Архив за етитет: проповед

Къде са твоите череши?

Задушница

Една от най-болезнените характеристики на нашето време е почти пълната загуба на авторитети. Не казвам, че са изчезнали сервилността или угодничеството. О, съвсем не! Те ще съществуват до самия край на света. Изпитвал съм го и върху себе си. Усещал съм как едни и същи хора имат различно отношение, в зависимост от това в коя част на вълната си. Когато стигнеш до върха, се появяват странни и неочаквани ласкатели, които по мистериозен начин изчезват, когато слизаш надолу. Макар че, дори и тук, понякога наглостта измества обичайното лицемерие. И вече дори не си даваш труд да се подмазваш. Продължете да четете Къде са твоите череши?

За нашата разслабеност

4 Неделя след Пасха – на Разслабения (Иоан 5:1-15)

 

Христос Воскресе!
Евангелското четиво от тази неделя ни разказва за къпалнята Витезда и за един болен, който лежал в нея. Болен от 38 години. Само помислете: времето минава, минава… случват се хиляди неща, раждат се деца, растат, стават големи мъже и жени, на които на свой ред им се раждат деца. А той все така лежи, очаквайки нещо, което все не се случва – неговото изцеряване. Също както нашият народ, който като се отръска от атеистичния режим и от радост ли, от мъка ли, взе, че се поболя и досега все си боледува. Минават зими, лета, пролет идва и сменя нова зима, пък нашият народ все си е болен, все притиснат от сиромашията, все неразбран, все неповикан и което е по-лошо – все по-болен става. Увеличава се немотията, притискат те сметките, искаш да викнеш. Но към кого да викнеш? Кой ще се погрижи за осиромашалия български човек, за болния български народ?

Продължете да четете За нашата разслабеност

Кварталът на богатите

Понякога проповедта се напъхва сама в главата ти. Просто я преживяваш с ежедневието. И колкото и да не ти се говори и пише, няма начин да не я споделиш. И да я оставиш само за себе си. Човърка те отвътре някак. Така стана и днес. Събота. Едва ли вече ще е неочаквано, ако ви кажа, че трябваше да ходя на Малашевските гробища. Какво да се прави – животът на свещеника е тясно свързан със смъртта. И това е правилно, защото ако не я познава, как би могъл да бъде вестител и служител на Възкресението? Продължете да четете Кварталът на богатите

За богоподобното тичане

Успение на св. ап. Иоан Богослов – 26 септември

Има една история от житието на св. ап. Иоан Богослов, която ме разплаква. Климент Александрийски разказва как веднъж любимият ученик на Господа отишъл на проповед в град Смирна. Там той се запознал с един юноша с изключително благородно и отзивчиво сърце. Апостолът видял в него голям потенциал и бащински го обикнал. Прибрал го при себе си, кръстил го и го поучавал. Но ето, че се наложило ап. Иоан да предприеме още едно от своите мисионерски пътувания и затова оставил момчето под грижите на местния епископ. За съжаление, духовникът се отнесъл пренебрежително към молбата на апостола. Юношата попаднал в общество на лениви, развратни и престъпни хора. Продължете да четете За богоподобното тичане

“В Рая неразпънати няма!”

Това е по-скоро тема за стихове. Неумел съм в римите. Предполагам, че съм твърде пораснал за тях. Остарях от ходене по гробове… Но все още успявам да я чуя… Великата проповедница есен… Когато косите побелеят, тя става любим сезон… Продължете да четете “В Рая неразпънати няма!”

Странниците от огледалния свят

Рождество Богородично – 8 септември

Повечето неща в живота имат поне още един план, отвъд този, който се вижда от пръв поглед. Например, влизаш да вечеряш в скъп ресторант. Обстановката е приятна, леко приглушена светлина, тиха музика… „Добър вечер, какво ще желаете?“ Усмивка. После поръчката ти отлита с крилете на малката, откъсната от кочанче бележка. И само след няколко метра полет прекосява границата между релаксиращото настроение и обичайното ежедневие. Какво необичайно може да има в една кухня, ще кажете, просто там готвят… Да, няма нищо… И все пак, аз виждам, знам, че там има едни хора, които и тази вечер не са със семейството си. И то срещу сума, несравнимо по-малка от тази, която ще оставиш в ресторанта. Там е и онази баба, която е успяла да си намери работа като миячка на чинии. И знаете ли, тя е доволна от това, че е изкарала нещо, защото пенсията не стига за лекарства или за шоколад на внучето… Ще се прибере пеш, понеже заведението затваря след последния трамвай. И докато върви в тъмното, ще си мисли, че нещата са се развили добре, защото готвачът й е сложил в найлоново пликче нещо от останалата храна… Е, освен ако шефът не е организирал нещата така, че остатъците от храната задължително да заминават за една свинеферма. Но съм сигурен, че дори и тогава има начин да свиеш нещо от това, което по право се пада на щастливите прасета… Ще кажете, че не навсякъде е така… На някои места хората са добре платени и доволни от работата си… А аз ще ви отговоря: Е да, наистина на някои места и хората са щастливи… bon appétit и запазете едно меню, за да прегледаме десертите. Продължете да четете Странниците от огледалния свят

Утешителката

Успение на Пресвета Богородица – 15 август

Има един въпрос, който винаги e актуален. А в днешно време стои пред нас с особено голяма сила. Къде и при кого в този свят на скърби да намерим утеха? Живеем във времето на самотните хора. На модерните самотни хора. Някога, преди векове, писмата са стигали до близките ни много бавно. При онези, които са живеели далеч, думите ни са пътували месеци. Пишеш: „Брате, боли ме еди-какво си“ или „Страх ме е от не знам си какво…“ А той, докато получи писмото, може вече и във вечността да се е преселил… Сега е друго. С едно натискане на копчето и писмото ти пристига до компютъра на брата за секунди. Но се е появил друг проблем. За да пропътува от компютъра до сърцето му, понякога трябва да минат не месеци, а години. А понякога думите (от писмото) изобщо не стигат доникъде… Ей така, сякаш че са стар непотребен найлонов плик, понесен от вятъра – повъртява се из въздуха и полека пада на земята. А хората го настъпват, без дори да го забележат… Например, идва някой при теб и те пита: „Как си?“ „Ами как…“ – казваш ти. И докато формулираш отговора си, той вече те е изпреварил: „Сега да ти кажа защо те търся…“ Тоест: „Аз те питам как си, ама да не мислиш, че наистина се интересувам от теб. Просто съм дошъл, за да ти поискам нещо…“ Продължете да четете Утешителката

За слизането и изкачването

Преображение Господне – 6 август

„Срещнаха ме стражари, които обикалят града; не видяхте ли – попитах ги – оногова, когото обича душата ми?“ (Песен на песн. 3:3) – така чрез устата на премъдрия Соломон сякаш говори възлюбената от Господа душа, търсеща своя Небесен Жених, Който Единствен изпълва живота със смисъл. На този въпрос отговаря любимият ученик на Христа, апостол и евангелист Иоан, който казва: „Ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.“ (Иоан 1:14). Продължете да четете За слизането и изкачването

Потъването

9 Неделя след Петдесетница (Мат. 14:22-34)

Има нещо много полезно за духовното израстване – това е съзнанието за собственото ти недостойнство, разбирането, че си нищо. Знам какви противоречиви коментари може да предизвика това изречение. Например: „Вие, поповете, непрекъснато се опитвате да унизите човека“ или „Стига с твоите депресарски тези“, или „Християнството прави човека личност, а не го обезличава.“ Всъщност, с последното съм съгласен. Но не знам защо някои си мислят, че да си личност, непременно значи да се правиш на голямата работа… Най-ярките личности, за които Църквата ни разказва, подкрепят моята „депресарска“ теза. Продължете да четете Потъването

За разстоянието между земята и небето

Свети апостоли Петър и Павел – 29 юни

„…Ти, Който Единствен знаеш какво е в сърцата, прие техните страдания и смърт за нещо повече от всяко всеплодие“. – така се обръща към Господа кондакът на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Велико изречение, което явява затруднението на проповедника. Какво да разкажа за любовта на тези, в чиито сърца не мога да надникна? Още повече, че за мен представлява затруднение да „видя“ дори собствения си вътрешен живот. И как да похваля тези, чиито усилия са зачетени за повече от който и да е друг плод на света? Нима не съм заплашен от това думите ми да се окажат празни приказки на човек, който не е очевидец на станалото, но обича да се опиянява от собствения си говор? Дистанцията между тези, които пребивават във вечния живот и любовта на Бога – и нас, които живеем в посредствеността на последните, лишени от топлина времена, изглежда съкрушаваща. Те там, а ние тук – отдалечени не толкова по място, колкото по чистотата на сърцата. Продължете да четете За разстоянието между земята и небето