Нали помните как Малкият принц се приближил до летеца и казал: „Моля… Нарисувай ми овца!“ Нещо подобно се случи и с мен. Старият гробищен аристократ Ушакис ме издебна при едно посещение на Малашевския парк и подхвърли:

– Моля… нарисувай ми унижение?

Опитах да отговоря дружелюбно:

– Не рисувам добре… А и за какво ти е точно пък такава рисунка?

Поклати глава:

– Виж, аз съм бездомно псе и знам какво е да те съткат, гонят, псуват, пренебрегват, газят, ритат… Да хвърлят камъни по теб… И все пак… Искам да видя човешкото унижение и да го сравня с кучешкото… Наречи го научен интерес… Академичен експеримент…

– Наистина не знам как да ти го опиша… Не съм сигурен дори дали докрай разбирам какво имаш предвид… Все пак, светът е пъстър и сложен… – измрънках.

– Не си сигурен? – начумери се.

– Не съм…

– Добре, тогава ще ти обясня! Унижението е като кълбо. Трябва да го разплетеш. Да отделиш нишките, от които е съставено. Ето, най-напред е неверието в Бога, после идва вътрешната празнота и внимание към несъщественото от духовна гледна точка, например, забавления от всякакъв тип. От тях сърдечната дупка расте, расте и по нищожни причини ражда гняв. Гневът е предтеча на злобата и ненавистта, които (разбира се) са облечени в справедливи дрехи. След тях се влачи самодоволството. То увенчава с тенекиена корона безсрамието. А безсрамието сяда на трон, държейки за ръка своята грозновата любовница – похотта! Чрез нея то поддържа гордостта си… Сега разбра ли?

– Честно? Не! В това ли се състои унижението, според теб? В тази нелепа картина, която ми нарисува с думи?

– Ох! – въздъхна отегчен от недосетливостта ми. – Не в картината, а във възторга, който изпитват човеците, докато я гледат. А още повече във вярата, която й възлагат. Накратко – човешкото унижение започва от неверието в Бога и завършва с вярата в порока. Вие приличате на котки, които играят с топка прежда. Само че вашата прежда е подхвърлена от врага… Но… Аз съм куче и не мога да държа четка… Е, ще ми нарисуваш ли това, което ти обясних… Вярвам. че си виждал много пъти описаното…

– Хм… Не знам… Може пък и да не съм…

Ушакис се засмя горчиво:

– Да… Понякога унижението прилича на фокус. Не го виждаш, а то седи на главата ти и ти се смее…  Язък, провали ми научния опит… Не че не знам какво щеше да излезе от него…