Към повърхностната “Култура”, която дръзко тръгна срещу Бога и Неговата Истина
Не подобава мирянин да учи всенародно,
а трябва да слуша ония,
които са получили благодат да учат.
(64 правило, VI Вселенски Събор)
„Еретик или мъченик е убитият във Франция римокатолически свещеник Жак Амел?“ Питат и отговор не искат.
Използваха една реална човешка трагедия, за да рекламират своето фалшиво християнство. Големи думи за състрадание и любов, а на дело – така възлюбиха чуждите, че открито намразиха своите. Продължете да четете Възлюбиха чуждите, намразиха своите→
Не мога да се отърва от мисълта, че българската църковна действителност все повече заприличва на семейство с тежки проблеми. Прибират се съпрузите изнервени от работа и още от първия поглед започват да се карат. С всичките му там придружаващи елементи – крясъци, обиди, чупене на чинии, тряскане на врати и т.н. А също и с даване на съседите за пример, че са по-свестни от нас. Накрая сядат на общата трапеза със сърдити физиономии. Не се поглеждат. Мълчат тежко. Децата се чудят къде да се скрият, за да не го отнесат и мислено заемат страната ту на единия, ту на другия родител. На следващия ден възрастните бързат за работа пак изнервени. После всичко се повтаря.
Реших да напиша този текст главно заради онези, които искрено търсят Единия Бог и силно обичат Едната Истина. И дано все още има такива, защото светът съществува главно заради тях.
Конкретният повод за горното заглавие е статията „Кратки канонически пояснения“ на проф. Калин Янакиев, поместена в портал „Култура“, в която за пореден път Православието е атакувано и пряко, и чрез непочтени опити за дискредитация на онези, които го защитават. Продължете да четете Дали римокатолиците са еретици и други професорски недоумения→
Напоследък стана модерно да ми набиват по глупавата домакинска тенджера колко лоши са всички, които се съмняват в богопросветеността на избрания, утвърден и наречен за “Велик и Свят” събор в Крит. Затова и такива “ревнители не по разум” (като тоя шоп – мъжа ми) трябва да бъдат брутално разобличавани. И ако случайно посегнат да се защитят, наложително е да се обвинят в липса на любов и милост. И да им бъде приписан тежкият грях на осъждането. Пък после нека доказват имат ли сестра или не… Продължете да четете Махленизирането на българското богословстване III→
За свое оправдание ще кажа, че нямах намерение да пиша нов материал с това заглавие. На първия сложих цифричката “едно” само заради шегата с един “колега”. После обаче бях ошамарена (в добрия, градивен смисъл на думата) от самата Мека на българската култура. Засрамих се, обещах си повече да не правя така и се заех с онова, което най-много ми прилича – домакинската работа. Беля си картофи в тая жега и подготвям вкусен гювеч с пилешко за вечеря. И си мисля: Всичко най-после тръгна добре. Аз преоткрих призванието си. Ще си шляпам тихо с боси крака в кухнята, а културните хора ще мислят вместо мен и ще попържат Синода, докато той се саморазпусне от срам. Хубаво нещо е демокрацията. Продължете да четете Махленизирането на българското богословстване II→
Понякога телевизията е възмутителна! Казвам ви го като човек, който е работил 15 години в медиите, близо 10 от които в телевизии. Няма да влизам в подробности от българския журналистически живот. Само ще се огранича да кажа, че с годините манипулациите стават все по-елементарни и все по-фанатични. Някои му викат хибридна война. Не знам какво точно е „хибридна“, но си е война като война. И се очаква драгият зрител да яде доматите с коловете. Продължете да четете Махленизирането на българското богословстване I→
Искам да ви призная нещо. Официалното празнуване на 24 май ме отегчава от малка. Само като си представя, че пак наближава тази дата и ме обхващат песимистични чувства. Не бързайте да ме съдите. Просто така и не ми стана ясно знаят ли държавните ни мъже и жени, които ще се изтупат с новите си костюми пред паметника на светите братя Кирил и Методий, (както беше и едно време пред мавзолея) какво точно се празнува. Ако изслушате докрай скучните им речи, ще разберете, че идея си нямат. Едно време повтаряха като папагали, че „и ние сме дали нещо на света – на вси славяни книга да четат“. Сега речите са малко реиновирани (попреправени постарому), в стил „имаме съществен принос в развитието на европейската общност“. Навремето това беше „решителна крачка към дружбата със СССР“, а сега е „решителна крачка за равнопоставеност в ЕС“. Продължете да четете За буквите и равнодушието→
„Вчера аз се разпъвах с Христа, сега се прославям с Него; вчера умирах с Него, сега оживявам; вчера заедно се погребахме, сега възкръсваме заедно. Нека принесем дарове на Пострадалия за нас и Възкръсналия… Да принесем самите себе си – най-скъпоценното имане пред Бога и най-свойственото за Него.” Така говори в една прочута своя проповед великият свети Григорий Богослов. Той сякаш ни убеждава да приемем историята на Разпятието и Възкресението лично. И да я съпреживеем заедно с Христос. Само че как да стане това? Продължете да четете Любов по сметка→
Като наближи 14 февруари всички медии започват да ни облъчват с един и същи въпрос: „А вие какво ще празнувате – Трифон Зарезан или свети Валентин”? Вече години тая дилема измъчва българското общество накъде да се насочи – към родния празник на пиянството или вече като евроинтегрирани да изберем любовчийството? Продължете да четете Вино, секс и никакво… просвещение→
Посрещането на Нова година винаги е изпълнено с толкова много надежда, сякаш че един цикъл от живота ни е свършил. И ние малко уморено можем да вдигнем чаши и да си пожелаем идващата година да бъде по-добра, по-мирна, по-сполучлива, по-плодородна… Това е мило. Но едва ли ще бъде вярно. Или поне не за всички. Какво биха могли да решат няколко часа и каква ще е тази магия, която сякаш с вълшебна пръчка, благодарение на биенето на часовника, ще промени живота ни? И въпреки всичко човек се надява, че ще изиграе едно Дунавско хоро и кой знае, може би този път ще стане. Най-после болката ще намалее, а проблемите ще се стопят. Продължете да четете Нестопени снежинки→
"идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата" (Мат. 22:9)
Напоследък стана модерно да ми набиват по глупавата домакинска тенджера колко лоши са всички, които се съмняват в богопросветеността на избрания, утвърден и наречен за “Велик и Свят” събор в Крит. Затова и такива “ревнители не по разум” (като тоя шоп – мъжа ми) трябва да бъдат брутално разобличавани. И ако случайно посегнат да се защитят, наложително е да се обвинят в липса на любов и милост. И да им бъде приписан тежкият грях на осъждането. Пък после нека доказват имат ли сестра или не… 
За свое оправдание ще кажа, че нямах намерение да пиша нов материал с това заглавие. На първия сложих цифричката “едно” само заради шегата с един “колега”. После обаче бях ошамарена (в добрия, градивен смисъл на думата) от самата Мека на българската култура. Засрамих се, обещах си повече да не правя така и се заех с онова, което най-много ми прилича – домакинската работа. Беля си картофи в тая жега и подготвям вкусен гювеч с пилешко за вечеря. И си мисля: Всичко най-после тръгна добре. Аз преоткрих призванието си. Ще си шляпам тихо с боси крака в кухнята, а културните хора ще мислят вместо мен и ще попържат Синода, докато той се саморазпусне от срам. Хубаво нещо е демокрацията. 
„Вчера аз се разпъвах с Христа, сега се прославям с Него; вчера умирах с Него, сега оживявам; вчера заедно се погребахме, сега възкръсваме заедно. Нека принесем дарове на Пострадалия за нас и Възкръсналия… Да принесем самите себе си – най-скъпоценното имане пред Бога и най-свойственото за Него.” Така говори в една прочута своя проповед великият свети Григорий Богослов. Той сякаш ни убеждава да приемем историята на Разпятието и Възкресението лично. И да я съпреживеем заедно с Христос. Само че как да стане това? 
Като наближи 14 февруари всички медии започват да ни облъчват с един и същи въпрос: „А вие какво ще празнувате – Трифон Зарезан или свети Валентин”? Вече години тая дилема измъчва българското общество накъде да се насочи – към родния празник на пиянството или вече като евроинтегрирани да изберем любовчийството? 
Посрещането на Нова година винаги е изпълнено с толкова много надежда, сякаш че един цикъл от живота ни е свършил. И ние малко уморено можем да вдигнем чаши и да си пожелаем идващата година да бъде по-добра, по-мирна, по-сполучлива, по-плодородна… Това е мило. Но едва ли ще бъде вярно. Или поне не за всички. Какво биха могли да решат няколко часа и каква ще е тази магия, която сякаш с вълшебна пръчка, благодарение на биенето на часовника, ще промени живота ни? И въпреки всичко човек се надява, че ще изиграе едно Дунавско хоро и кой знае, може би този път ще стане. Най-после болката ще намалее, а проблемите ще се стопят.