Архив на категория: Отец Владимир Дойчев

Една сълза надежда

Неделя на Блудния син – Лука 15:11-32

Докато четат притчата за Блудния син, повечето хора обръщат внимание ту на единия, ту на другия брат. И много рядко на бащата. Той е най-пренебрегваният персонаж в тази история. А това е несправедливо. Дори и в евангелските откъси, отъждествявайки се с някой от героите, търсим да оправдаем себе си и не сме съпричастни към другите. Продължете да четете Една сълза надежда

Подметката и розата

Иде ми да започна този текст с: „Непорочните в пътя си… Алилуия.“ Обаче това не е опело, нито панихида, където този откъс се пее. Не искам да влизам в ролята на оплаквачка, още по-малко да се сбогувам. По-скоро идеята ми е да напиша похвала. Да вдъхна надежда, че за мъчениците не бива да се говори само в минало време. Че те все още съществуват. Просто ние сме се отучили да виждаме истински красивото. Така, както виповете не забелязват листата от рози, които някой професионален пречупник хвърля пред краката им. Просто ги стъпкват като нещо обичайно. Те винаги ходят по рози, но никога не усещат аромата им. Нито нежната безпомощност, която излъчват, когато ги смачка някоя маркова подметка. Какво да се прави – създали сме такъв свят, в който подметките тъпчат розите. Двусмислено звучи… Не се бяхте замисляли върху това, нали? Продължете да четете Подметката и розата

Митарофарисеи

Неделя на Митаря и Фарисея – Лука 18:10-14

 

Спомням си как още преди да стана свещеник и се лутах из лабиринтите на неофитството, един отец след Вечерня ме попита:

– Ти кой герой от притчата си – Митаря или Фарисея?

– Митаря. – отвърнах без да се замисля.

Той присви очи и ме погледна скептично:

– Няма начин да си Митаря и да кажеш, че си митар. Той никога не би направил това, защото има съкрушение и няма да се обяви за по-оправдания от Господа персонаж. Защото сам обвинява себе си. Митарят би казал, че е фарисей. Тази дума днес е символ на порок. И той би я приел, защото така говорят тези, които имат смирение. Продължете да четете Митарофарисеи

Бъди себе си или любов извън закона

Глупавите маски… Всичко започва от тях. Ставаш сутрин. Миеш си зъбите. Пийваш две глътки кафе. Вземаш маските и се включваш в представлението, което мислим за реален живот. Една ти трябва за по пътя. Друга за колегите. Трета за колежките. Специална за шефа. И още по-специална за големия шеф и ортаците му от борда на директорите. За приятелите имаш по-прoзрачни. Маска за по-близките и маска за по-далечните. Накрая завесата се спуска. На връщане можеш да си купиш мокри кърпички и да забършеш вкъщи остатъците от лепилото, защото на вратата ще смъкнеш макиажа за пред съседите. Отпускаш се на фотьойла. Включваш телевизора. Най-после можеш да бъдеш себе си. Най-после можеш свободно да бъдеш егоиста, който си. И да плюеш тези лицемери от екрана. Продължете да четете Бъди себе си или любов извън закона

Оцеляване от „любов“

Нашите малки немъченичества

 

Къде да намериш в днешно време любов, която не се разпада? Която няма срок на годност. Която не се трансформира в нещо неочаквано. Например в уважение. Или в отегчение. Понякога в омраза. Светът е пълен с търсачи на любов, които не искат да я намерят. Или не са готови да заплатят цената за нея. Очакват да я получат като бонус към купено от преоценен магазин огледало. Две в едно. Вземаш огледало – получаваш и любов, в която също да се оглеждаш. И с която да се хвалиш. Продължете да четете Оцеляване от „любов“

Коронавирус

Имах си много хубава шапка. Черна, плетена ръчно. Не съм виждал друга като нея. Беше ми любима. Само чаках да дойде зима и да си я сложа. Стоеше ми много небрежно на главата. Представях си, че с нея изглеждам като аскет, който не се взема насериозно. Едновременно с това обаче се оглеждах дали ми завиждат за нея. Дори попадията, която обикновено ме щади, ми казваше, че такава привързаност към вещ не е здрава. Обаче опрелестеният не слуша никого, освен себе си и фантазиите си. Продължете да четете Коронавирус

Розови и сладки

Преди много години даваха по телевизията хубав филм с Алберто Сорди. Казваше се „Гулиелмо големите зъби“ (“Гулиелмо Зъбльото”). Харесвам старите филми. Нищо че са черно-бели, имат повече цвят от сегашните. И изобщо, предпочитам старите неща. Не можах да свикна нито с новото кино, нито с новото изкуство, нито с новата литература. Повечето от тях са празни и претенциозни. Може би е така заради бялата ми коса. Или защото съм в културен шок. Или, както би казал Дарвин – не съм адаптивен и затова няма да оцелея дълго. Впрочем, от дете мразя оцеляващите на всяка цена. Както и да е, това беше кратко встъпление. Продължете да четете Розови и сладки

Уютът на мъглата

Най-лошите неща стават незабелязано. Докато слушаш по новините да се вайкат за едно или друго, истинските злини пропълзяват по околовръстното и оттам слизат към центъра, за да се увият в някой подлез и да снесат в него яйцата си. Като в откачен филм на ужасите, който обаче не го дават по телевизиите. За истински смущаващото никога не се споменава и дума по медиите. Сега всички говорят за отровната мъгла, която от месеци се е настанила в София и ни задушава. Някои се качват на Витоша, за да снимат смога, който уж се образувал от горенето на гуми. Знаете ли онзи стар виц за това, че имало един черен град, в който имало черен квартал с още по-черна улица, а на нея – черен, черен двор, където се чул глас: „Бай Цеко, стига горя тия гуми!“ Вярвате ли, че градът наистина може да е черен от това? Продължете да четете Уютът на мъглата

За да не загубя пътя

Понякога си мисля, че си Ангел под прикритие,
изпратен ми по милост, за да не загубя пътя,
покриваш ме със сълзи, с усмивка ме събуждаш.

От малък боледувам от човешката себичност,
защо ми трябва да съм толкова чувствителен?
А ти ми отговаряш – за да можеш да обичаш!

По улиците не вървя изправен,
завива ми се свят и ме презира,
а ти ме хващаш за ръка и ме лекуваш.

През зимата излизам необлечен,
настивам от въздишки и проклятия,
целувките ти чупят лед и носят пролет.

Присмиват се: “Не си й купил даже пръстен!”,
не символ търсех, а самата вечност,
сега те гледам… и знам, че тя ни чака…

 

12 януари 2020 г.

12 години заедно под покрова на Бога. Честит празник, любов моя!

За нашето обновяване

Неделя след Богоявление (Мат. 4:12-17)

Мисля, че една от най-характерните черти на днешния свят е нежеланието за промяна. Знам, че на пръв поглед звучи абсурдно. Можете да кажете, че светът сега е глобално село и т.н. Но ето какво имам предвид.

Храмовете, в които служа, се намират в парк около едно езеро. Веднъж млад мой познат беше седнал на една пейка. Задълженията ми обикновено са динамични и често ми се налага да тичам от едната до другата църква по няколко пъти на ден. Така и в онзи момент – ту в единия храм, ту в другия и все се натъквах на него – приведен, вперил поглед в телефона си и правещ нещо с него. Накрая ми останаха 5 свободни минути. Приседнах на пейката и се пошегувах: „Странно ми е колко време можеш да издържиш така, седящ в една и съща поза и пипащ по копчетата на телефона?“ Той бавно вдигна поглед и учудено каза: „Отче, в днешно време телефоните нямат копчета, много си назад с материала.“ Веднага осъзнах, че е прав и че аз работя с представи за техниката, които са останали в миналото. Продължете да четете За нашето обновяване