Първо дължа извинение на господин К. Янакиев за това, че се осмелявам да се обръщам към него и аз като отявлен „маниакален субект с базисна схизматична воля и параноиден интелект“ (вмъквам извинение в извинението, съвсем се сгърчих, простете ми, че се осмелих да броя и себе си в това число, едва ли влизам в орловото ви полезрение), ах, как непремерено директно се обърнах към вас, може би трябва само в трето лице, като в началото на изречението ми? Но все пак, да опитам директно с основното си извинение – господине Янакиев, моля коленопреклонно за прошка, че се одързостявам да ви говоря и изобщо да споменавам свещеното ви име. Основното ми извинение се съпътства от още десетина вторични извинения, защото да се говори с К. Янакиев не е толкова проста работа. Умеят го единици на тази планета. Продължете да четете Към българския „културен елит“ – високомерно →

– Скъпи дрогари, дрогарки и… комунисти, – започна Председателят на Отдела – пардон, икуменисти, днес не е ден като другите, днеска е ден – балосиемамата! Обичам глупавите шегички, ще ми простите. Знаете, че протокол от днешното ни месечно заседание ще бъде внесен и в канцеларията на Главния, където той ще потвърди решенията ни по традиция. Моля ви да бъдем по-конструктивни. Ще започна с напомнянето на един факт, с което целя да въведа заседанието в първа точка от дневния ред. Продължете да четете Икоменистас – разкази от Централата →

Ще кажа на гробарите в Бела Слатина, да позавидят малко…

За първи път влязох в дома на Илия, когато бях на 18 и работех като сервитьор в Созопол. С рибаря ме запознаха братя Берови, те бяха негови стари семейни приятели, легенди съм слушал за едни други времена и обичаи. Продължете да четете Илия, Илия, лама савахтани →

Помните ли котарака Леополд и неговия апел – ребята, давайте жить дружно? Като малък се дразнех на особения му стил на нарисуване, но днес си го спомням много отчетливо. Котаракът е от ония, дето винаги са доволни и щастливи. Мишките като типични мишки (не животните, а метафората) са все на терсене и всичко им пречи, срещал съм такива… Едно християнско анимационно филмче насред соцреализма беше това. Двамата гадняри не можеха да разберат какво им предлага Леополд. Те просто бяха друг разред и вид хора, те бяха обикновени мишки. Продължете да четете Давайте жить дружно →

Тоя въпрос е много любим в Северозападна България, където пораснах. С него се изразява пълната независимост от всички, тоест аз съм постигнал всичко сам и от никого нищо не съм получил. Обаче е само обикновена пара под налягане, обикновеното тамошно перчене, нищо, че много народ си вярва, когато го изрича. Продължете да четете Кой кво ми е дал? →

Пиши, мислех си, пиши, докато още всичко е пред очите ти.

Продължете да четете Иначе →

Нали това правят конспираторите – спират конете. Това не е някаква метафора, просто така ми дойде на простия акъл – че са ни качили на въртележката, на оная детската, с кончета, вихрогончета, еднорози и пегаси, яздим ги, въртят ни и се хилим безпросветно и глупашки. Продължете да четете Да спрем коня →

От малък пиша. Винаги съм си знаел, че писането ми е призванието. Да подредиш думичките една след друга така, че оня, дето чете, да му е интересно, си е занимание предизвикателно и дръзко. Обичам силните фрази, онези, които са премерени и удрят в точното място с необходимата сила. Харесва ми да размествам словореда. С разместен словоред (инверсия) беше и заглавието на Рей Бредбъри „Смъртта е занимание самотно“, което наблюдавах в библиотеката у дома през цялото си детство. И се чудех какво ли означават тия думи. Продължете да четете Откровението е въпрос персонален →