БОЖИ ГРОБИЩА

Задушница.

Вчера преди обед и ние отидохме на семейния гроб. Когато влизах в селското гробище, една „странна“ мисъл ме осени: ако бихме постигнали целта на християнския живот, сега аз щях да влизам в храм, а наоколо щяха да са скрити под крина свети мощи на знайни и незнайни Божии светии!

И тая мисъл едновременно ме зарадва и натъжи:

Зарадва ме, защото християнският живот и Божията правда са толкова светли, толкова всенадеждни, толкова смислени и обгърнати от сиянието на вечния живот, че тук скръбта няма място!

Натъжи ме, защото нашата скръб е не затова, че сме мъртви, а за това, че целият си живот не сме излекували душите си, та се е наложило Църквата да създаде дни в годината на особено напомняне на това, че повечето от нас, почти всички да го река, си отиваме неизпълнили своята цел. Отиваме си с рани, мнозина – с гнойни, вонящи на вечна смърт рани: непокаяни, непричастени, непомазани. И въпреки това Задушница е отново време за лечение – чрез изповед на немощта, болестта, недъзите на нашите покойници и гореща молба Бог да ги излекува, колкото е възможно за всемогъщия, всемилосърдния, всеобичащия назован Спасител Бог, дори там, в отвъдното – тези, които са вярвали и са очаквали и вярват и очакват и сега прошката и елея на изцелението.

Сетне мисълта ми се пренася към света сега. Ние търсим всевъзможни решения, за да „спасим“ света – от предизвиканите от самите нас, от нашите греховни рани, кризи и епидемии. Ние дори не осъзнаваме, че носим лекарството в съкровищницата на собствената, от Бога дарена вяра! И вместо да спасим себе си от корените, та да прекратим и последиците им, ние се измъчваме – несговорна дружина, не могат си почина!

И вследствие, онова, за което Спасителят „слезе от небесата, въплътен от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек, и бе разпнат, и бе погребан, и възкръсна в третия ден според Писанията“, онова, за което Бог дари на човечеството най-великия дар – Духа Светий, сиреч Себе Си! – остава забравено, неразбрано и дори отхвърлено (спомнете си затварянето на светилищата Божии, православните храмове, „заради пандемията“!)

Болниците препълнени с живи болни, гробищата препълнени с мъртви болни! Светът е една огромна болница с все по-малко лекари и с все повече болни, танцуващи и хилещи се на Едничкия, Който може, Който иска, Който би се въплътил и страдал отново, за да ги излекува.

Воля Божия? Не. Воля човекова. „Негово величество човекът“ (по П. Пенев) решава. Дори бърка в гените си, в пола си, в красиво сътворения от Бога човек! „Негово величество човекът“ не се смирява и от пандемии. Той гордо крачи, марширува през гробищата, които твори от нищо и никакви причини, и пее химни на себе си.

И забравя онова, което Задушница се опитва да му напомни кротко: че гробищата са били предназначени от Архитекта на живота като светилища на истинските свръхчовеци – на смирените Божии угодници. Че гробищата са предназначени да бъдат – до един! – като Гроба на Единия. Божи гробища!

П. Хинов – 8 ноември 2020 г.

Една от най-странните фрази, които като християнин съм чувал, е „спасявам се“.

Цялата прелест на фразата е събрана в това „се“. Себе си. Сам. Своята душа. Както е известно, във възвратните действия субектът (суверенно) извършва действието върху самия себе си – храня се(бе си), обличам се(бе) си… Понякога това действие върху себе си придобива и нравствен оттенък: обичам се(бе си), мразя се(бе си)… Но в случая действието на субекта върху себе си е с много по-значим оттенък – богословски, сотериологичен. В изречение, където подлогът е сам вършител на действието, Бог може да е единствено „свидетел“, пряко или непряко допълнение. Страшното е, е дори в живот, мислен като християнски, Бог може да е само „допълнение“ към подлога – нашето „Аз“!

Да вземем и друг един почти неупотребяван вече израз: „Спасяван съм.“ Друг (Съвършено Безгрешният) е мой Спасяващ, мой Спасител. Аз съм толкова безсилен, че „нищо не мога да правя без Него“ (Иоан. 5:15). Според мен, по тези мънички езикови показатели можем да придобием дълбока представа за начина на мислене на човека. Според мен един искрен, дълбоко каещ се християнин, никога не би казал, че „се спасява“. Спасява Христос, единствено Христос! Кого спасява? Христос спасява грешниците, погиващите, тънещите, давещите се. Кой се спасява? Спасява се разумният, мъдрият, самостоятелният, знаещият, можещият. Който го може в Църквата, може го и без Църквата – логиката на отпадането от вярата и Църквата се крепи върху това невероятно „се“. С Църквата се разделят най-лесно „спасяващите се“. Ние оставаме в Църквата, защото не се спасяваме, защото не можем да се спасим! Ние пълзим към спасението („аз съм червей, а не човек“, Пс. 21:7), търкаляме се(бе си) към него („А от дните на Иоана Кръстителя до сега царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“, Мат. 11:12), влачим се(бе си) с всички сили и очакваме да бъдем спасени – първо от себе си, от собственото си спасяване, от всичките си претенции за спасяващи се. Нашето „се“ започва и свършва с отвореното към Христа сърце, с подадената Нему безсилна от Адамово време ръка. „Ако не станете като децата“ (Мат. 18:3) включва и детското съзнание за неизбежна потребност от Отеческа сила, закрила, детското съзнание за безсилие и действителния опит на това човешко, детско пред Бога, безсилие. Нашата вяра в Неговото спасение постепенно ни учи на надежда само и единствено на Него; и едва когато тази надежда стане дихание на живота, ума и сърцето ни, някаква искрица от любовта към Него може би ще осветли пътя, по който Той иска да вървим, за да ни спаси!

Сякаш всичко в човешкия живот е предназначено да учи човека на смирение.

Зачатието му и раждането му, с тяхната безпомощност, му дават знак, че каквито и дарования да е получил, възелът на живота му е вързан в същия мрак, влага и невъзможност да прояви волята си както и при най-низшия бозайник.

Младенчеството му, с неговата безпомощност и податлива на всичко памет и всеядност, че семейството му е най-важното „събитие“, което ще определи дори насоките на волята му, навиците му, и най-вече – езика му, за цял живот.

Детството и юношеството го превръщат в мъжа или жената на своето време, място, среда и получени наготово мисли от хората, книгите и (уви, най-вече) безспирно облъчващите го медии. Жаждата за свобода, която в младежките си години сме изпитвали, е всъщност някакъв болезнен, но и първичен, немъдър порив да литнем, без да сме отхранили крилете си в тая велика тайна – търпението на смирения дух. А преждевременният полет знаем горчиво как свършва.

Утъпканият път на работещия човек, малките му „приключения“, безповоротният курс на ветроходката с едно платно, наречена „оптимист“, земните му привързаности, пристрастия, претенции и мечти – тези малки, растящи окови, все повече го отдалечават от първоначалния „замисъл“ за свободата, който е могъл да захване с Божията помощ – да се смири и гледа без осъждане, но с болка, състрадание, прошка и любов на всичко ставащо в него и около него.

Ако за изкачващия се по колелото на живота човек е толкова трудно да се научи да гледа с очите си, да слуша с ушите си, да мисли с ума си и да цени и не пилее словото си, какво да кажем за наченалият да се спуска по него? Той вече би трябвало да е научил първия урок – да владее прокобната власт на любопитството над него, а не да си играе, при това нетърпеливо, с остатъка от дните си. Уви, мъдростта е свила гнездо на някоя друга планета, не на неговата!

Слизането отнема сила по сила на тялото, но отваря нови хоризонти пред ума, който не е въздигнал себе си в божество. За мнозина смирението става реална възможност за промяна в живота – каквато смътно са мечтали да направят, но не са имали мъдростта за това. А тя – реалната промяна, – започва именно със смирението. Колкото по-надолу ни тегли беззаветната неизбежност, родена от неправдата, толкова по-ясно в нас се вглежда синьото небе на божественото смирение. Пътят надолу е всъщност завръщането, за което някога може би сме копнеели.

Застаряването сепва любителите на играта. То пробужда любителите на живота и мъдростта. Остаряването пък им връща детството. И колкото по-старее човек, толкова повече напомня животът му малък кръг, стремящ се към точката на своето начало. Освен ако не е вложил всичките си сили да разбие „стереотипа“ на вложения в този кръг устрем към нищетата на духа, призвана да изкара наяве скрития талант човешки. Старее човек и започва – само че в обратен ред – да се учи да ходи, да говори, да помни. И погледът му се свежда към земята. И някакво страшно тайнство се извършва в него – над душата му съд, а тялото му се приготвя да стане това, което е дало началото на Адама, първия човек. Смирението не напомня вече за себе си чрез малки или големи несполуки и падения – то стои пред самия човешки взор и моли човека да се примири с Бога и себе си и да върне със самодържавието на волята си величествения порядък на битието, основан на онова тайнствено божествено смирение, донесло слава във висините Богу, на земята мир, а сред човеците – благоволение.

8 февруари 2020 г.

Черепите и костите на човешки мъртъвци!

Мисълта, която не би минала през ума на играещите с тях е: че и те са били като нас – и ние ще станем като тях.

Тази игра развива:
• Нулева съпричастност към най-голямата трагедия на човека: смъртта!
• Нулево уважение към страданието, породено от тази трагедия.

Тази игра затъпява:
• Усета към немощните, старите, беззащитните;
• Съзнанието за съдбовността на всичко, което мислим, говорим и вършим
• Чувството за отговорност пред семейството, обществото, живота и историята
• Вродения стремеж към смисъл и смисленост на всичко в нашия и чуждия живот.

Защото
• Без смисъл на смъртта – без смисъл е и животът.
• Сериозното отношение към живота е невъзможно без сериозно, трепетно отношение към смъртта.
• Състраданието започва от усета-трепета-тревогата за собствената смъртност и уязвимост.

Жестокостта, безсърдечието и дори убийствата започват:
• с изгубването на трепета пред тайнството на смъртта и личната ни, реална съпричастност и участие в това тайнство
• с банализирането на смъртта (чуждата, естествено!) в тъпите филми с насилие, безчетни убийства, кървища, натуралистични рани, черепи, кости…
• с «празника» Хелоуин, подиграващ страха от смъртта и натрапващ грозотата, отблъскващото, чуждото на смисъла – като своеобразен маскарад на всичко нетърпимо от самото естество на човешкия живот и разума.

От подигравката с чуждата смърт до лекомисленото отнемане на чужд живот крачката е само една – и човек не я прави единствено от страх: след като е отнет трепетът пред тайната на смъртта, отношението към тайната на живота неизбежно става порнографско, цинично, вулгарно.

Моля ви, спасете децата си – поне собствените си деца! – от безумния парад на банализираната смърт. Не участвувайте в убийството на смисъла!

Скелет на жена с детенце, открит при разкопки

Всички ние ходим по ръба на вечността — оттам никой не се завръща, както и младенецът не се завръща в майчината утроба. Този свят е като утробата, в която съзрява младенецът. Целта на този свят е плодът, човешкият плод — спасената за вечността душа, както цел на утробата е не самата утроба, а рожбата й.

От вечността ни дели само миг. Но колцина осъзнават това? Само бутване, пробождане, удар, падане… И вече сме там: голи, неподготвени, с умове все още блуждаещи в безумията и загадките на тоя свят. Представете си младенци, които са влюбени в майчината утроба, които предпочитат нейния плътокръвен мрак пред лазурните, благоухаещи простори на вечността, за които сме създадени. Представете си оскърблението на майката, чиято рожба не иска да се роди, да я види, да се научи да говори с нея, да я обича. Представете си оскърблението на Лекаря, който желае нов човек да се роди на света. Представете си безсмислието на това да дириш вечността там, където времето, обречено на смърт, прикрива жалката си временна власт в дрипите на земното високомерие. Колко е тъжно човечеството!

Църквата — Православната Христова Църква е основана, за да ни роди за вечността, за да станем от деца на животни (да, на плът и кръв!) деца на Бога (родени от Неговия Дух). Човечеството, това ново животинско царство, което паразитира върху Божиите дарби и милостта на Божия Дух, е особено жалко в наши дни, когато безобразният грях навсякъде натрапва властта си. До нашето кръщение, до нашето обожение в Христа, ние наистина сме животни с разум и деца на животни с разум. Нашата мисъл тегне към животинското, и ако не беше Божията благодат и милост, ние щяхме опитно да докажем сродството си с животинския свят, ако не произхода си от него. Човекът започва от Бога. Човекът без Бога свършва с животното. В този смисъл много маймунски явления в съвременността (едно от тях е пълното сексуално безрамие) имат човешки произход. Плътското мъдруване е първи плод на забравянето на вечността, заради която съществува този свят, тази утроба. Колко близо до нас е вечността всеки миг! Единствено Божието милосърдие опазва младенеца в утробата майчина, за да не се роди той мъртъв. Слава на Твоето дълготърпение, Господи!

(П. Хинов, 15 ноември 2007 г.)

Днес много неща ме подтикнаха да пиша за първата стъпка. Границата, отвъд която започваме да се ломим и вече трудно можем да се съберем и слепим – цели, каквито сме били.

Бездната, на чийто ръб сме орисани да живеем, си има много имена. Тя, разбира се, ни се усмихва – бездните са безкрайно широки усмивки. В живота на всекиго идва миг, в който заставаме на прага на някаква бездна. Понякога стоим там дълго, колебаем се, борим се с онова милостиво «не», което нашите родители и наставници са ни завещали; понякога, въодушевени от лекомислието, което неизменно наричаме «смелост», дръзваме. Ей тъй. Че защо не? И широката усмивка на бездната с любов ни приема.

Първата стъпка е трепетна. Човек често пъти стои с неизказан трепет пред гибелен път.

Първата цигара. Сгърчената ни душа все още се противи. Но разликата между нас преди и нас сега е огромна и невидима: прагът е прекрачен. Първата стъпка е направена.

Първото опитване на наркотик. Мислим си, че все пак сме свободни – но невидимата верига е вече на шията ни. Да бъде тя невидима ни е нужно само още лекомислие. И то е винаги на разположение. След първата стъпка.

Първото и вечно изгубване на девствеността. Ура, вече сме като другите! И радостта от лекомисленото предателство към собствената цялост, към посвещението на единствения и единствената, които някой ден копнеем да обичаме всецяло (а не с недослепените парчета след първото строшаване)… Нашата свобода е силно накърнена – и то само след един праг. След първата стъпка.

Първата измяна е начало на многото измени. «Който е убил веднъж – пише проникновената познавачка на човешкото зло А. Кристи – лесно ще повтори.» И това е само защото първата стъпка е отстъпка. А една отстъпка вече е отворена врата. Пре-стъплението е преминаване чрез стъпка оттатък прага на доброто. За тези първи стъпки мисля – техен страж е страхът от които ни пречи не да изменим себе си, а да изменим на себе си. Защото първата стъпка отвъд добротата, чистотата, верността и душевния мир е преди всичко измяна спрямо себе си, потъпкване на личното ни достойнство…

Първата стъпка на дързост да осъдиш Църквата – да стъпиш встрани от нея, защото «даже и един епископ е цялата Църква». Тази е първата стъпка, която друг вече лесно ще повтори. Защото дързостта е победила благоговението и е помогнала на «смелостта» да застане на «пътя на изповедничеството». Причините, които се намират при първата стъпка, ще бъдат повторени от други причини – и от разкола ще излезат нови разколи. Историята се повтаря.

Добрите намерения. Добрите настроения. Достойната борба против скуката на доброто. Доброто като болест, доброто като зло, доброто като окови, които ни пречат… да бъдем себе си.

Затова трябва да боледуваме до първата стъпка, но да не я допускаме. «Претърпен – спасен», е казвала майката на Т. Г. Влайков.

Направим ли първата стъпка към греха – тя вече не е в наша власт. И ние сме обречени или да я повторим, или да се опитваме да слепим строшените парченца.

Ала има една древна японска поговорка: човешкото сърце е кристална чаша – разбиеш ли го, не можеш го слепи.

И то само защото е имало първа стъпка.

Л. се роди в едно съвсем обикновено семейство. Заченат от баща, роди се от майка. В детството си не бе лишен от нищо. Родителите му угаждаха по всякакъв начин. Всичко се въртеше около неговите права и неговото щастие бе единствен семеен закон.

Един ден, десетгодишният Л. попадна в кръг от момчета, които се интересуваха главно от Удоволствието. Причиняваха си го едно на друго. Удоволствието бе толкова голямо, че малкият Л. се замисли за идентичността си. След няколко години удоволствия и замисленост, той реши, че не е той, а тя. Естествено, намери се и подходящо обяснение. Родителите на Л. бяха съсипани — опитаха с какво ли не да му помогнат, но Л. вече бе достатъчно горд, за да има нужда от помощ. Никой на земята нямаше право да му казва кой е той. Най-малко тъй наречените му родители. Баща му се пропи, майка му се самоуби.

Детството на Л. бе минало в безгрижие. Удоволствието помогна на Л. да намери идентичността си и да прекара юношеството си в удоволствие с нея. Младостта си Л. посвети на борбата за права. Тя (Л.) намери и половинката си. Но трябваше да минат години, преди да узаконят брака си. И да получат правото да си имат и деца. Защото всичко, което им пречеше, бе единствено правото. Дори Природата бе безсилна пред свободата на Л. Когато Л. беше на 25-26, те най-сетне спечелиха войната срещу хомофобите — една неизвестно как появила се нова раса земни жители с черни души и грозни предразсъдъци срещу светлината на любовта.

За Л. настанаха щастливи и горди години. Тя стана майка на чудно хубава дъщеря. Откъде се бе появила на света тази дъщеря Л. не знаеше и не искаше да знае — важното бе, че тя е нейната собствена дъщеря.

Настанаха светли дни. Те обаче продължиха само няколко години. Л. бе навлязла в 30-те, когато нейният съпруг се оказа неверен и я предаде, като си намери друга жена. Жена, която можеше сама да ражда деца. От тази измяна Л. се почувства осквернена. В душата й се появи недоверие към мъжкия пол, което с годините прерасна в истинско отвращение. Л. реши завинаги да остане самотна майка и с любов да отгледа дъщеричката си.

Детето растеше и ставаше все по-миловидно. Един ден у Л. се появиха нови чувства. Мъжките й биологични части решиха да проявят самостоятелно мислене и при допир с дъщеричката й се вълнуваха по един неподобаващ начин. Отначало у Л. се появи една болка в сърцето — същата, като болката от първите стъпки в Удоволствието. Но както и тогава, сега Л. се довери на новото чувство и постепенно болката в сърцето изчезна. Л бе обзета вдъхновение и тя реши, че това е естествено, това е такава хубава, естествена любов.

Трийсетте години на живота си Л. посвети на борба срещу педофобите, тези изверги, които мразят любовта към децата. Сега Л. вече не се възприемаше в женската си роля, тя реши, че дъщеричката й има нужда от бащинска любов. С една дума, Л. откри в себе си нова идентичност, нова ориентация. Покорен от новата си любов, Л. стана активен борец срещу дискриминацията на любовта към децата. Л. воюваше за разширяване на правата на семейството. Л. искаше да се ожени. Л. вече се чувстваше не майка, а баща на момичето си. Той, новият Л. се върна към истинското си аз и заклейми годините на своята заблуда. Разбира се, той никога не осъди своите приятели от гордите младежки години. Това би било истинска хомофобия, а Л. беше личност, преизпълнена с любов.

Сега Л. мечтаеше да започне новия си живот с нов брак. С доскорошната си дъщеря. Той нямаше нужда от дъщеря, а от любов. Момичето бе на 10 години, но нима в древност няма толкова много примери за ранен брак?

Какво стана нататък не знам, тъй като времето още не е дошло. Но съдейки от досегашния опит на Л. допускам, че в един исторически момент, когато новата му съпруга порасне и започне да мисли самостоятелно, бракът му ще бъде отново разбит. От поредната измяна против него и чувствата му. Л. ще преживее най-тежката депресия в живота си. Ще се оттегли от обществото. Ще иде да живее на село. Ще си завъди животинки. Възможно е да посвети старостта си на борба срещу зоофобите, тези нещастни хора, които мразят любовта към животните. Тъй или иначе, идентичността на Л. ще бъде отново вярната, а всички предишни ще се окажат «поредната заблуда». Но както винаги, Л. никога няма да осъжда никого. Та той никога не е бил –фоб – и никога няма да бъде!

(2015 г.)

Отначало всички се изгубиха в превода. След това се изгубиха в езика, изгубвайки превода. Най-накрая изгубиха и езика.

След това полето за криминализация на думите се оказа безбрежно. Списъкът на забранените думи беше по-голям от наличния за изразяване на мислите речник: думата «мъж» вече е забранена. Думата «жена» също. От «Библията» оставиха нищожно количество «целесъобразни» места, като напр. «Няма мъжки пол, ни женски…», откъслечни цитати и толкова. Останалото бе въведено в категорията ККК – «крайно криминални книги», и бе унищожено докрай. «Пол» не съществува и споменаването му е вече криминално деяние от висш порядък – от графата «език на омразата» го преместиха в графа «престъпление срещу човешкия род». Дори думата «половина» бе засегната, поради далечната си роднинска връзка с «пол», който идва от нея – законът заповяда да се пише «пилвино» (-о накрая, защото единственият разрешен граматичен род е средният).

Освен това много думи бяха обявени за … обсолитни (т.е. «излезли от употреба» – политнекоректната фраза бе заменена с чуждица, защото някои писатели веднага скалъпиха «релефното» «изгонени от употреба» за това деяние.) «Обсолитни» се оказаха «феминизъм» (тук е уместно да употребя строго забранената древна поговорка – «Мавърът свърши своето дело, мавърът може да си ходи»), «демокрация» (заменена бе от «общество на просперитето» или просто «просперитето») и пр. и пр. – за това всеки съвременен читател знае.

Но най-значителният акт на «новото световно редо̀» бе забраната на употребата на граматичен род.

Това писание е апокрифно – в него думите имат родове и са ясни по смисъл, затова ти, читателю, ако бъдеш видян, че го четеш, ще попаднеш в затвора или направо предаден за «рефагилитацио».

По-умерените «врагове на човешкия род/джендър» са единствените, които все още оцеляват «легално» в днешния свят. Те се научиха да говорят за всичко в среден род.

(Из «Апокриф от бъдещето»)