваше в мен и ме изгаряше, подтиквайки ме към похот. Когато ме налиташе тази съблазън, аз се хвърлях на земята, обляна в сълзи, като си представях, че пред мен стои самата моя Застъпница, осъжда престъплението ми и ме заплашва с тежки мъки. Дни и нощи не ставах от земята, докато не ме озареше онази светлина, за да прогони мислите, които ме смущаваха. Тогава въздигах очи към своята поръчителка, като горещо я молех да ми помогне в моето страдание сред пустинята, и наистина получавах помощ и ръководство в покаянието. Така прекарах седемнайсет години в постоянни мъки. А оттогава и досега Света Богородица във всичко ми помага и ме ръководи.»

XIII. Покаянието е тайна на душата. Житията ни я разкриват, доколкото е възможно за думите, но винаги в пределите на духовното целомъдрие, според законите на което общението на душата с Бога е тайнство, подобно на брака. Неслучайно най-великите светци са ни оставили най-малко думи за собствения си духовен живот и опит.

XIV. «Ho оттогава до ден-днешен Божията сила във всичко е преобразила моята грешна душа и смиреното ми тяло, та аз само си припомням предишните лишения, като намирам за себе си неизчерпаема храна в надеждата за спасение: храня се и се завивам с всесилното Божие слово, защото „не само с хляб ще живее човек“.» С малко думи е изразено недосегаемото тайнство на обожението на човешката душа. Блажени благоговеещите пред вездесъщото Слово на Живия Бог!

XV. Пребогата майко, пречудна Марие: ти си там, дето не угасва светлината на целомъдрието, дето сияят в пълнота добродетелите, не замлъква славословието и Духът царува в душите на спасените — «В тебе, майко, без съмнение бе спасено сътвореното по образа Божий (душата), защото като взе кръста си, ти последва Христа и на дело ни учеше да презираме плътта, понеже тя изтлява, а към душата, която е безсмъртна, да бъдем усърдни. Затуй сега заедно с ангелите се радва, преподобна Марие, твоят прекрасен дух!»

Петко Т. Хинов

Светлопис

«Съгрѣя се у менъ сърдцето,
и въ поучението ми огънь ще се разгори»

Пс. 38:4

1.

Кога е било моето първо утро? Кой ме е огрял изпървом? Радост моя, Слънце мое, Господи мой Иисусе Христе! Без Тебе нищо не съм аз, нищо не е животът ми, нищо не е и смъртта ми — нищо! А Тебе аз зова най-вече — Светлина! Продължете да четете Светлопис

Приказка за смелия моряк

Един човек живееше на брега на дълбокото синьо море. Имаше той две имения. Едното имение бе разположено навътре в сушата, навръх висока планина, която не се виждаше от брега. Той знаеше за него от дедите си — че там, в поднебесните висоти, има наследство от прадеди огромен дворец, изпълнен с безчетни богатства. Продължете да четете Приказка за смелия моряк

Медът на дядо Христо

Севлиево. Петък. Пазара. Необичайно слънчево за ноемврийско утро. Вървя, разглеждам и си мисля: петъчните пазари са малък гоблен с наслов: „българският народ днес“. Не знам дали мога за друго нещо да кажа, че е народно в тая днешна държава, но севлиевският петъчен пазар е 100% народен. Продължете да четете Медът на дядо Христо

Дечица на мащеха робиня тревожна

Представете си баща, който обрича децата си на глад и отчуждение. Години наред. Лъже ги с обещания години наред. Съсипва дома си чрез тъпи закони, изгонва част от най-даровитите си деца. В дома остават най-търпеливите, тези, които не искат да се разделят с родния дом. Но идват времена на “любов и състрадание”. Това е новата “слава на нашата Партия” – само че в други регистри. За да покаже пред чужденците любов и състрадание – бащата приютява чужди хора в къщата си. Нито се разбира с тях, нито говорят общ език. Ала бащата ги обсипва с любов. И им вярва така, както и на собствените си деца не е вярвал. И когато последните му останали дечица почнат да пищят от обида и сочат с пръст чужденеца – той почва да ги бие и да ги кълне: ама че проклет народ, ама че проклето племе! Продължете да четете Дечица на мащеха робиня тревожна