Архив на категория: Отец Владимир Дойчев

Тези, които не избягаха

Българският народ преживя доста трагедии през последните тридесетина години. Една от най-големите от тях е срещата му с „праведниците“… Разбира се, не става дума за истински праведници. И децата лесно ще забележат, че такива се срещат рядко. Говоря за хора, които възприемат себе си за гениални, надарени, осветени, богоизбрани. Някои дори не вярваха в Бога, но усещането за особено избраничество беше все така натрапващо се. Те идваха и си отиваха. Заемаха важни постове. Създаваха кризи и катастрофи. А после до един се разсърдваха на „простия народ“, който не е оценил изключителните им заслуги. Един след друг, „месия“ след „месия“, уморяваха и обезсърчаваха народа, на когото е забранено да е уморен и обезсърчен, защото на опашката чакат нови герои.  Продължете да четете Тези, които не избягаха

Чаят на дядо

Почти целия си живот дядо беше прекарал в центъра на София. Когато се пенсионира обаче, заряза всичко и отиде на село. Построи си малка къщичка. Така и не успя да я обзаведе изцяло. Обитаваше само една стаичка и кухня. Но пък си купи 3-4 кози и 1 овца. През лятото му ходех на гости. И заедно изпълнявахме „чредата“ му да пасе селския булюк. Иначе казано, кой колкото животни има – толкова дни води стадото на паша. Прекарвахме с него по цели дни в планината. Това бяха първите ми пастирски опити. Казваше ми: „Там има младо дръвче, а онази коза ще му изяде кората. Иди и я прибери при другите.“ Аз вземах овчарската гега и почвах да махам срещу нея. Тя побягваше надалеч и се налагаше после дядо да я примамва обратно. След това ми обясняваше: „Не може така да се отнасяш с животните – вземаш тоягата и махаш. Трябва да изобиколиш, да предположиш къде може да отиде козата. Не става само да въртиш гегата. Целта е да прибереш стадото цяло вечерта при хората.“ Надявам се тези думи да са ми послужили… Продължете да четете Чаят на дядо

Дефицитният препарат

Неделя на Блудния син – Лука 15:11-32

Помня как един отец уж на шега казваше: „Невинността ражда трагедии“. Понякога се сещам за тези думи и размислям върху тях. Разбира се, проблемът не е в самата невинност. А в измамното усещане за нея! Убеденото чувство, че винаги си прав, че си своеобразен Гъливер в страната на духовните лилипути, е бомба със закъснител. Подобно на трениран терорист-камикадзе тя гърми и опустошава всичко около себе си. И гърми не само веднъж… Продължете да четете Дефицитният препарат

Убивайки времето

Голям студ. Минус 11 градуса. Усеща се минус не знам колко… Времето навън и човешките взаимоотношения създават усещане, че идва нов ледников период. Какво по-обикновено може да се случи на един свещеник от това да направи панихида. Молитвен спомен… Помните ли онази песен: „Пръст от пръстта, остава споменът…“ Снегът хруска под краката ти и сякаш през зъби заплашва, че ще затрупа и тази утеха. Последното убежище на днешния свят… Продължете да четете Убивайки времето

Комсомолците след тях летят

Да се вторачваш в българската журналистика понякога е твърде печално занимание. Ето, вече мина толкова време откакто Никита Хрушчов обеща да покаже последния поп по телевизията, а то все не се случва и не се случва. Нещо повече – за беда на някои, определящи себе си като „не особено религиозни“, дори патриархът влезе в залата на Народното събрание. Истинска злоупотреба с търпението на атеиста. И досущ като някои кронщадски моряци, писачи от разни медии (родни и чужди) закрещяха, че трябва да се намери някой, който да изгони Светейшия патриарх от парламента. Продължете да четете Комсомолците след тях летят

За изцерението от духовната проказа

12 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на 10-те прокажени (Лука 17:12-19)
994103_1410399392538847_1518185685_nСпомням си едно предаване за поезия, което гледах преди доста години. Там прочетоха едно от най-потресаващите неща, които съм чувал. Става дума за стихотворение на известен и сега поет, посветено на Лазар. В първия момент можеше да си помислиш, че става дума за Христовия приятел – възкресения четверодневен Лазар. Но всъщност, ставаше дума за друг човек – Лъже-Лазар, измислен от поета. Един Лазар, който е противоположен на описания в Евангелието. На този Лъже-Лазар Христос Му казва в стихотворението: „Стани, Лазаре!”, но той не иска да стане. Не иска да диша. Не иска нищо. Излиза от пръстта, за да похули Христос и да Му каже: „Не съм те молил! Не те познавам!” Умишлено не споменавам автора, за да не му правя реклама. Но си спомням как ме вцепени това стихотворение в първия момент. Усещането от казаното беше толкова отвратително, че първоначално дори не можах да изкажа възмущение от това лъжеевангелие в съвременна поетична форма. Продължете да четете За изцерението от духовната проказа

Последните хубави истории

Някой би казал, че просто остарявам. Че изпитвам носталгия към миналото. Не, не е това! Явно имам проблем с времето, в което живеем. Мога да го обясня по много начини, но не е нужно. Достатъчно е да ви го кажа така: Не харесвам днешните истории! От много малък се радвам на хубавия разказ. На добрата приказка. Предполагам, че с всички е така. Човекът се е развил много, благодарение на това, че е търсил утеха, топла дума. Така са се появили книгите, печатната машина, радиото, телевизора, компютъра, таблета, телефона и т.н. Всичко е заради комуникацията. Заради общуването. В този смисъл, ние май вече живеем в нещо като посткомуникационно време… Време, в което всеки общува предимно със себе си. Продължете да четете Последните хубави истории

За малебито и доброто старо време

В университета изучавах един предмет, който много харесвах. Казваше се „Нестандартно изразяване“. И това се учи… Или по-точно – развива. Преподаваше ни прекрасен поет и писател, който сам беше съвсем нестандартен. Нямаше нищо общо с това, което се сещате в първия момент, когато стане дума за творци. Много от тях нарочно се представят за „различни“. Ходят странно, обличат се странно, говорят странно. Но зад всичко личи обикновена преструвка и стремеж да се направиш на интересен. Моят учител беше съвсем друг. Обикновен. Тих. Скромен. И едновременно уверен в това, което прави и говори, но без да го натрапва. Деликатен. Споделяше ни, че обича времето, в което дават интересни мачове. Казваше: „Тогава градът сякаш се изпразва и аз излизам навън и се разхождам спокойно, без да бързам.“ Представях си как го прави. Понякога предполагах, че този човек е всъщност един от малкото нормални, които са останали в града. Не казвам, че да гледаш мач е ненормално. Но животът е много повече от това. Продължете да четете За малебито и доброто старо време

Поклонът

15380521_10206005039005505_7005797658731813784_nНашият шумен и претенциозен свят е вперил поглед към онази Рождественска нощ с надеждата да разбере тихото й тържество. Опитва се да я имитира. Вместо звездата – изкуствена светлина. Вместо пеенето на Ангелите – концерти. Вместо даровете на мъдреците – кокетни капризи. Продължете да четете Поклонът

Незабрава

Забравих го…

15592172_1843859245859524_47107528_nПреди месец няколко пъти минавах покрай него и си казвах: Като понаближи времето да не пропусна да му обърна внимание. Но изглежда, че ангажиментите взеха за заложник мислите ми и ги отведоха неизвестно къде. Чак сега се сещам, че трябва да преговарям за завръщането им. Или може би миналата година постът ми се случи по-добре от тазгодишния. Продължете да четете Незабрава