Архив на категория: Отец Владимир Дойчев

Дефицитният препарат

Неделя на Блудния син – Лука 15:11-32

Помня как един отец уж на шега казваше: „Невинността ражда трагедии“. Понякога се сещам за тези думи и размислям върху тях. Разбира се, проблемът не е в самата невинност. А в измамното усещане за нея! Убеденото чувство, че винаги си прав, че си своеобразен Гъливер в страната на духовните лилипути, е бомба със закъснител. Подобно на трениран терорист-камикадзе тя гърми и опустошава всичко около себе си. И гърми не само веднъж… Продължете да четете Дефицитният препарат

Убивайки времето

Голям студ. Минус 11 градуса. Усеща се минус не знам колко… Времето навън и човешките взаимоотношения създават усещане, че идва нов ледников период. Какво по-обикновено може да се случи на един свещеник от това да направи панихида. Молитвен спомен… Помните ли онази песен: „Пръст от пръстта, остава споменът…“ Снегът хруска под краката ти и сякаш през зъби заплашва, че ще затрупа и тази утеха. Последното убежище на днешния свят… Продължете да четете Убивайки времето

Комсомолците след тях летят

Да се вторачваш в българската журналистика понякога е твърде печално занимание. Ето, вече мина толкова време откакто Никита Хрушчов обеща да покаже последния поп по телевизията, а то все не се случва и не се случва. Нещо повече – за беда на някои, определящи себе си като „не особено религиозни“, дори патриархът влезе в залата на Народното събрание. Истинска злоупотреба с търпението на атеиста. И досущ като някои кронщадски моряци, писачи от разни медии (родни и чужди) закрещяха, че трябва да се намери някой, който да изгони Светейшия патриарх от парламента. Продължете да четете Комсомолците след тях летят

За изцерението от духовната проказа

12 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на 10-те прокажени (Лука 17:12-19)
994103_1410399392538847_1518185685_nСпомням си едно предаване за поезия, което гледах преди доста години. Там прочетоха едно от най-потресаващите неща, които съм чувал. Става дума за стихотворение на известен и сега поет, посветено на Лазар. В първия момент можеше да си помислиш, че става дума за Христовия приятел – възкресения четверодневен Лазар. Но всъщност, ставаше дума за друг човек – Лъже-Лазар, измислен от поета. Един Лазар, който е противоположен на описания в Евангелието. На този Лъже-Лазар Христос Му казва в стихотворението: „Стани, Лазаре!”, но той не иска да стане. Не иска да диша. Не иска нищо. Излиза от пръстта, за да похули Христос и да Му каже: „Не съм те молил! Не те познавам!” Умишлено не споменавам автора, за да не му правя реклама. Но си спомням как ме вцепени това стихотворение в първия момент. Усещането от казаното беше толкова отвратително, че първоначално дори не можах да изкажа възмущение от това лъжеевангелие в съвременна поетична форма. Продължете да четете За изцерението от духовната проказа

Последните хубави истории

Някой би казал, че просто остарявам. Че изпитвам носталгия към миналото. Не, не е това! Явно имам проблем с времето, в което живеем. Мога да го обясня по много начини, но не е нужно. Достатъчно е да ви го кажа така: Не харесвам днешните истории! От много малък се радвам на хубавия разказ. На добрата приказка. Предполагам, че с всички е така. Човекът се е развил много, благодарение на това, че е търсил утеха, топла дума. Така са се появили книгите, печатната машина, радиото, телевизора, компютъра, таблета, телефона и т.н. Всичко е заради комуникацията. Заради общуването. В този смисъл, ние май вече живеем в нещо като посткомуникационно време… Време, в което всеки общува предимно със себе си. Продължете да четете Последните хубави истории

За малебито и доброто старо време

В университета изучавах един предмет, който много харесвах. Казваше се „Нестандартно изразяване“. И това се учи… Или по-точно – развива. Преподаваше ни прекрасен поет и писател, който сам беше съвсем нестандартен. Нямаше нищо общо с това, което се сещате в първия момент, когато стане дума за творци. Много от тях нарочно се представят за „различни“. Ходят странно, обличат се странно, говорят странно. Но зад всичко личи обикновена преструвка и стремеж да се направиш на интересен. Моят учител беше съвсем друг. Обикновен. Тих. Скромен. И едновременно уверен в това, което прави и говори, но без да го натрапва. Деликатен. Споделяше ни, че обича времето, в което дават интересни мачове. Казваше: „Тогава градът сякаш се изпразва и аз излизам навън и се разхождам спокойно, без да бързам.“ Представях си как го прави. Понякога предполагах, че този човек е всъщност един от малкото нормални, които са останали в града. Не казвам, че да гледаш мач е ненормално. Но животът е много повече от това. Продължете да четете За малебито и доброто старо време

Поклонът

15380521_10206005039005505_7005797658731813784_nНашият шумен и претенциозен свят е вперил поглед към онази Рождественска нощ с надеждата да разбере тихото й тържество. Опитва се да я имитира. Вместо звездата – изкуствена светлина. Вместо пеенето на Ангелите – концерти. Вместо даровете на мъдреците – кокетни капризи. Продължете да четете Поклонът

Незабрава

Забравих го…

15592172_1843859245859524_47107528_nПреди месец няколко пъти минавах покрай него и си казвах: Като понаближи времето да не пропусна да му обърна внимание. Но изглежда, че ангажиментите взеха за заложник мислите ми и ги отведоха неизвестно къде. Чак сега се сещам, че трябва да преговарям за завръщането им. Или може би миналата година постът ми се случи по-добре от тазгодишния. Продължете да четете Незабрава

Докато Бог каже…

%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%beЕзерото е голяма утеха. Понякога беседваме…

Застанах за момент на моста да го погледам и да си кажем нещичко… Или да помълчим… Пред мен минаха някакви хора. Облегнаха се на парапета. Единият спокойно и равнодушно се изплю във водата. Подхвърли през зъби някакви отегчени и нищо незначещи думи. После пак се изплю и бавно отмина с цялата компания. И знаете ли какво? От това езерото не стана по-малко красиво. Продължете да четете Докато Бог каже…

Ти по-богат си, ти най-богат си…

1Има един „културен“ сайт, който много пъти ме е смущавал духовно през последните месеци. Бях си обещал повече да не се занимавам с него. Дори да не влизам и да не чета нищо там. Казвах си: нека всеки прави онова, което повелява съвестта му. А после да носи отговорност пред Бога… Но стана така, че „случайно“ го отворих отново. Не знам защо. Вероятно глупав навик от миналото, който ти натрапва желанието да си информиран… Този път изпитах различна емоция. Не духовен смут, а нещо като дълбока човешка погнуса. Толкова силна, че трудно мога да я опиша… Неволно пред очите ми започнаха да се появяват лицата на приятелите ми, които напуснаха България. И това, което казваха: „В тази страна има хора, които с думите си като с куршуми ме гонят от нея.“ Аз обаче не съм готов да бъда изпъден! Продължете да четете Ти по-богат си, ти най-богат си…