Архив за етитет: Свещеник Владимир Дойчев

Розови и сладки

Преди много години даваха по телевизията хубав филм с Алберто Сорди. Казваше се „Гулиелмо големите зъби“ (“Гулиелмо Зъбльото”). Харесвам старите филми. Нищо че са черно-бели, имат повече цвят от сегашните. И изобщо, предпочитам старите неща. Не можах да свикна нито с новото кино, нито с новото изкуство, нито с новата литература. Повечето от тях са празни и претенциозни. Може би е така заради бялата ми коса. Или защото съм в културен шок. Или, както би казал Дарвин – не съм адаптивен и затова няма да оцелея дълго. Впрочем, от дете мразя оцеляващите на всяка цена. Както и да е, това беше кратко встъпление. Продължете да четете Розови и сладки

Уютът на мъглата

Най-лошите неща стават незабелязано. Докато слушаш по новините да се вайкат за едно или друго, истинските злини пропълзяват по околовръстното и оттам слизат към центъра, за да се увият в някой подлез и да снесат в него яйцата си. Като в откачен филм на ужасите, който обаче не го дават по телевизиите. За истински смущаващото никога не се споменава и дума по медиите. Сега всички говорят за отровната мъгла, която от месеци се е настанила в София и ни задушава. Някои се качват на Витоша, за да снимат смога, който уж се образувал от горенето на гуми. Знаете ли онзи стар виц за това, че имало един черен град, в който имало черен квартал с още по-черна улица, а на нея – черен, черен двор, където се чул глас: „Бай Цеко, стига горя тия гуми!“ Вярвате ли, че градът наистина може да е черен от това? Продължете да четете Уютът на мъглата

За да не загубя пътя

Понякога си мисля, че си Ангел под прикритие,
изпратен ми по милост, за да не загубя пътя,
покриваш ме със сълзи, с усмивка ме събуждаш.

От малък боледувам от човешката себичност,
защо ми трябва да съм толкова чувствителен?
А ти ми отговаряш – за да можеш да обичаш!

По улиците не вървя изправен,
завива ми се свят и ме презира,
а ти ме хващаш за ръка и ме лекуваш.

През зимата излизам необлечен,
настивам от въздишки и проклятия,
целувките ти чупят лед и носят пролет.

Присмиват се: “Не си й купил даже пръстен!”,
не символ търсех, а самата вечност,
сега те гледам… и знам, че тя ни чака…

 

12 януари 2020 г.

12 години заедно под покрова на Бога. Честит празник, любов моя!

За нашето обновяване

Неделя след Богоявление (Мат. 4:12-17)

Мисля, че една от най-характерните черти на днешния свят е нежеланието за промяна. Знам, че на пръв поглед звучи абсурдно. Можете да кажете, че светът сега е глобално село и т.н. Но ето какво имам предвид.

Храмовете, в които служа, се намират в парк около едно езеро. Веднъж млад мой познат беше седнал на една пейка. Задълженията ми обикновено са динамични и често ми се налага да тичам от едната до другата църква по няколко пъти на ден. Така и в онзи момент – ту в единия храм, ту в другия и все се натъквах на него – приведен, вперил поглед в телефона си и правещ нещо с него. Накрая ми останаха 5 свободни минути. Приседнах на пейката и се пошегувах: „Странно ми е колко време можеш да издържиш така, седящ в една и съща поза и пипащ по копчетата на телефона?“ Той бавно вдигна поглед и учудено каза: „Отче, в днешно време телефоните нямат копчета, много си назад с материала.“ Веднага осъзнах, че е прав и че аз работя с представи за техниката, които са останали в миналото. Продължете да четете За нашето обновяване

На Милена

Сърцето ти е моят дом,
прибирам се премръзнал,
а в тебе грее слънце…

Сърцето ти е моят дом,
дрехите ми са мокри от сълзи,
переш ги и ми ги връщаш сухи…

Сърцето ти е моят дом,
обувките си свалям пред вратата,
а ти се смееш, че не мога да изцапам…

Сърцето ти е моят дом,
оплаквам ти се от световната безчувственост,
а ти ме галиш и обещаваш, че ще я набиеш…

Сърцето ти е моят дом,
бездарно крия, че съм гладен за утеха,
с очи ме храниш, като даваш да те гледам…

Сърцето ти е моят дом,
разпитвам колко още битки ми остават,
а ти постилаш обич и ме слагаш да си легна…

Сърцето ти е моят дом.
Не само дом, а антре към вечност,
докосвам те… и знам, че Раят съществува!

Пожелай си с мен

Хубаво е, че има Бъдни вечер. Минутите преди Срещата. Изпълнени с очакване… Може би с нетърпение… Иска ти се да минат по-бързо…

В този (макар и) кратък период можеш да преживееш много неща. Да си сериозен и да размислиш как да се представиш добре. Да се вдетениш и да разчиташ на Бащината милост на идващия Младенец. Да си пожелаеш нещо… Какво пък, един светец добре отбелязва, че Царят е благоразположен на рождения Си ден. А вие какво бихте си поискали? Внимавайте да не се изложим… Продължете да четете Пожелай си с мен

Изборите, на които не гласуваме

С нетърпение чакам да минат изборите и истерията около тях. Направо е жалко като гледаш колко енергия се губи за нещо, което няма да даде никакъв сериозен резултат. Това е проверено през годините и въпреки всичко – не ни се вярва. Знаете популярния израз „изборите не решават нищо“. Не защото са нагласени или нещо такова, а понеже трябва да се случат много по-рано и на съвсем друго място – не във въпросния неделен ден. Да кажем – в много други неделни дни. Когато свещеникът вдига Евангелието нависоко и казва: „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух…“ А и не само тогава. Продължете да четете Изборите, на които не гласуваме

Любов „до време“

Св. преп. Параскева – Петка Епиватска Търновска – 14 октомври

Съвременният свят много обича да говори за любов. Може би защото инстинктивно усеща, че тя се среща все по-рядко. Сигурно скоро ще я впишат в някаква „Червена книга“ на напълно изчезващите от живота на човека неща. По всичко личи… Дори и в най-обичайните житейски ситуации… Продължете да четете Любов „до време“

Създадени да летим

Имах един колега, за когото ми е приятно да си спомням. Няма да е грешка, ако го нарека приятел, макар че беше много по-голям и не сме били кой знае колко близки. Бях прохождащ репортер в телевизия, а той стар оператор, прекарал целия си живот в БНТ. При нас доработваше след пенсия. Падаше си малко чешит и повечето репортери не се разбираха с него. Аз обаче имам афинитет към такива хора и винаги, когато можех, избирах да ходя на снимки с него. Имахме си приказка. Външно изглеждаше резервиран и вятърничав, но всъщност изобщо не беше такъв. Говорехме си за Бога и той ме слушаше внимателно. Всяка дума влизаше в сърцето му. Сваляше си очилата и бършеше сълзите, които течаха като водопад от очите му. После се смееше, намигваше ми и казваше: „Пак ме разрева, сине…“ Чух, че се е преселил от този свят. Вярвам, че ще намери у Бога и милост, и още много възторжени поводи за умиление. Продължете да четете Създадени да летим

Точно до дванадесет

Лятото си тръгва като пенсиониран сервитьор. Бута вяло колелото си по пясъка и хвърля тъжен поглед към морето…

Върни се, имаме още да поръчваме. Парите не са проблем. Не сме дояли страсти. Не сме допили гордости. Не сме готови да пораснем. Продължете да четете Точно до дванадесет