Архив за етитет: Милена Дойчева

С едното око…

Най-после! Откога я чакам! Като чух, че така наречената Истанбулска конвенция идва, за да стане факт и в България, не можах да си намеря място от вълнение. Толкова дълго ревах от щастие, че мъжът ми помисли, че изпадам в истеричен пристъп и аха да ми удари шамар, за да ме върне в реалността… Но не го направи той. Отрезви ме споменът за един отвратителен виц. Продължете да четете С едното око…

Няколко люспи надежда

Преди няколко години на Никулден разбрах защо все нямам пари. Обясниха ми го по различни телевизии – защото не си слагам люспа от шаран в портфейла. Шокиращо, нали? И аз не бях очаквала, че причината е толкова елементарна.

Нали знаете, че почти всички медии на големи църковни празници никак не обичат да говорят за светците. Казват в първото изречение: „Днес се чества еди-кой си…” и следва канонада от различни безумия. Никулденските „народни” поверия обаче ми се сториха повече от показателни. Продължете да четете Няколко люспи надежда

Семейни войни – презареждане

Гледате ли „Семейни войни“? Имам чувството, че напоследък са се пренесли в реалността. Животът имитира телевизията. Попитахме 100 човека, самообявили се за интелектуалци: „Какво да прави Светият Синод с МПЦ?“ Шегувам се. Никой не ги е питал, но те се чувстват длъжни да се изказват винаги, за всичко и то като последна инстанция. Даже свеждат точни послушания какво да се вземе като решение, а митрополитите само трябва да вдигнат ръка. Въпреки многото приказки обаче, за мен въпросите си останаха повече от отговорите. (Сигурно защото съм блондинка.) Темата ми се вижда много сложна. Затова ви моля да внимавате в текста ми, тъй като и вие като мен лесно можете да се загубите в лабиринта от родствени връзки…  Продължете да четете Семейни войни – презареждане

Махленизиране IV. На кого ни оставяш?

„Свърши вече хубавото време“, както се пееше в една стара песен. За всеки уважаващ себе си зилот зимата е най-благодатният сезон. Особено ако е люта и студена като отминалата. Хората мрачни, свити, сгушени в дебели палта и якета. Не говорят един с друг. Гледат си само в краката, защото ледът ги привлича като магнит. Бързат да се приберат вкъщи непотрошени. Как да не се зарадваш? Но ето (както всичко приятно на този свят) и това отмина. И дойде отвратителната пролет с нейните топли лъчи и усмихнати лица. Зилотите мразим ухилени хора. Не обичаме никакви разкисвания. Трябва да си на студено, за да мислиш бодро. Добре че наближават избори, та все още може да се види някоя приятно свирепа физиономия. Пък и е пост. Кога да се озъбиш, ако не сега? Продължете да четете Махленизиране IV. На кого ни оставяш?

Свой сред чужди, чужд сред свои (2)

Най-после новогодишните празници свършиха. Не можете да си представите какво облекчение изпитвам. Зилотите мразим Нова година. Защо ли? Много просто – хората се радват. А един истински зилот никога не се радва. Освен това, има много фойерверки. Цялата нощ е окъпана в светлина. Ужас. Истински ужас за мрачните ревнители на „консервативното Православие“. Затова прекарах нощта затворена в стаята си, облечена с черна пижама, на загасена лампа и на изключен радиатор. (За да ми е студено, сякаш съм в братска Москва. Нали знаете – по дефиниция зилотите са русофили.) Търсих начин как да заглуша шума от пиратките. С тапи за уши не става – чува се. Затова надух до дупка „Нова генерация“. Хак да им е на комшиите и техните отвратителни бенгалски огньове и лигавата им АBBA. „…В тъмна земя без светлини, в тъмно море не търся нежност… Развей черен флаг, на който пише без думи: Мръсно ми е в душата ми!…“ За момент почувствах удовлетворение. Истински дарк… Така дойде новият ден… Продължете да четете Свой сред чужди, чужд сред свои (2)

Нестопени снежинки

Посрещането на Нова година винаги е изпълнено с толкова много надежда, сякаш че един цикъл от живота ни е свършил. И ние малко уморено можем да вдигнем чаши и да си пожелаем идващата година да бъде по-добра, по-мирна, по-сполучлива, по-плодородна… Това е мило. Но едва ли ще бъде вярно. Или поне не за всички. Какво биха могли да решат няколко часа и каква ще е тази магия, която сякаш с вълшебна пръчка, благодарение на биенето на часовника, ще промени живота ни? И въпреки всичко човек се надява, че ще изиграе едно Дунавско хоро и кой знае, може би този път ще стане. Най-после болката ще намалее, а проблемите ще се стопят. Продължете да четете Нестопени снежинки