Така и не запомних колко постни ястия трябва да се сложат на масата на Бъдни вечер. Всяка година го казват по телевизията – нечетен брой май трябвало, но дали 5, 7 или 9 все забравям. Понеже празникът е голям и суетнята около него е голяма. Гледаш да не пропуснеш нещо. Ястията – задължително да има сърми и ошав (как човек би могъл да посрещне една истинска Коледа без сърми и ошав?!). Подаръците – сложени под елхата (пуловер за един, ръкавици за друг… може и по-модерни джаджи). Украсата на елхата – задължително трябва поне една нова играчка (отгоре на върха се слага звездата, а отдолу Дядо Коледа, който в по-бедните домове всъщност е преназначен Дядо Мраз от едно време). Има и още неща, които все забравяме. Например – миризливи свещи. Ей така, събирате се, и изведнъж някой казва: „Ами миризливите свещи?”. И се споглеждате гузно, защото сте ги забравили. „Кой трябваше да купи свещите?”…
Или пък Рожденика… Най-често забравяме Рожденика! Не сме дали задача на никой да ни го припомни. Не е попаднал в коледния ни списък. Изглежда и с телевизиите е станало така. Защото и там само за манджи се говори и къде можеш да си купиш по-евтини подаръци. Сякаш никога досега не сме яли сърми и ошав. Сякаш никога досега не сме виждали пуловер и ръкавици (или там кой каквато джаджа си е сложил в чорапчето).
Мислех си за всичко това, докато вървях по коледно осветените улици на вечерна София. Градът се подготвя за тържество. Градът, който носи името на Христос, но често забравя за Него. (Колко от софиянци знаят, че София е Божията Премъдрост – Христос?) Сигурно и вие имате приятели, с които се виждате много рядко. Нормално е да забравиш за тях на рождения им ден (освен ако Фейсбук не ти го напомни). Но и Фейсбук не напомня за Христос. Или може би Той не е в „приятелската ни листа”…
Докато вървях неусетно се пренесох в онази обстановка на тишина, сред която се е извършвало нещо изумително. Бог идва при хората и приема човешка природа. Приема я не защото има нужда от човека, а защото човек има нужда от Бога. Защото човекът без Бога е обречен на нещастие. На вечно нещастие. Бог идва при човека, за да го стопли със своята Божествена безрезервна любов. Бог влиза във временния свят, за да изведе човека от него и за да го отведе в неизказаното щастие на вечността. Бог идва, за да изведе човека от ада на егоизма и да го въведе в рая на любовта.
Сигурно така, в тишината на вечерта, е станало ясно на имащата да роди Пречиста Божия Майка, че за Нея няма място в странноприемницата. Затова и Христос се роди в пещера, стоплен от дъха на безсловесни твари. Царят на всичко се роди не в палат, а в ясла. Роди се в своето си – в пещерата, създадена от Него, за да покаже колко голямо е смирението Му. А също и защото още тогава, при раждането Му, човекът трудно намирал място за тази Любов.
Сега е лесно да кажем, че ние не сме такива. Че 2000 години по-късно Христос може да се роди при нас. Че за Него има място. Вървях и си мислех: Къде е Неговото място днес? Къде Той е добре приет? Нали в Конституцията пише, че у нас Той е „традиционно” добре приет.
Виждала съм много често политици да идват в храма. Да палят от най-големите и най-скъпи свещи. И винаги съм се питала дали го правят от вяра. Защото съм чувала пиари да съветват: „Иди на църква да те видят, че си там”. Около Христос ставаш още малко по-известен. Но какво би се случило, ако Христос върне визитата… Тук винаги може да бъде чут гласът на някой управник: „Кажете Му, че ме няма, да дойде друг път”. Няма място за Христос в политическите стратегии и макроикономическите планове, в лобистките закони и политическите шмекерии, в опорните точки и любовта към властта. Защото Христос иска да обичаш ближния си и да се отречеш от себе си. Дверите на политическите странноприемници остават затворени за Него. А пред тях дори има охрана. Дълги редици от полицаи пазят да не би Любовта да се промъкне някак вътре. Някъде си в мрака на вечерта се развиват трагични сюжети – на безработни, уплашени, объркани, недохранени, бездомни, бежанци. Всички тези, за които Христос умря на Кръста. И всички дела на политиците говорят: „Те не влизат в моите политически рамки. Те са удобни жертви. Те не са оцеляващи. Ти ги обичаш до смърт, не и аз. Ти дойде да ги потърсиш, защото на Теб са ти мили. На мен те са ми нужни само преди избори. Ти слезе и се понизи до образ на обикновен човек, за да бъдат хората щастливи. На мен това не ми трябва. Аз искам да бъда щастлив чрез властта, дори и за малко, дори само за 4 години нека поседя върху главите на хората, пък после да става каквото ще”. Така нашите управници са изгонили Христос в лицето на Неговите най-малки братя. Избрали са нещастието пред щастието и са го превърнали в държавна политика. Не отсега и не от вчера. Откакто се помня.
Или пък така наречените „успели” хора. Никой от нас няма да може да докаже как са „успели” те. Как са се натрупали парите за скъпите и грозни къщи, обградени с добре поддържани градинки и с басейни отзад. Къщи, украсени с нищо незначещи предмети на изкуството, от които струи нищото като смисъл на живота. Къщи с кучета-пазачи, които ядат повече и по-вкусни неща от средностатистическия българин. Никой със сигурност не знае как е постигнат този скъпо платен кич. Никой, освен „успелите” му собственици. И Христос. И всичко в тези палати сякаш Му говори: „Тук е затворено за Теб. Аз затова издигнах тези високи дувари, за да не можеш да прескочиш през тях. Затова сложих камери, за да Те гледам отдалеч дали не приближаваш. Не идвай към мен, защото ще насъскам кучетата си срещу Теб така, както блудните римски императори насъскваха лъвовете срещу Твоите любими ученици. Ти искаш да влезеш в мен, да проговориш чрез гласа на съвестта ми и така да ми отнемеш всичко. Но аз не искам да съм като теб. Ти нямаше къде глава да подслониш. За мен обаче моят лукс е всичко на света. Ти жертва всичко, дори самия си живот за хората. Но аз не съм като теб. Аз не обичам тия хора. Те не са ми никакви. Ти им даде всичко. Аз по-скоро бих им отнел всичко. Не Твоя закон на вечността ме интересува. Не закона, според който живеят ангелите. А закона на джунглата. Закона на зверовете. Ти искаш да направиш хората ангели, но аз ще ям като звяр, докато сам бъда изяден”. Ето така „успелите” гонят Единствения, у Когото има успех. Гонят Го от странноприемниците на краткото си тукашно пребиваване.
А какво да кажем за бизнесмените. Онези, за които работят десетки, стотици, хиляди хора. Колко често печалбата на големия бизнес се крепи на нечовешкия труд на подчинените, на ниските заплати, на униженията. Каква отровна сладост носи чувството да бъдеш господар на човешки съдби. Идва при теб някой твой работник, който има нужда от нещо. Поглеждаш го… Поглеждаш го така, да знае, че си го видял, да помисли, че си го запомнил, и след това го изпращаш с празни ръце. И не просто с празни ръце, а и изпразнен от надежда. „Отивай си. Ти си просто слуга. За твоето място чакат.” Големи мъже ридаят като деца, защото с месеци не са получавали заплата. Силни мъжки ръце треперят, защото са празни и нямат какво да подарят на децата си. Майки с болни деца разчитат на милосърден есемес, защото работодателят им не иска да ползват толкова много болнични и ги е изгонил. В нашата бизнес среда няма място за Христос. Често Той, Царят на Славата, се явява пред земните господари – работодателите, в бедни дрехи, с напукани ръце и с рано появили се бръчки около очите. Или идва като Младенец в ръцете на Своята Пречиста Майка, но във вида на средностатистическа българска жена с дете. И те Го гонят. „Нашата фирма е затворена за Теб”. Пък дори и да Го познаят, какво биха могли да Му кажат? „Знаеш ли колко трудно се печелят пари? Ти имаш всичко и дойде да служиш на хората, но аз не съм като Теб. Аз искам на мен да ми служат, за да имам всичко. Ти обедня заради хората, аз искам да забогатея чрез тях. На мен не ми трябва Твоята вечност, искам земното богатство. Знам, че то е само земя, но искам да се погреба заедно с него.” Така земната странноприемница, затворена за Христос, може да се превърне в гроб.
Ами ние? Ние, които не можем да бъдем причислени към горните категории? „Коледа е семеен празник”. Казват, че това е повод да се съберем със семейството си. Да се видим, да бъдем добри едни към други. Но кога точно стана така, че само големите празници са повод да се събере семейството и да бъдем добри едни към други? Ние трябва да копнеем един за друг всеки ден. Да се радваме един на друг всеки ден. Да сме добри един към друг всеки ден. Да сме семейство всеки ден. Празникът не е в това да се съберем около постната трапеза, за да изпием чаша вино. Не е в това да подредим 5, 7 или 9 манджи. Не е в това да си раздадем подаръци. А в това да си дадем сметка какво празнуваме – не Коледа, а Рождество Христово, идването в плът на Всемогъщия Бог. Не случайно досега използвах думата Коледа. Това е празникът на Рождеството без Рожденика. У нас в повечето случаи се празнува Коледа.
Рождество Христово е семеен празник, но първа и неотделима част от нашето семейство е Родилият се Христос. Защото Той ни обича повече от всички други. И всички други ни обичат като плод на Неговата любов. Празникът е в това да се съберем около Неговата трапеза. Той е приготвил за нас Велика Вечеря. Предлага ни да ядем Тялото Му и да пием Кръвта Му. Празникът е немислим без това да разговаряме с Рожденика. Затова трябва да се съберем и да празнуваме с молитва. Всичката останала тържественост трябва да е последствие от тази молитва. А молитвата разширява сърцето и позволява на човека да види семейството така, както го вижда Христос – като обича всички – близки, далечни, приятели, врагове… В светлината на тази любов човек успява да види угнетените, бездомните, уплашените, аутсайдерите на този живот. Успява да ги види и разбира, че ако тези хора запазят надежда и вяра, ще бъдат принцове и принцеси в бъдещия век. На нашата трапеза трябва да има място и за тях. Те също са наше семейство. Ако нямаме милост към тях, как ще ги гледаме тогава, когато те получат своята награда във вечността?
И не миризливи свещи са ни потребни, а аромата на тамяна и светлината на вярата. Необходимо е да се запали кандилото на домашната църква. Разбирате ли? Необходимо е семейството да се превърне в църква, защото то е предположено като такова от Христос. Но каква ще е тази църква, ако в нея не се служи на Христос? И за какво гори кандилото тогава?
Нашите сърца също са пещера, която почти винаги е неуютна и тъмна. Пред тях стои Пречистата Божия Майка и пита дали ще пуснем Нея и Нейния Син, за да влязат вътре. Дали ще пуснем Този, Когото наричат Слънцето на Правдата да свети и топли вътре в нас. Само ако го направим, ако Го оставим да изгрее в сърцата, вечерта на нашия делник ще се превърне в утро. Дано!
Постът е време на усилено покаяние и на вглеждане в себе си. И ето, ние пристъпваме към тайнството Изповед, но много често се случва да не знаем какво точно да кажем. Затова оставяме и там да тече обичайният ход на ежедневните ни мисли: „Пуша цигари, понякога пия по една-две ракии повече, случва се вкъщи да се спречкаме, заглеждам се по съседа (съседката)…“ „Само това ли е?“ – пита свещеникът. „А какво друго?“ – казваме ние? И наистина – какво друго? Има ли нещо друго, което да кажем на дошлия да приеме греховете ни Христос? Има ли нещо друго, което да направим за себе си? Нима духовният ни взор е толкова плитък, че да се плъзга само по повърхността и никога да не ни носи мир? Защото истинската изповед би трябвало да донесе онази утеха на благодатта Христова, за която постоянно говорим, но познаваме само от книгите. Затова реших за обща наша полза да дам пример с една изповед, от която да се научим на истинско покаяние. Вярвам, че ако погледнем честно на нея, ще намерим доста от себе си и дори ще има какво да прибавим. Като чете написаното по-долу, човек може да си помисли, че то е излязло изпод ръката на някой голям грешник. Но всъщност негов автор е един от най-великите праведници, живели някога – преподобният Ефрем Сирин. Такъв е парадоксът на духовния живот – праведниците оплакват себе си като големи грешници, а ние, грешните, не намираме почти нищо порочно в себе си. „Не съм крал, не съм убивал, нищо лошо не съм правил…“ – нали така твърдим?! Затова на Страшния съд всички ще бъдат изненадани. Светиите от своята праведност, а тези, които считат себе си за праведни – от изобличението. И тъй, има на какво да се поучим от св. Ефрем, за когото казват, че да плаче е същото както за другите да дишат. Написаното от него е достъпно за всички. Той се кае не само пред Господа и духовника си, но и пред хората от всички времена, които биха искали да го чуят и да заплачат заедно с него. 
„…Пътят на духовния живот не е лесен. Виждайки в себе си явни и тежки грехове, ние се смиряваме и започваме да се каем горещо и от сърце. Но когато външните очевидни грехопадения са отсечени, е лесно да изпаднеш в самодоволство и да си помислиш: „Аз преодолях толкова много и достигнах плодове.“ Лесно е да паднеш в разслабление и самоуспокоение. Отец Лазар Абашидзе вярно говори: „Това е станало една от разпространените болести на нашето време: сега хората – по вкоренилото се в тях сладострастие и склонност да търсят винаги и във всичко комфорта и приятното – самия духовен живот вече разбират като средство за бързо получаване на такова вътрешно „блаженство“, сладостен покой и еуфория.“ 
Има една история от житието на св. ап. Иоан Богослов, която ме разплаква. Климент Александрийски разказва как веднъж любимият ученик на Господа отишъл на проповед в град Смирна. Там той се запознал с един юноша с изключително благородно и отзивчиво сърце. Апостолът видял в него голям потенциал и бащински го обикнал. Прибрал го при себе си, кръстил го и го поучавал. Но ето, че се наложило ап. Иоан да предприеме още едно от своите мисионерски пътувания и затова оставил момчето под грижите на местния епископ. За съжаление, духовникът се отнесъл пренебрежително към молбата на апостола. Юношата попаднал в общество на лениви, развратни и престъпни хора.