Сякаш всичко в човешкия живот е предназначено да учи човека на смирение.

Зачатието му и раждането му, с тяхната безпомощност, му дават знак, че каквито и дарования да е получил, възелът на живота му е вързан в същия мрак, влага и невъзможност да прояви волята си както и при най-низшия бозайник.

Младенчеството му, с неговата безпомощност и податлива на всичко памет и всеядност, че семейството му е най-важното „събитие“, което ще определи дори насоките на волята му, навиците му, и най-вече – езика му, за цял живот.

Детството и юношеството го превръщат в мъжа или жената на своето време, място, среда и получени наготово мисли от хората, книгите и (уви, най-вече) безспирно облъчващите го медии. Жаждата за свобода, която в младежките си години сме изпитвали, е всъщност някакъв болезнен, но и първичен, немъдър порив да литнем, без да сме отхранили крилете си в тая велика тайна – търпението на смирения дух. А преждевременният полет знаем горчиво как свършва.

Утъпканият път на работещия човек, малките му „приключения“, безповоротният курс на ветроходката с едно платно, наречена „оптимист“, земните му привързаности, пристрастия, претенции и мечти – тези малки, растящи окови, все повече го отдалечават от първоначалния „замисъл“ за свободата, който е могъл да захване с Божията помощ – да се смири и гледа без осъждане, но с болка, състрадание, прошка и любов на всичко ставащо в него и около него.

Ако за изкачващия се по колелото на живота човек е толкова трудно да се научи да гледа с очите си, да слуша с ушите си, да мисли с ума си и да цени и не пилее словото си, какво да кажем за наченалият да се спуска по него? Той вече би трябвало да е научил първия урок – да владее прокобната власт на любопитството над него, а не да си играе, при това нетърпеливо, с остатъка от дните си. Уви, мъдростта е свила гнездо на някоя друга планета, не на неговата!

Слизането отнема сила по сила на тялото, но отваря нови хоризонти пред ума, който не е въздигнал себе си в божество. За мнозина смирението става реална възможност за промяна в живота – каквато смътно са мечтали да направят, но не са имали мъдростта за това. А тя – реалната промяна, – започва именно със смирението. Колкото по-надолу ни тегли беззаветната неизбежност, родена от неправдата, толкова по-ясно в нас се вглежда синьото небе на божественото смирение. Пътят надолу е всъщност завръщането, за което някога може би сме копнеели.

Застаряването сепва любителите на играта. То пробужда любителите на живота и мъдростта. Остаряването пък им връща детството. И колкото по-старее човек, толкова повече напомня животът му малък кръг, стремящ се към точката на своето начало. Освен ако не е вложил всичките си сили да разбие „стереотипа“ на вложения в този кръг устрем към нищетата на духа, призвана да изкара наяве скрития талант човешки. Старее човек и започва – само че в обратен ред – да се учи да ходи, да говори, да помни. И погледът му се свежда към земята. И някакво страшно тайнство се извършва в него – над душата му съд, а тялото му се приготвя да стане това, което е дало началото на Адама, първия човек. Смирението не напомня вече за себе си чрез малки или големи несполуки и падения – то стои пред самия човешки взор и моли човека да се примири с Бога и себе си и да върне със самодържавието на волята си величествения порядък на битието, основан на онова тайнствено божествено смирение, донесло слава във висините Богу, на земята мир, а сред човеците – благоволение.

8 февруари 2020 г.