Архив на категория: Милена Дойчева

В ръцете на Бога

Все още са дните на Пасха и си казваме Христос Воскресе! Предстоят още светли и прекрасни празници. Например Петдесетница – рождения ден на Църквата. Трябва да сме радостни. А не сме… Поне повечето от хората, с които се срещам. А те, както се досещате, са все църковни… Едно мрачно предчувствие пълзи между нас като вирус. И не всеки е готов да си сложи маска, за да се предпази от него. Не че няма и любители на маските. Продължете да четете В ръцете на Бога

България – тази нова “Сицилиева долина”

Сигурно се питате как ще спят довечера депутатите, които избраха правителството? Няма ли да ги гризе съвестта? Категорично ви казвам: ще спят сладко и спокойно като бебета! Като пеленачета, които нямат никакви грижи, освен дали са гладни или им се пишка. Може през последните дни да са имали някакви смущения в съня, защото никога не се знае знае ли се. Току-виж морето не се закваси и нещо с кворума се обърка, а после да им дърпат ушите. Но точно днес тези проблеми отпаднаха. И не бива да се разчита на съвестта. Тя има действие върху човека само до определен момент. После деградацията я превръща в нещо като чистачката в парламента. Нито знаеш името й, нито те интересува. Не я уважаваш, нито я презираш. Просто не я забелязваш. Свикнал си да живееш в нравствена свинщина и дори никой да не чисти, пак ти е уютно и спокойно. Продължете да четете България – тази нова “Сицилиева долина”

“Черна пенлива история”

Признавам, че досега не я разбирах много тая песен на адашката Милена и “Ревю”. Чак в последните дни ми просветна… Помните ли я? 

“…Аз съм черна пенлива история,

приличам на чаша студена вода.

Имам реклама, имам поклонници,

в сърцето си нося гъста мъгла.

Йоп-оп-оп-оп, ала-бала,

йоп-оп-оп-оп, ала-бала…”

Тия думи от края на 80-те към днешна дата звучат направо пророчески. Последният човек съм, който трябва да обясни какво е “ала-бала”. А и едва ли е нужно. Но, за другото си струва да поговорим… Продължете да четете “Черна пенлива история”

Като пяна

Мисля, че не е съвсем честно определени хора да бъдат наричани предатели. Предателят е човек, който е бил част от дадена общност. Споделял е проблемите й. Обичал я е, поне привидно. А после се е отказал от нея, заради някаква лична изгода. В нашия случай става дума само за ползватели. Няма място за сантименти и остарели термини като “любов” и “Отечество”. Изгодата е баща, майка и изгора. А всеки знае, че тя изисква гъвкавост към използваните обекти. Продължете да четете Като пяна

Моята първа среща с Ушакис

Постоянно слушам разкази за стария гробищен аристократ. Затова се примолих на попа да ме вземе един път с него на Малашевските гробища. Не чаках дълго – появи се панихида и тръгнахме. Подготвих се предварително като за първа среща – купих от близката кръчма “Параклиса” топло кебапче. Заварихме Ушакис, както винаги, между администрацията и храма. Играеше си с топка от смачкан мазен вестник. Мъжът ми бързаше, затова направо го попита:

– В коя посока е 47 парцел? След моста наляво или надясно да завия? Продължете да четете Моята първа среща с Ушакис

С осем души в час

Обикновено новината за скорошната и неизбежна смърт на някой наш близък ни потриса. Колкото и да избягваш мисълта за това, изведнъж някой лекар застава пред теб и ти съобщава вестта, че трябва да очакваш най-лошото. Вече не можеш да се сдържаш и избухваш в ридания. И си казваш: „Не може да е истина. Не мога да го (я) загубя”. И от страх сърцето ти бие учестено. Продължете да четете С осем души в час

Забравеният рожденик

Така и не запомних колко постни ястия трябва да се сложат на масата на Бъдни вечер. Всяка година го казват по телевизията – нечетен брой май трябвало, но дали 5, 7 или 9 все забравям. Понеже празникът е голям и суетнята около него е голяма. Гледаш да не пропуснеш нещо. Ястията – задължително да има сарми и ошав (как човек би могъл да посрещне една истинска Коледа без сарми и ошав?!). Подаръците – сложени под елхата (пуловер за един, ръкавици за друг… може и по-модерни джаджи). Украсата на елхата – задължително трябва поне една нова играчка (отгоре на върха се слага звездата, а отдолу Дядо Коледа, който в по-бедните домове всъщност е преназначен Дядо Мраз от едно време). Има и още неща, които все забравяме. Например – миризливи свещи. Ей така, събирате се, и изведнъж някой казва: „Ами миризливите свещи?”. И се споглеждате гузно, защото сте ги забравили. „Кой трябваше да купи свещите?”…

Или пък Рожденика… Най-често забравяме Рожденика! Не сме дали задача на никой да ни го припомни. Не е попаднал в коледния ни списък. Изглежда и с телевизиите е станало така. Защото и там само за манджи се говори и къде можеш да си купиш по-евтини подаръци. Сякаш никога досега не сме яли сарми и ошав. Сякаш никога досега не сме виждали пуловер и ръкавици (или там кой каквато джаджа си е сложил в чорапчето).

Мислех си за всичко това, докато вървях по коледно осветените улици на вечерна София. Градът се подготвя за тържество. Градът, който носи името на Христос, но често забравя за Него. (Колко от софиянци знаят, че София е Божията Премъдрост – Христос?) Сигурно и вие имате приятели, с които се виждате много рядко. Нормално е да забравиш за тях на рождения им ден (освен ако Фейсбук не ти го напомни). Но и Фейсбук не напомня за Христос. Или може би Той не е в „приятелската ни листа”…

Докато вървях неусетно се пренесох в онази обстановка на тишина, сред която се е извършвало нещо изумително. Бог идва при хората и приема човешка природа. Приема я не защото има нужда от човека, а защото човек има нужда от Бога. Защото човекът без Бога е обречен на нещастие. На вечно нещастие. Бог идва при човека, за да го стопли със своята Божествена безрезервна любов. Бог влиза във временния свят, за да изведе човека от него и за да го отведе в неизказаното щастие на вечността. Бог идва, за да изведе човека от ада на егоизма и да го въведе в рая на любовта.

Сигурно така, в тишината на вечерта, е станало ясно на имащата да роди Пречиста Божия Майка, че за Нея няма място в странноприемницата. Затова и Христос се роди в пещера, стоплен от дъха на безсловесни твари. Царят на всичко се роди не в палат, а в ясла. Роди се в своето си – в пещерата, създадена от Него, за да покаже колко голямо е смирението Му. А също и защото още тогава, при раждането Му, човекът трудно намирал място за тази Любов.

Сега е лесно да кажем, че ние не сме такива. Че 2000 години по-късно Христос може да се роди при нас. Че за Него има място. Вървях и си мислех: Къде е Неговото място днес? Къде Той е добре приет? Нали в Конституцията пише, че у нас Той е „традиционно” добре приет.

Виждала съм много често политици да идват в храма. Да палят от най-големите и най-скъпи свещи. И винаги съм се питала дали го правят от вяра. Защото съм чувала пиари да съветват: „Иди на църква да те видят, че си там”. Около Христос ставаш още малко по-известен. Но какво би се случило, ако Христос върне визитата… Тук винаги може да бъде чут гласът на някой управник: „Кажете Му, че ме няма, да дойде друг път”. Няма място за Христос в политическите стратегии и макроикономическите планове, в лобистките закони и политическите шмекерии, в опорните точки и любовта към властта. Защото Христос иска да обичаш ближния си и да се отречеш от себе си. Дверите на политическите странноприемници остават затворени за Него. А пред тях дори има охрана. Дълги редици от полицаи пазят да не би Любовта да се промъкне някак вътре. Някъде си в мрака на вечерта се развиват трагични сюжети – на безработни, уплашени, объркани, недохранени, бездомни, бежанци. Всички тези, за които Христос умря на Кръста. И всички дела на политиците говорят: „Те не влизат в моите политически рамки. Те са удобни жертви. Те не са оцеляващи. Ти ги обичаш до смърт, не и аз. Ти дойде да ги потърсиш, защото на Теб са ти мили. На мен те са ми нужни само преди избори. Ти слезе и се понизи до образ на обикновен човек, за да бъдат хората щастливи. На мен това не ми трябва. Аз искам да бъда щастлив чрез властта, дори и за малко, дори само за 4 години нека поседя върху главите на хората, пък после да става каквото ще”. Така нашите управници са изгонили Христос в лицето на Неговите най-малки братя. Избрали са нещастието пред щастието и са го превърнали в държавна политика. Не отсега и не от вчера. Откакто се помня.

Или пък така наречените „успели” хора. Никой от нас няма да може да докаже как са „успели” те. Как са се натрупали парите за скъпите и грозни къщи, обградени с добре поддържани градинки и с басейни отзад. Къщи, украсени с нищо незначещи предмети на изкуството, от които струи нищото като смисъл на живота. Къщи с кучета-пазачи, които ядат повече и по-вкусни неща от средностатистическия българин. Никой със сигурност не знае как е постигнат този скъпо платен кич. Никой, освен „успелите” му собственици. И Христос. И всичко в тези палати сякаш Му говори: „Тук е затворено за Теб. Аз затова издигнах тези високи дувари, за да не можеш да прескочиш през тях. Затова сложих камери, за да Те гледам отдалеч дали не приближаваш. Не идвай към мен, защото ще насъскам кучетата си срещу Теб така, както блудните римски императори насъскваха лъвовете срещу Твоите любими ученици. Ти искаш да влезеш в мен, да проговориш чрез гласа на съвестта ми и така да ми отнемеш всичко. Но аз не искам да съм като теб. Ти нямаше къде глава да подслониш. За мен обаче моят лукс е всичко на света. Ти жертва всичко, дори самия си живот за хората. Но аз не съм като теб. Аз не обичам тия хора. Те не са ми никакви. Ти им даде всичко. Аз по-скоро бих им отнел всичко. Не Твоя закон на вечността ме интересува. Не закона, според който живеят ангелите. А закона на джунглата. Закона на зверовете. Ти искаш да направиш хората ангели, но аз ще ям като звяр, докато сам бъда изяден”. Ето така „успелите” гонят Единствения, у Когото има успех. Гонят Го от странноприемниците на краткото си тукашно пребиваване.

А какво да кажем за бизнесмените. Онези, за които работят десетки, стотици, хиляди хора. Колко често печалбата на големия бизнес се крепи на нечовешкия труд на подчинените, на ниските заплати, на униженията. Каква отровна сладост носи чувството да бъдеш господар на човешки съдби. Идва при теб някой твой работник, който има нужда от нещо. Поглеждаш го… Поглеждаш го така, да знае, че си го видял, да помисли, че си го запомнил, и след това го изпращаш с празни ръце. И не просто с празни ръце, а и изпразнен от надежда. „Отивай си. Ти си просто слуга. За твоето място чакат.” Големи мъже ридаят като деца, защото с месеци не са получавали заплата. Силни мъжки ръце треперят, защото са празни и нямат какво да подарят на децата си. Майки с болни деца разчитат на милосърден есемес, защото работодателят им не иска да ползват толкова много болнични и ги е изгонил. В нашата бизнес среда няма място за Христос. Често Той, Царят на Славата, се явява пред земните господари – работодателите, в бедни дрехи, с напукани ръце и с рано появили се бръчки около очите. Или идва като Младенец в ръцете на Своята Пречиста Майка, но във вида на средностатистическа българска жена с дете. И те Го гонят. „Нашата фирма е затворена за Теб”. Пък дори и да Го познаят, какво биха могли да Му кажат? „Знаеш ли колко трудно се печелят пари? Ти имаш всичко и дойде да служиш на хората, но аз не съм като Теб. Аз искам на мен да ми служат, за да имам всичко. Ти обедня заради хората, аз искам да забогатея чрез тях. На мен не ми трябва Твоята вечност, искам земното богатство. Знам, че то е само земя, но искам да се погреба заедно с него.” Така земната странноприемница, затворена за Христос, може да се превърне в гроб.

Ами ние? Ние, които не можем да бъдем причислени към горните категории? „Коледа е семеен празник”. Казват, че това е повод да се съберем със семейството си. Да се видим, да бъдем добри едни към други. Но кога точно стана така, че само големите празници са повод да се събере семейството и да бъдем добри едни към други? Ние трябва да копнеем един за друг всеки ден. Да се радваме един на друг всеки ден. Да сме добри един към друг всеки ден. Да сме семейство всеки ден. Празникът не е в това да се съберем около постната трапеза, за да изпием чаша вино. Не е в това да подредим 5, 7 или 9 манджи. Не е в това да си раздадем подаръци. А в това да си дадем сметка какво празнуваме – не Коледа, а Рождество Христово, идването в плът на Всемогъщия Бог. Не случайно досега използвах думата Коледа. Това е празникът на Рождеството без Рожденика. У нас в повечето случаи се празнува Коледа.

Рождество Христово е семеен празник, но първа и неотделима част от нашето семейство е Родилият се Христос. Защото Той ни обича повече от всички други. И всички други ни обичат като плод на Неговата любов. Празникът е в това да се съберем около Неговата трапеза. Той е приготвил за нас Велика Вечеря. Предлага ни да ядем Тялото Му и да пием Кръвта Му. Празникът е немислим без това да разговаряме с Рожденика. Затова трябва да се съберем и да празнуваме с молитва. Всичката останала тържественост трябва да е последствие от тази молитва. А молитвата разширява сърцето и позволява на човека да види семейството така, както го вижда Христос – като обича всички – близки, далечни, приятели, врагове… В светлината на тази любов човек успява да види угнетените, бездомните, уплашените, аутсайдерите на този живот. Успява да ги види и разбира, че ако тези хора запазят надежда и вяра, ще бъдат принцове и принцеси в бъдещия век. На нашата трапеза трябва да има място и за тях. Те също са наше семейство. Ако нямаме милост към тях, как ще ги гледаме тогава, когато те получат своята награда във вечността?

И не миризливи свещи са ни потребни, а аромата на тамяна и светлината на вярата. Необходимо е да се запали кандилото на домашната църква. Разбирате ли? Необходимо е семейството да се превърне в църква, защото то е предположено като такова от Христос. Но каква ще е тази църква, ако в нея не се служи на Христос? И за какво гори кандилото тогава?

Нашите сърца също са пещера, която почти винаги е неуютна и тъмна. Пред тях стои Пречистата Божия Майка и пита дали ще пуснем Нея и Нейния Син, за да влязат вътре. Дали ще пуснем Този, Когото наричат Слънцето на Правдата да свети и топли вътре в нас. Само ако го направим, ако Го оставим да изгрее в сърцата, вечерта на нашия делник ще се превърне в утро. Дано!

Възкресение – въпреки нас и за нас

1397722865_9В тази държава постоянно някой на някого се кара. Управляващите се карат на опозицията. Опозицията се кара на управляващите. Когато някой политик изпадне зад борда започва да ни се сърди, че не сме разбрали неговата мисия, и че не го заслужаваме. Началниците по цялата йерархическа стълбица се карат на подчинените си. Карат ни се в магазина. Разправяме се с някой джигит докато шофираме. Някой непрекъснато се блъска и крещи, за да си осигури по-добро място в претъпкания градски транспорт. Накрая изнервени се скарваме вкъщи. А на тези, на които това не им стига, остава прекрасната възможност за анонимни заяждания в интернет… Продължете да четете Възкресение – въпреки нас и за нас

Бъди като СВЕТИ Борис!

Българската Православна Църква свърши добра работа с мнението си за Истанбулската конвенция. Ако не беше така – нямаше да има толкова благодарни хора за написаното в нейното обръщение и становище. Нямаше да се появи и дежурната вълна от богохулници, които винаги в такива случаи вадят изпод чина обичайните медийни дъвки и без да ги изтръскат от полепналата с времето мръсотия, ги налапват и започват да правят пиар-балончета. Няма да скрия, че този комсомолски плам у съвременните журналисти, пиари и т.н. дълбоко ме отвращава. Защото това не са изпечени стари комунистически апаратчици, а говорят като тях. И също като тях се мислят за прогресивни и оригинални. Продължете да четете Бъди като СВЕТИ Борис!