Всеки път, когато отидем в Гърция с Марио и Светли, се шегуваме по един и същи начин – имитираме гръцки език. “Нисто веце не е състото.” Или Светли като най-духовит от нас ще измисли нова дума, звучаща по гръцки, питаме го накъде да хванем и той отговаря “нататикО” – с ударение на О.

И всеки път, когато се качваме на ферибота в Небесния град, изпитваме лекота. Като чайките, които взимат парчета хляб направо от ръцете ни. Не се страхуват и те.

Уранополи се превежда като Небесен град. А ние отиваме отвъд него, отвъд това земно небе. Минавали сме веднъж и по сухоземната граница, корабите бяха спрени заради големите вълни.

Обичам една гледка в Уранополи. Неизменно се спирам край един автомобил, потънал в трева и прах, със спаднали гуми. Стои там отпреди 2016, когато го видях за първи път. Стоеше си и сега. Неговият собственик го е паркирал. Качил се е на кораба. И повече не се е върнал в този свят. Има много варианти в предполагаемата история на колата. Но на мен си ми харесва просто да я гледам, защото тя е свидетелство за нещо.

Чудесна кола. Ще се разпадне на молекули в троскота, докато човекът продължава да се моли, да става всяка нощ в 3 и да усеща присъствието на Бога, не може да се отлепи от Него, не може да се върне обратно, няма сила, която да го накара да се качи на кораба в обратна посока.

Между манастирите предпочитаме винаги да вървим пеша. Като перипатетиците, които някъде наблизо вървели още преди Христос, защото когато човек върви, мисълта му работи по-усилено. Един от тях е изобразен на стенопис във входа на Дохиар. Целият манастир благоухае. А монасите отварят стаичката, където се пази чудотворната Богородица Скоропослушница.

Човек с голяма мъка в сърцето като мен има нужда от близостта на светините и на хората, които ни учат на молитва.

Вървим и вървим, а не се уморяваме. Чакаме и ние онзи път отвъд небето, по който поеха много наши близки. И си припявам наум “Посидим на дорожку, родная, с тобой.”