– Нещо много мирише! – извика мъжът ми. – И странното е, че оня ден, като ходих на пазар, пак така миришеше в хипермаркета…

Поех дълбоко въздух, че съм с грип в момента и носът ми не е в най-чувствителната си форма, но ужасната смрад на запръжка от работнически стол през 80-те сякаш ме хвана за гърлото. Спогледахме се и почти едновременно възкликнахме:

– Ауууу, на болшевизъм мирише.

Мъжът ми веднага взе да мрънка:

– Бях я забравил тая воня. Отвратителна е. Откъде идва?

Не беше трудно да се установи източникът, който си е “изпуснал душата” – през компютъра миришеше.

От къде точно ли? От “уханието” на земята, която се опитва да се върти наобратно в интернет. По-точно от потта на хората, които я бутат назад във времето към най-добрите традиции на миналото – доносничеството и клеветата. Нито една тирания, извършвана в човешката история, не е възможна без доносничество. И без благодетели, които определят каква е истината, подплатявайки я с грантове или продукти от магазина. И всичко, разбира се, с най-добри намерения. Има комисия по досиетата. Но моралният въпрос, който стои зад папките, не беше обсъден нормално. Подбуждането към нашепничество си живее в душите ни и чака възможност да се изяви. Такава възможност вече има. Тези, които изпитват носталгия към социализма, могат да си отдъхнат. Вашето време се връща.  Продължете да четете Dad, you’re a louse или четиво за начинаещи нашепници →

Изборите минаха. Е, все още ехото от тях достига до нас през сутрешните блокове на телевизиите или новините. Все още едни хора си играят на тука има – тука нема, в опитите си да задържат новото правителство с някакво крехко мнозинство. Да предположим, че кабинетът все пак се закрепи по-стабилно. И после какво?

Страстите бавно започват да утихват. Има още радостни речи как ще спасим страната, защото се сдобихме не с временни, а с постоянни министри. Медийни поздрави. Още речи. Умора след напрегнатия ден. И след „жизненоважния кабинет” сивото ежедневие се завърна. С всичките му характеристики, надежди и очаквания. Продължете да четете Избори, вейп, ботокс и още нещо… →

Обикновено новината за скорошната и неизбежна смърт на наш близък ни потриса. Колкото и да избягваш мисълта за това, изведнъж някой лекар застава пред теб и ти съобщава вестта, че трябва да очакваш най-лошото. Вече не можеш да се сдържаш и избухваш в ридания. И си казваш: „Не може да е истина. Не мога да го (я) загубя”. И от страх сърцето ти бие учестено.

В този случай не стана така. Един професор още преди десет години безпощадно ни съобщи, че изчезваме като нация. Че България си отива с огромна скорост – с осем души в час. Но тези негови думи се удавиха в общия новинарски поток. Или пък просто не ни интересуваше. Не ни шокира. Не ни разплака. Може би защото не го приехме като загуба на някой близък. Може би България отдавна е спряла да ни бъде близка… А има такива роднини, които не могат да бъдат наречени опечалени. Казват си: „Е, поживя си достатъчно”. И мислят само как след това да разделят имуществото. Продължете да четете С осем души в час →

Кое е първото нещо, за което се сещате, когато се спомене Рождество Христово? Да, разбира се, подаръци. Всеки е бил малък и е получавал някаква изненада – я от Дядо Коледа, я от Дядо Мраз. Родителите ни грижливо опаковаха или това, за което сме мечтали, или това, за което са имали пари, и го даваха на добрия старец, за да ни го поднесе на тържеството в градината или училище. Така или иначе, но всяко детенце отнасяше вкъщи по нещо. А какво получаваше и получава всъщност Рожденикът? Не е ли Той бил винаги най-важен? И винаги най-ощетяван? И винаги най-пренебрегван? Продължете да четете Нашите булеварди не водят към Голгота… →

Все още са дните на Пасха и си казваме Христос Воскресе! Предстоят още светли и прекрасни празници. Например Петдесетница – рождения ден на Църквата. Трябва да сме радостни. А не сме… Поне повечето от хората, с които се срещам. А те, както се досещате, са все църковни… Едно мрачно предчувствие пълзи между нас като вирус. И не всеки е готов да си сложи маска, за да се предпази от него. Не че няма и любители на маските. Продължете да четете В ръцете на Бога →

Сигурно се питате как ще спят довечера депутатите, които избраха правителството? Няма ли да ги гризе съвестта? Категорично ви казвам: ще спят сладко и спокойно като бебета! Като пеленачета, които нямат никакви грижи, освен дали са гладни или им се пишка. Може през последните дни да са имали някакви смущения в съня, защото никога не се знае знае ли се. Току-виж морето не се закваси и нещо с кворума се обърка, а после да им дърпат ушите. Но точно днес тези проблеми отпаднаха. И не бива да се разчита на съвестта. Тя има действие върху човека само до определен момент. После деградацията я превръща в нещо като чистачката в парламента. Нито знаеш името й, нито те интересува. Не я уважаваш, нито я презираш. Просто не я забелязваш. Свикнал си да живееш в нравствена свинщина и дори никой да не чисти, пак ти е уютно и спокойно. Продължете да четете България – тази нова “Сицилиева долина” →

Признавам, че досега не я разбирах много тая песен на адашката Милена и “Ревю”. Чак в последните дни ми просветна… Помните ли я? 

“…Аз съм черна пенлива история,

приличам на чаша студена вода.

Имам реклама, имам поклонници,

в сърцето си нося гъста мъгла.

Йоп-оп-оп-оп, ала-бала,

йоп-оп-оп-оп, ала-бала…”

Тия думи от края на 80-те към днешна дата звучат направо пророчески. Последният човек съм, който трябва да обясни какво е “ала-бала”. А и едва ли е нужно. Но, за другото си струва да поговорим… Продължете да четете “Черна пенлива история” →

Мисля, че не е съвсем честно определени хора да бъдат наричани предатели. Предателят е човек, който е бил част от дадена общност. Споделял е проблемите й. Обичал я е, поне привидно. А после се е отказал от нея, заради някаква лична изгода. В нашия случай става дума само за ползватели. Няма място за сантименти и остарели термини като “любов” и “Отечество”. Изгодата е баща, майка и изгора. А всеки знае, че тя изисква гъвкавост към използваните обекти. Продължете да четете Като пяна →