Архив на категория: Отец Владимир Дойчев

Госпожа А.

История за пластмасова чашка с кафе и отговора на един въпрос

10606396_1505118326400286_6438052106271860345_nБеше през един от тези дни на късната есен, в които неминуемо възкликваш: „Ех, скоро ще го търсим това слънце…”. Сякаш лятото, според руската традиция, беше решило да поседи до вратата преди да си тръгне. Улиците бяха изпълнени с толкова много за никъде небързащи хора, че бях започнал да добивам усещането, че някой някъде е обявил почивен ден, за който единствено аз не съм разбрал. Затова едва дочаках обедната почивка и също излязох, за да се порадвам на последното топло време. Нямах конкретна цел, нито пък бях гладен, просто исках да поседя някъде, да изпия едно кафе и да погледам хората. Това обаче се оказа нелека задача. Очевидно подобна мисъл беше хрумнала не само на мен и заведенията бяха пълни с народ. След няколко обиколки на квартала влязох в някакво кафене, което определено не можеше да претендира за висока категория. Просто някакво кафене… Тук също нямаше празни маси, защото се намираше недалеч от някакво средно училище. Изглежда децата бяха в нещо като голямо междучасие (или просто не бяха влезли в час, заради тайнствения почивен ден) и изпълваха цялото околно пространство с весел шум. Изчаках опашката от изгладнели ученици, взех си кафе и загледах къде мога да седна. Единствената възможност да се порадвам на времето беше една от външните маси, на които се беше настанила някаква жена малко над средната възраст. Продължете да четете Госпожа А.

Проповед за свалянето на багреницата

Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен

 
%d0%ba%d1%80%d1%8a%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b4%d0%b5%d0%bdМного е полезно човек да се е научил да слуша. И разбира се, да се възползва от това, което е чул. Ето, например, ако ви предстои финансова сделка, вие ще попитате някой банкер как да постъпите. Ако сте поканени на голямо и скъпо парти, ще се посъветвате с някой моден дизайнер или експерт как е най-подходящо да сте облечени, как трябва да танцувате или да се държите, за да се представите добре и спрямо етикета. А вижте, в духовния живот (често) си мислим, че можем да минем ей така, без да слушаме никого. Някак си се предполага, че знаем всичко и лесно можем да се оправим сами (като се има предвид цялата ни гениалност). И при това сме уверени, че душата е много по-важна от тялото. А също и от битовите глупости, в които сме толкова внимателни. Христос пита: „Какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26), дори и да е придобил целия свят. Продължете да четете Проповед за свалянето на багреницата

До последния път и наобратно

13898376_10206873547664489_1009271167_oИмам приятели, които се притесняват да ходят на гробища. Особено в делнични дни. „Там няма никой. И е страшно.“ – казват ми. Винаги им отговарям с клишето, че от покойните не бива да се боим. Живите трябва да ни плашат. Някога дори е приятно да се разхождаш в тишината на празните алеи. Спомням си един зимен ден. Беше минус 17 градуса. Имаше много сняг. Изцъклено студено слънце. Дори и кучетата се бяха изпокрили. Реших да прескоча някаква пряспа и се хлъзнах. Литнах като по анимационните филми – с краката нагоре. И се приземих тежко по гръб. Нищо ми нямаше. Но останах да лежа около минута. Мислех си: Колко си милостив, Господи! Ами ако си бях счупил нещо? Щях да лежа тук дълго и никой да не ме намери, докато накрая стана част от пейзажа. После се изправих внимателно и продължих. Човек никога не е сам. Бог е с него. Ангелът му хранител е с него. Продължете да четете До последния път и наобратно

Никой не плаче…

Кръвта е мастило!
Едно време… доскоро
я ползваха, за да преписват Евангелия
и да ги подаряват на тези,
които сами желаят да станат мастилници…
Сега времето е друго –
технологизирано,
машинизирано,
роботизирано.
Пресметнато с компютри,
които съхраняват огромна информация.
И печатат с много знаци в минута.
Кръвта пък се ползва
само за реклама на смъртоносни иновации.
А наемници за хонорар
закачат плакатите на видими места.
Никой не плаче…

Тържеството

(Писмо до приятел)

 

31753.bПиташ ме кога започват Богородичните пости и какво не трябва да се яде. Въпросът, макар и на пръв поглед да изглежда тривиален, е сериозен, затова се забавих да ти пиша. Прохладата на вечерта дава възможност за спокоен отговор, а и за утихнал размисъл.

 

Продължете да четете Тържеството

Лично

Нашето време е богато на проповед. Само до преди тридесетина години човек трудно можеше да си намери дори Свещеното Писание. А ето сега е достатъчно да влезеш в интернет и ще откриеш стотици текстове на всякакви духовни теми. Парадоксът е в това, че почти няма резултат. Всеки къса и яде преизобилно от щедрите плодове на светите отци, но сякаш нищо не смила. За това има много причини. Главната от тях, според мен, е, че гледаме на добродетелите отстрани. Приемаме, че ние сме им носители по дефиниция. Ако не в пълнота, то поне частично. Само защото сме попрочели нещичко. А когато стане дума за смирение, покаяние или любов – деспотично ги изискваме от другите. Другите трябва да се смиряват пред нас (пред кого иначе да го направят?!?). Другите трябва да се покаят за греховете си (публично или пред нас). Другите ни дължат любов (задължително, по всяко време и в огромни количества). Ние не дължим нищо никому. Никому нищо! Това е ясно от съзнанието за собственото ни съвършенство, от собствената ни ученост, от собствената ни слава. Това, естествено, е гротеска, а не истински християнски живот (нищо, че се имаме за големи християни). Затова и постоянно сме нещастни, заядливи и мрачни. Светците пък са знаели и разбирали, че всичко в духовния живот е лично. Трябва да се приема от първо лице единствено число – моето смирение, моето покаяние, моите дела на любов. Моите, а не чуждите! И тогава идва и радостта от близостта с Бога. Реалната близост, а не книжната. Реалното познание, а не книжното.

Продължете да четете Лично

Нали няма…

11.25_sv_Kliment_14-15Видяхме се скоро с един приятел… Хубаво нещо са старите приятели. Не е нужно да се “представяш добре” пред тях. Щом са с теб, значи са те приели. Можеш да бъдеш такъв, какъвто си… Поговорихме. Посмяхме се. И измежду многото приказки за кратко изплува от миналото една случка. От тези, дето първо ти се виждат много забавни, а после не чак толкова.

 

Продължете да четете Нали няма…

Сереко

imageМестните хора ми разказаха, че от морето духа един специфичен югоизточен вятър. Казва се Сереко. Викат: “Появява се сутрин и духа до вечерта. После си отива и идва западният. Ако стане така, то гаранция, че на следващия ден времето ще е хубаво!” Продължете да четете Сереко

Можех и да си трая

image“Среща с Живота” върви добре. Вторият тираж е на свършване. Сайтове се надпреварваха да ми искат текстове. Даваха ме всяка седмица по телевизията. От журналистиката съм понаучил какво трябва да правиш и какво не, за да се харесваш на хората. Колко му е? Стоиш си кротко и приемаш аплодисменти. А големите работи са за големите хора. “Аз съм малък и недостоен! Не е за мен това!” Така и за смирен ще те помислят. А и врагове няма да имаш… Продължете да четете Можех и да си трая

Братлета

imageПътят към вкъщи минава през един подлез – и в буквалния, и в метафоричния смисъл. В него има компютърен клуб. От тези, в които тийнейджъри киснат с часове, сражавайки се във виртуални войни. Някои играят с денонощия. Малки деца, а лицата им уморени като истински ветерани… Понякога стърчат отвън и пушат. Може би в почивките между битките от бъдещето – с най-модерни пистолети, бомби и каквото там още. Продължете да четете Братлета