Архив за етитет: Свещеник Владимир Дойчев

Лунапарк на независимостта

На надгробната плоча на Яне Сандански пише: „Да живееш, значи да се бориш. Робът – за свобода, а свободният – за съвършенство“. А за какво се борим ние сега – в свободна и независима България? Питали ли сте се? Ежедневието не оставя място за такива въпроси. Потапя ги в море от банални отговори. Направо ми става отвратително като си помисля за дежурните празнични речи на “политически отговорните лица” и техните любими културтрегери. Почти съм изгубил надежда, че някой някога ще въведе глоба за изхабяване смисъла на думите… Продължете да четете Лунапарк на независимостта

Бездумие

– Защо плачеш? Мислех, че големите не плачат, особено пък на филми за войната…
– Плача от щастие… И от притеснение…
– Защо от щастие?
– Защото съм си вкъщи!
– А защо от притеснение?
– Надявам се да те видя уволнен от казармата…
– Защо?
– За да умра спокоен!
– Нима е толкова страшно?! Разкажи ми…
– Няма да ти разкажа! Не бива да знаеш, не бива да имаш дори думи, за това, което аз съм видял… Просто искам да те видя уволнен, това е! Продължете да четете Бездумие

„Срещи със смъртта“ – нова книга на отец Владимир Дойчев

С благословението на Негово Светейшество патриарх Неофит излезе от печат втората книга с есета и проповеди на свещеник Владимир Дойчев. Тя е озаглавена „Срещи със смъртта“ и съдържа 21 текста. Целта на тази книга е бъде започнат разговор за теми, които често са избягвани или игнорирани, но всъщност са най-важните. Не случайно сборникът излиза в светлите дни, в които празнуваме Възкресение Христово. Книгата се явява естествено продължение на излезлия преди година сборник с проповеди на отец Владимир – „Среща с Живота“, който заради големия интерес беше преиздаден три пъти. Продължете да четете „Срещи със смъртта“ – нова книга на отец Владимир Дойчев

Покой срещу забрава

Каква зима беше – люта, страшна. На моменти безнадеждна… Но всичко в този свят си има край. Ето, дойде пролетта, изгря слънце, дърветата разцъфнаха, земята омекна. Пристигнах на Малашевци навреме. Родителите садяха цветя на гроба на покойното си дете. Момиче, по-малко от мен, много по-малко… Поливаха вода от пластмасови бутилки с надежда на мястото на смъртта да поникне живот… Продължете да четете Покой срещу забрава

Поклонът

15380521_10206005039005505_7005797658731813784_nНашият шумен и претенциозен свят е вперил поглед към онази Рождественска нощ с надеждата да разбере тихото й тържество. Опитва се да я имитира. Вместо звездата – изкуствена светлина. Вместо пеенето на Ангелите – концерти. Вместо даровете на мъдреците – кокетни капризи. Продължете да четете Поклонът

Пак хвърлете

1 Неделя след Неделя подир Въздвижение – Лука 5:1-11

 
„Веднъж, когато народът се притискаше към Него, за да слуша словото Божие, а Той стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба. Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова и Иоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. И рече Иисус на Симона: не бой се; отсега ще ловиш човеци. И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.” Продължете да четете Пак хвърлете

Старата странноприемница…

Светът все повече заприличва на странноприемница. Нали помните онова клише, че той е кръчма и всички трябва да седнем на една маса? Почти се е изпълнило. И странноприемницата почти се е обърнала на кръчма. Е, не всички маси са съединени, но пиянският дух владее над повечето от тях. Разнообразен в своя размазан поглед. Тук има всичко: хитри кръчмари, които успяват да припечелят от купонджийското настроение на останалите, което предварително сами са създали; хулигани, които се бият, стиснали в ръце парчета от бутилки; дремещи в алкохолен сън върху някой ръб на маса; леки жени и леки мъже с амбиции за власт и пари; оркестър с глупава музика; сервитьори, които с галантна чупка в кръста си чакат бакшиша, който е смисъл на живота им; гирлянди, панделки, елхи… Но най-вече – умници. Никога досега в старата странноприемница не е имало толкова умници. Те стоят загледани в нищото, подпрели глава върху ръцете си. А нови роденовци ги изобразяват като мислители. Те разбират от всичко – от политика, икономика, култура, философия, религия… Сготвили са един грамаден духовен гювеч. Приели са всичко, за да отхвърлят всичко. Искат да оцветят с нещастието си всички гирлянди и да ги направят тъмносиви, та да няма дори и спомен от празника, който сами се готвят да празнуват. Продължете да четете Старата странноприемница…