„Свърши вече хубавото време“, както се пееше в една стара песен. За всеки уважаващ себе си зилот зимата е най-благодатният сезон. Особено ако е люта и студена като отминалата. Хората мрачни, свити, сгушени в дебели палта и якета. Не говорят един с друг. Гледат си само в краката, защото ледът ги привлича като магнит. Бързат да се приберат вкъщи непотрошени. Как да не се зарадваш? Но ето (както всичко приятно на този свят) и това отмина. И дойде отвратителната пролет с нейните топли лъчи и усмихнати лица. Зилотите мразим ухилени хора. Не обичаме никакви разкисвания. Трябва да си на студено, за да мислиш бодро. Добре че наближават избори, та все още може да се види някоя приятно свирепа физиономия. Пък и е пост. Кога да се озъбиш, ако не сега? Continue reading →
Ех, защо не мога и аз така… Мащабно да съдя и отсъждам, да соча с пръст и да възклицавам. Да заставам с поза, фръц, така малко, на една страна, с поглед замислен, вежди сключени, една болка да сълзи от окото ми. На едро да чувствам вместо целокупното народонаселение българско, на много едро да изземам ролята на говорител. И да казвам – вие, безчувствени дебелокожи селяци беленски, вие, сган непросветена, как така си позволявате да не проявите емпатия, жал, милост и любов към нещастното сирийско мюсюлманско семейство?! Че това семейство ако беше се заселило в някой голям град, а не в Белене, щяхме ли изобщо да разберем? Или сме подготвили поредното активно мероприятие, за да докажем на тия прости и тъпи цървули селски колко са назадничави, ретроградни и нещастни в своята кал крайдунавска? М? Има ли нещо такова? Continue reading →
«Съгрѣя се у менъ сърдцето,
и въ поучението ми огънь ще се разгори»
Пс. 38:4
1.
Кога е било моето първо утро? Кой ме е огрял изпървом? Радост моя, Слънце мое, Господи мой Иисусе Христе! Без Тебе нищо не съм аз, нищо не е животът ми, нищо не е и смъртта ми — нищо! А Тебе аз зова най-вече — Светлина! Continue reading →
Един човек живееше на брега на дълбокото синьо море. Имаше той две имения. Едното имение бе разположено навътре в сушата, навръх висока планина, която не се виждаше от брега. Той знаеше за него от дедите си — че там, в поднебесните висоти, има наследство от прадеди огромен дворец, изпълнен с безчетни богатства. Continue reading →
Севлиево. Петък. Пазара. Необичайно слънчево за ноемврийско утро. Вървя, разглеждам и си мисля: петъчните пазари са малък гоблен с наслов: „българският народ днес“. Не знам дали мога за друго нещо да кажа, че е народно в тая днешна държава, но севлиевският петъчен пазар е 100% народен. Continue reading →
Представете си баща, който обрича децата си на глад и отчуждение. Години наред. Лъже ги с обещания години наред. Съсипва дома си чрез тъпи закони, изгонва част от най-даровитите си деца. В дома остават най-търпеливите, тези, които не искат да се разделят с родния дом. Но идват времена на „любов и състрадание“. Това е новата „слава на нашата Партия“ – само че в други регистри. За да покаже пред чужденците любов и състрадание – бащата приютява чужди хора в къщата си. Нито се разбира с тях, нито говорят общ език. Ала бащата ги обсипва с любов. И им вярва така, както и на собствените си деца не е вярвал. И когато последните му останали дечица почнат да пищят от обида и сочат с пръст чужденеца – той почва да ги бие и да ги кълне: ама че проклет народ, ама че проклето племе! Continue reading →
Почти целия си живот дядо беше прекарал в центъра на София. Когато се пенсионира обаче, заряза всичко и отиде на село. Построи си малка къщичка. Така и не успя да я обзаведе изцяло. Обитаваше само една стаичка и кухня. Но пък си купи 3-4 кози и 1 овца. През лятото му ходех на гости. И заедно изпълнявахме „чредата“ му да пасе селския булюк. Иначе казано, кой колкото животни има – толкова дни води стадото на паша. Прекарвахме с него по цели дни в планината. Това бяха първите ми пастирски опити. Казваше ми: „Там има младо дръвче, а онази коза ще му изяде кората. Иди и я прибери при другите.“ Аз вземах овчарската гега и почвах да махам срещу нея. Тя побягваше надалеч и се налагаше после дядо да я примамва обратно. След това ми обясняваше: „Не може така да се отнасяш с животните – вземаш тоягата и махаш. Трябва да изобиколиш, да предположиш къде може да отиде козата. Не става само да въртиш гегата. Целта е да прибереш стадото цяло вечерта при хората.“ Надявам се тези думи да са ми послужили… Continue reading →
Помня как един отец уж на шега казваше: „Невинността ражда трагедии“. Понякога се сещам за тези думи и размислям върху тях. Разбира се, проблемът не е в самата невинност. А в измамното усещане за нея! Убеденото чувство, че винаги си прав, че си своеобразен Гъливер в страната на духовните лилипути, е бомба със закъснител. Подобно на трениран терорист-камикадзе тя гърми и опустошава всичко около себе си. И гърми не само веднъж… Continue reading →
Голям студ. Минус 11 градуса. Усеща се минус не знам колко… Времето навън и човешките взаимоотношения създават усещане, че идва нов ледников период. Какво по-обикновено може да се случи на един свещеник от това да направи панихида. Молитвен спомен… Помните ли онази песен: „Пръст от пръстта, остава споменът…“ Снегът хруска под краката ти и сякаш през зъби заплашва, че ще затрупа и тази утеха. Последното убежище на днешния свят… Continue reading →
Да се вторачваш в българската журналистика понякога е твърде печално занимание. Ето, вече мина толкова време откакто Никита Хрушчов обеща да покаже последния поп по телевизията, а то все не се случва и не се случва. Нещо повече – за беда на някои, определящи себе си като „не особено религиозни“, дори патриархът влезе в залата на Народното събрание. Истинска злоупотреба с търпението на атеиста. И досущ като някои кронщадски моряци, писачи от разни медии (родни и чужди) закрещяха, че трябва да се намери някой, който да изгони Светейшия патриарх от парламента. Continue reading →
"идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата" (Мат. 22:9)
„Свърши вече хубавото време“, както се пееше в една стара песен. За всеки уважаващ себе си зилот зимата е най-благодатният сезон. Особено ако е люта и студена като отминалата. Хората мрачни, свити, сгушени в дебели палта и якета. Не говорят един с друг. Гледат си само в краката, защото ледът ги привлича като магнит. Бързат да се приберат вкъщи непотрошени. Как да не се зарадваш? Но ето (както всичко приятно на този свят) и това отмина. И дойде отвратителната пролет с нейните топли лъчи и усмихнати лица. Зилотите мразим ухилени хора. Не обичаме никакви разкисвания. Трябва да си на студено, за да мислиш бодро. Добре че наближават избори, та все още може да се види някоя приятно свирепа физиономия. Пък и е пост. Кога да се озъбиш, ако не сега? Continue reading 
Помня как един отец уж на шега казваше: „Невинността ражда трагедии“. Понякога се сещам за тези думи и размислям върху тях. Разбира се, проблемът не е в самата невинност. А в измамното усещане за нея! Убеденото чувство, че винаги си прав, че си своеобразен Гъливер в страната на духовните лилипути, е бомба със закъснител. Подобно на трениран терорист-камикадзе тя гърми и опустошава всичко около себе си. И гърми не само веднъж… 
