Една сълза надежда

Неделя на Блудния син – Лука 15:11-32

Докато четат притчата за Блудния син, повечето хора обръщат внимание ту на единия, ту на другия брат. И много рядко на бащата. Той е най-пренебрегваният персонаж в тази история. А това е несправедливо. Дори и в евангелските откъси, отъждествявайки се с някой от героите, търсим да оправдаем себе си и не сме съпричастни към другите. Продължете да четете Една сълза надежда

Подметката и розата

Иде ми да започна този текст с: „Непорочните в пътя си… Алилуия.“ Обаче това не е опело, нито панихида, където този откъс се пее. Не искам да влизам в ролята на оплаквачка, още по-малко да се сбогувам. По-скоро идеята ми е да напиша похвала. Да вдъхна надежда, че за мъчениците не бива да се говори само в минало време. Че те все още съществуват. Просто ние сме се отучили да виждаме истински красивото. Така, както виповете не забелязват листата от рози, които някой професионален пречупник хвърля пред краката им. Просто ги стъпкват като нещо обичайно. Те винаги ходят по рози, но никога не усещат аромата им. Нито нежната безпомощност, която излъчват, когато ги смачка някоя маркова подметка. Какво да се прави – създали сме такъв свят, в който подметките тъпчат розите. Двусмислено звучи… Не се бяхте замисляли върху това, нали? Продължете да четете Подметката и розата

Митарофарисеи

Неделя на Митаря и Фарисея – Лука 18:10-14

 

Спомням си как още преди да стана свещеник и се лутах из лабиринтите на неофитството, един отец след Вечерня ме попита:

– Ти кой герой от притчата си – Митаря или Фарисея?

– Митаря. – отвърнах без да се замисля.

Той присви очи и ме погледна скептично:

– Няма начин да си Митаря и да кажеш, че си митар. Той никога не би направил това, защото има съкрушение и няма да се обяви за по-оправдания от Господа персонаж. Защото сам обвинява себе си. Митарят би казал, че е фарисей. Тази дума днес е символ на порок. И той би я приел, защото така говорят тези, които имат смирение. Продължете да четете Митарофарисеи

Кратковременен кръг

Сякаш всичко в човешкия живот е предназначено да учи човека на смирение.

Зачатието му и раждането му, с тяхната безпомощност, му дават знак, че каквито и дарования да е получил, възелът на живота му е вързан в същия мрак, влага и невъзможност да прояви волята си както и при най-низшия бозайник.

Младенчеството му, с неговата безпомощност и податлива на всичко памет и всеядност, че семейството му е най-важното „събитие“, което ще определи дори насоките на волята му, навиците му, и най-вече – езика му, за цял живот.

Детството и юношеството го превръщат в мъжа или жената на своето време, място, среда и получени наготово мисли от хората, книгите и (уви, най-вече) безспирно облъчващите го медии. Жаждата за свобода, която в младежките си години сме изпитвали, е всъщност някакъв болезнен, но и първичен, немъдър порив да литнем, без да сме отхранили крилете си в тая велика тайна – търпението на смирения дух. А преждевременният полет знаем горчиво как свършва.

Утъпканият път на работещия човек, малките му „приключения“, безповоротният курс на ветроходката с едно платно, наречена „оптимист“, земните му привързаности, пристрастия, претенции и мечти – тези малки, растящи окови, все повече го отдалечават от първоначалния „замисъл“ за свободата, който е могъл да захване с Божията помощ – да се смири и гледа без осъждане, но с болка, състрадание, прошка и любов на всичко ставащо в него и около него.

Ако за изкачващия се по колелото на живота човек е толкова трудно да се научи да гледа с очите си, да слуша с ушите си, да мисли с ума си и да цени и не пилее словото си, какво да кажем за наченалият да се спуска по него? Той вече би трябвало да е научил първия урок – да владее прокобната власт на любопитството над него, а не да си играе, при това нетърпеливо, с остатъка от дните си. Уви, мъдростта е свила гнездо на някоя друга планета, не на неговата!

Слизането отнема сила по сила на тялото, но отваря нови хоризонти пред ума, който не е въздигнал себе си в божество. За мнозина смирението става реална възможност за промяна в живота – каквато смътно са мечтали да направят, но не са имали мъдростта за това. А тя – реалната промяна, – започва именно със смирението. Колкото по-надолу ни тегли беззаветната неизбежност, родена от неправдата, толкова по-ясно в нас се вглежда синьото небе на божественото смирение. Пътят надолу е всъщност завръщането, за което някога може би сме копнеели.

Застаряването сепва любителите на играта. То пробужда любителите на живота и мъдростта. Остаряването пък им връща детството. И колкото по-старее човек, толкова повече напомня животът му малък кръг, стремящ се към точката на своето начало. Освен ако не е вложил всичките си сили да разбие „стереотипа“ на вложения в този кръг устрем към нищетата на духа, призвана да изкара наяве скрития талант човешки. Старее човек и започва – само че в обратен ред – да се учи да ходи, да говори, да помни. И погледът му се свежда към земята. И някакво страшно тайнство се извършва в него – над душата му съд, а тялото му се приготвя да стане това, което е дало началото на Адама, първия човек. Смирението не напомня вече за себе си чрез малки или големи несполуки и падения – то стои пред самия човешки взор и моли човека да се примири с Бога и себе си и да върне със самодържавието на волята си величествения порядък на битието, основан на онова тайнствено божествено смирение, донесло слава във висините Богу, на земята мир, а сред човеците – благоволение.

8 февруари 2020 г.

Бъди себе си или любов извън закона

Глупавите маски… Всичко започва от тях. Ставаш сутрин. Миеш си зъбите. Пийваш две глътки кафе. Вземаш маските и се включваш в представлението, което мислим за реален живот. Една ти трябва за по пътя. Друга за колегите. Трета за колежките. Специална за шефа. И още по-специална за големия шеф и ортаците му от борда на директорите. За приятелите имаш по-прoзрачни. Маска за по-близките и маска за по-далечните. Накрая завесата се спуска. На връщане можеш да си купиш мокри кърпички и да забършеш вкъщи остатъците от лепилото, защото на вратата ще смъкнеш макиажа за пред съседите. Отпускаш се на фотьойла. Включваш телевизора. Най-после можеш да бъдеш себе си. Най-после можеш свободно да бъдеш егоиста, който си. И да плюеш тези лицемери от екрана. Продължете да четете Бъди себе си или любов извън закона

Оцеляване от „любов“

Нашите малки немъченичества

 

Къде да намериш в днешно време любов, която не се разпада? Която няма срок на годност. Която не се трансформира в нещо неочаквано. Например в уважение. Или в отегчение. Понякога в омраза. Светът е пълен с търсачи на любов, които не искат да я намерят. Или не са готови да заплатят цената за нея. Очакват да я получат като бонус към купено от преоценен магазин огледало. Две в едно. Вземаш огледало – получаваш и любов, в която също да се оглеждаш. И с която да се хвалиш. Продължете да четете Оцеляване от „любов“