Не мога да се отърва от мисълта, че българската църковна действителност все повече заприличва на семейство с тежки проблеми. Прибират се съпрузите изнервени от работа и още от първия поглед започват да се карат. С всичките му там придружаващи елементи – крясъци, обиди, чупене на чинии, тряскане на врати и т.н. А също и с даване на съседите за пример, че са по-свестни от нас. Накрая сядат на общата трапеза със сърдити физиономии. Не се поглеждат. Мълчат тежко. Децата се чудят къде да се скрият, за да не го отнесат и мислено заемат страната ту на единия, ту на другия родител. На следващия ден възрастните бързат за работа пак изнервени. После всичко се повтаря.
Напоследък стана модерно да ми набиват по глупавата домакинска тенджера колко лоши са всички, които се съмняват в богопросветеността на избрания, утвърден и наречен за “Велик и Свят” събор в Крит. Затова и такива “ревнители не по разум” (като тоя шоп – мъжа ми) трябва да бъдат брутално разобличавани. И ако случайно посегнат да се защитят, наложително е да се обвинят в липса на любов и милост. И да им бъде приписан тежкият грях на осъждането. Пък после нека доказват имат ли сестра или не… 
За свое оправдание ще кажа, че нямах намерение да пиша нов материал с това заглавие. На първия сложих цифричката “едно” само заради шегата с един “колега”. После обаче бях ошамарена (в добрия, градивен смисъл на думата) от самата Мека на българската култура. Засрамих се, обещах си повече да не правя така и се заех с онова, което най-много ми прилича – домакинската работа. Беля си картофи в тая жега и подготвям вкусен гювеч с пилешко за вечеря. И си мисля: Всичко най-после тръгна добре. Аз преоткрих призванието си. Ще си шляпам тихо с боси крака в кухнята, а културните хора ще мислят вместо мен и ще попържат Синода, докато той се саморазпусне от срам. Хубаво нещо е демокрацията. 
„Вчера аз се разпъвах с Христа, сега се прославям с Него; вчера умирах с Него, сега оживявам; вчера заедно се погребахме, сега възкръсваме заедно. Нека принесем дарове на Пострадалия за нас и Възкръсналия… Да принесем самите себе си – най-скъпоценното имане пред Бога и най-свойственото за Него.” Така говори в една прочута своя проповед великият свети Григорий Богослов. Той сякаш ни убеждава да приемем историята на Разпятието и Възкресението лично. И да я съпреживеем заедно с Христос. Само че как да стане това? 
Като наближи 14 февруари всички медии започват да ни облъчват с един и същи въпрос: „А вие какво ще празнувате – Трифон Зарезан или свети Валентин”? Вече години тая дилема измъчва българското общество накъде да се насочи – към родния празник на пиянството или вече като евроинтегрирани да изберем любовчийството? 
Посрещането на Нова година винаги е изпълнено с толкова много надежда, сякаш че един цикъл от живота ни е свършил. И ние малко уморено можем да вдигнем чаши и да си пожелаем идващата година да бъде по-добра, по-мирна, по-сполучлива, по-плодородна… Това е мило. Но едва ли ще бъде вярно. Или поне не за всички. Какво биха могли да решат няколко часа и каква ще е тази магия, която сякаш с вълшебна пръчка, благодарение на биенето на часовника, ще промени живота ни? И въпреки всичко човек се надява, че ще изиграе едно Дунавско хоро и кой знае, може би този път ще стане. Най-после болката ще намалее, а проблемите ще се стопят.