Цялата беда е в това, че открихме нов път към любовта, непознат за светиите. Всъщност, непознат дори за бабите ни. Непознат даже и за самите нас, когато живеехме през 80-те и 90-те… Все едно доскоро хората са вървели към спасението си пеш и по снизхождение с каруци, а днес – бам, всички на самолети. И то не какви да е самолети, а изтребители.  Продължете да четете Новата любов →

“Па шта си ти?” – такъв въпрос задава

във твоя дом безочлив чужденец.

“Па шта си ти?” – с такваз псувня смущава

душата ти некакен пришълец…

Не са чужденци, нито неканени пришълци. Свои са… Доколкото такива хора могат да бъдат свои с някого… Или един с друг… 

Приятели и познати ми писаха покрусени от днешния ден. “Ама, как може?”, “Какво стана?”, “Как не ги е срам?!”, “Моля те, напиши нещо за утеха!” и подобни думи… Не знам дали аз съм човекът, който трябва да обясни какво точно е станало, но ще споделя по съвест, пък дано е в помощ… Продължете да четете “Па шта си ти?” →

Преди да станеш свещеник е нужен нещо като преходен период. Не може тази вечер да затвориш нюзрума, а на сутринта да нахлуеш в светия олтар, за да служиш Литургия. Затова, вместо да разкарвам хората из политическите интриги, за кратко ги водех по манастири. В един от тях срещнах много възрастен монах. Той ме повика при себе си и ми подаде олющен джобен часовник. Помоли ме да му го сверя. Направих необходимото. Отецът го взе с благодарност, но като го видя, поклати глава. После ме погледна с огромно разочарование и само промълви: “Но какво правиш?” Подмина ме и отиде при някаква клисарка (или просто жена, която помага на обителта) със същата молба. Изчаках и я попитах къде съм сгрешил. Тя ми обясни нещо мъгляво. Монахът бил по византийското време, но не точно и по него, а по… Не ми стана ясно. Но едно разбрах със сигурност. Времето, в което живеят праведниците, е друго, не е нашето. Засичаме се в обща реалност, но пребиваваме в два различни свята.  Продължете да четете Времепроводчици →

И все пак, има нещо тъжно в дни като днешния. Ще поскърбим, ще се порадваме, ще попържим… Признайте – досега делниците бяха интересни. Демокрация, мафия, нашите, техните, тия ми ти, ония ми ти… Хубава чалга, лоша чалга… Ковем бъдеще, броим депутати, пресмятаме изменници. Думкаме барабани, развяваме знамена, пишем яростни умнотии… Имаше смисъл, надежда, съспенс… А ето, тази вечер всичко това се сри (както би казал един класик)… Не, не защото падна правителството. Сри се поводът за емоции и делникът се завръща със своите банални, подтискащи, безнадеждни въпроси. Не, върнете се отново в парламента, позволете ни да спасим света… Продължете да четете Грехове с чадърче →

Нали помните как Малкият принц се приближил до летеца и казал: “Моля… Нарисувай ми овца!” Нещо подобно се случи и с мен. Старият гробищен аристократ Ушакис ме издебна при едно посещение на Малашевския парк и подхвърли:

– Моля… нарисувай ми унижение?

Опитах да отговоря дружелюбно:

– Не рисувам добре… А и за какво ти е точно пък такава рисунка?

Поклати глава:

– Виж, аз съм бездомно псе и знам какво е да те съткат, гонят, псуват, пренебрегват, газят, ритат… Да хвърлят камъни по теб… И все пак… Искам да видя човешкото унижение и да го сравня с кучешкото… Наречи го научен интерес… Академичен експеримент… Продължете да четете Нарисувай ми унижение →

Гледах интервю с един от малкото съвременни български актьори, които харесвам. Вероятно стар, но хубав разговор. Ироничен, тъжен, сериозен, дълбок… Рядко дават такива неща по телевизията. Още по-рядко това се случва по инициатива на водещия… Най-рядко пък известен човек говори с любов за народа си… Сега е модерно известните да се дистанцират от своите, като от прокажени… Всъщност, не… Като от болни от грип 19. “Много те обичам, но задължително стой далеч от мен, докато не се излекуваш от селската си кашлица!” Така звучи днешният VIP-патриотизъм… Случаят не беше такъв и това ми се понрави. Дори актьорът сподели, че мисли българите за чувствителни и състрадателни. Вярно ли е?     Продължете да четете Да прецакаш мечта →

Веднъж моят приятел – старият гробищен аристократ Ушакис – ми сподели:

– Знаеш ли, след толкова години, прекарани тук, между парцелите, все още има едно нещо, което ме разтърсва…

– Охо, мислех, че си видял и свикнал с всичко! – учудих се. 

– Да, видял съм… Но ти не ме разбра… Разтърсва ме и не мога да свикна, защото ме отвращава…

– Кое? – опитах да съм съпричастен.  Продължете да четете Оплаквачки →

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Щом ме съзря, той се приближи, подаде ми лапа и викна приповдигнато:

– Бау! 

Все пак е куче, какво друго да каже?! Но аз веднага разбрах какво има предвид. Протегнах ръка и отвърнах на поздрава: 

– Ба-ба-ба-бааау! 

Зарадва се, подскочи и подаде другата лапа, произнасяйки усмихнато:

– Бигири-бигири?

Беше въпрос, на който отговорих категорично: 

– Бигири-бом-бигири! 

Изведнъж приятелят ми посърна: 

– Ами… Аз нямам бира, за да те почерпя! 

– Нищо, почерпи с каквото имаш! – опитах да запазя ведрото настроение!  Продължете да четете Бигири-бигири? →

Нима наистина не разбирате?! Въпросът изобщо не е във войната! Не е в Русия или Украйна! Не е в маските и ваксините! А в това докъде ни доведе т. нар. преход. Политици, финансисти, експерти, леви, десни, чугунени сърца и гумени глави… Шоу-програми, просташки смешки, богохулства, кючеци (само когато сме пияни, иначе не), порочна чалга и порочен хип-хоп речитатив. Надежди, отчаяние, възторг – “този път ще се оправим” и отново отчаяние. Дълбокомислени писатели, които разказват за коса, която расте навътре. Философи, които знаят кой трябва да умре, за да се оправи светът… И още много… 30 години вървене. Стигнахме там, закъдето репетирахме дълго време. Днес е денят. Дом, мил дом! Нашата Обетована земя е подлез, в който се бием и си крещим като животни. Заради България? Не! Заради злобните мисли, които някой чужд е поставил в главите ни като “справедлива” кауза… Просто нямаше как да останем върху родната земя. Твърде дълго сме пътували надолу, за да се пердашим и псуваме един друг на повърхността. Продължете да четете Подлезът на нашите мечти →

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Изглеждаше замислен. Поздрави ме разсеяно.

– Случило ли се е нещо? – попитах го. 

– Все още не, все още не! – промърмори машинално. – Но… вероятно ще се случи. Не го искаме, но сме готови да го посрещнем… 

– Успокой се и ми обясни! – повиших глас.

Най-после привлякох вниманието му. Обърна се към мен и взе да върти очите си налудно:  Продължете да четете Глобалното гробище →