Архив за етитет: Свещеник Владимир Дойчев

Сиромахът и неговата надежда

През последните дни почти осъзнахме, че причината за всяко бедствие е грехът. Повторихме го много пъти и се притеснявам, че има вероятност да профанизираме темата. Твърдим, че сме грешни. Промърморваме тихо два-три пъти или пишем във фейсбук: „Господи, помилуй“ и нещата се решават. Както се казва – чакаме Бог да действа. Той е наред. Ние нашето сме си го казали. Така няма да стане! Продължете да четете Сиромахът и неговата надежда

Дневник

Приятели ме помолиха да събера на едно място размислите си от последните дни, които пускам като постове във фейсбук, за да могат да ги четат и хора извън социалните мрежи. Не знам дали думите ми са утешаващи в тези дни на страх и маловерие. Но, при всички случаи, с тях съм искал да кажа, че трябва да си помагаме да не загубим вярната посока. Простете, ако съм написал нещо повече от необходимото. Това е просто личен дневник, който с времето ще допълвам. Продължете да четете Дневник

За ракията като критерий

Св. преп. Бенедикт – 14 март

Има един вид устойчив светоглед, който ме плаши почти от дете. Признавам, че ми е малко трудно да го обясня. Не говоря за хората, които са познали Господа и са станали непоколебими чрез вярата си в Него. Става дума за дребните неща в живота, които обаче, ако бъдат съединени, ще образуват снимка на локомотив, който уверено пуши по изчезващата в далечината железопътна линия… Във вярващия би следвало да има една благочестива плахост, срамежливост. Дори неувереност, която е плод от осъзнаването на собствената греховност и която бива победена единствено от чувството за Божието милосърдие. Това не е страхът от неодобрение, който светският човек понякога изпитва, а бих казал едно умствено целомъдрие, едно вътрешно смирение, на което светът с такава ярост се подиграва. Продължете да четете За ракията като критерий

За тържеството на Живота

1 Неделя на Великия пост – Православна (Иоан 1:43-51)

Като се връщам назад във времето с умиление си спомням за един професор, който ми преподаваше. Беше в първите години, които последваха след „избухването“ на онова нещо, което сега малко маниерно наричат демокрация. Помните – беше объркано време. Живея само на няколко спирки от Богословския факултет в София, но в друг план тогава се намирах сякаш на стотици километри от него. Учех една светска специалност. Понякога на човек са му нужни години, за да измине само няколко километра. Може да минава всеки ден покрай енорийския си храм и винаги да е еднакво отдалечен от него. Да не говорим, че не е изключено да влезе, да излезе и пак да си остане далеч от същността на това, което се случва в храма. И така да продължи дълго… Казвам това, защото ми е ясно колко трудно е да израснеш в среда, която не знае нищо за Бога. Както, всъщност, е с повечето българи. За да преминеш това кратко в географски, но огромно в духовен смисъл пространство, са ти нужни две неща. Продължете да четете За тържеството на Живота

Да боядисаш в бяло

Прощална неделя

 

Имало е всякакви времена – окъпани в кръв и надменност, потопени в сълзи, притиснати от нахална безнадеждност… Какво ли не познава светът, как ли не се е опитвал да поругае своето спасение… Какви ли пропълзявания не е практикувал, за да се измъкне от покрова на разперените Христови криле… Предполагам, че винаги е било трудно. Църквата винаги е била гонена, но и винаги е намирала начини да опонира на мира сего. И не само да му опонира, а да го разобличава, правейки го по-добър. Безброй мъченици тъкмо преди смъртта си са намирали сили да простят на своите убийци. И така напълно са ги обезоръжавали, инжектирайки във вкаменелите им души струи човечност, струи живот. Мъжествените са тези, заради които светът продължава да съществува. Продължете да четете Да боядисаш в бяло

За добрия отговор

Неделя Месопустна – на Страшния съд (Мат. 25:31-46)

Църквата ни въвежда във времето на Великия пост като в храм. Защото какво друго е постът, ако не време на усърдно богослужение? Ако си бил подмамен да обикаляш по улиците на светските помисли и желания, то ето сега идва възможност да се върнеш към достойното за човека поведение. И както храм с богата стенописна програма би те посрещнал с изображение на Страшния съд над вратата, за да си наясно защо влизаш в него, така Църквата е поставила в началото на поста мисълта за този Съд, за да можеш разумно да пристъпиш в дните за подвиг. Ти – изобразеният като изплашено голо човече. Не знаеш ли, че си такъв? Такъв си! Продължете да четете За добрия отговор

Задушница

В света, в който живеем, почти не е останало място за смъртта. Вижте за какви работи си говорим – най-напред и най-много за забавления. Но още и за телефони, за коли, за бизнес планове, за най-различни светски перспективи, за пари, за власт, за успехи… Но никога за смъртта. Сякаш че живеем в едно време, в което смъртта не съществува. Сякаш че днес хората не умират… Продължете да четете Задушница

Моите приятели

В началото на всяка учебна година ме канят в кварталните училища на водосвет. Прочитам молитви за децата и преподавателите. После ги ръся със светена вода. А те се смеят, нямат търпение да се наприказват със съучениците си след дългата раздяла. Приятно е да си част от това. От новото начало, което дава този ден. Истински завладяваща гледка обаче са родителите на първокласниците. Не откъсват поглед от смутените си деца и заедно с това са пълни с гордост. Не, не говоря за гордостта, която е корен на всички грехове. А за онова чувство на благодарност, което те завладява, когато си успял да свършиш нещо наистина важно… Продължете да четете Моите приятели

Една сълза надежда

Неделя на Блудния син – Лука 15:11-32

Докато четат притчата за Блудния син, повечето хора обръщат внимание ту на единия, ту на другия брат. И много рядко на бащата. Той е най-пренебрегваният персонаж в тази история. А това е несправедливо. Дори и в евангелските откъси, отъждествявайки се с някой от героите, търсим да оправдаем себе си и не сме съпричастни към другите. Продължете да четете Една сълза надежда

Подметката и розата

Иде ми да започна този текст с: „Непорочните в пътя си… Алилуия.“ Обаче това не е опело, нито панихида, където този откъс се пее. Не искам да влизам в ролята на оплаквачка, още по-малко да се сбогувам. По-скоро идеята ми е да напиша похвала. Да вдъхна надежда, че за мъчениците не бива да се говори само в минало време. Че те все още съществуват. Просто ние сме се отучили да виждаме истински красивото. Така, както виповете не забелязват листата от рози, които някой професионален пречупник хвърля пред краката им. Просто ги стъпкват като нещо обичайно. Те винаги ходят по рози, но никога не усещат аромата им. Нито нежната безпомощност, която излъчват, когато ги смачка някоя маркова подметка. Какво да се прави – създали сме такъв свят, в който подметките тъпчат розите. Двусмислено звучи… Не се бяхте замисляли върху това, нали? Продължете да четете Подметката и розата