Минавам днес покрай едно лъскаво заведение. Външната му част оградена с храсти. А по тях огромни паяжини. В първия момент не се сетих защо е това. Но като погледнах в дворчето, всичко ми се изясни. Близо до най-хубавите маси – о, забавление на забавленията – стоеше изправена кукла на смъртта. Както си трябва – озъбена, с коса… А до нея – капак от ковчег.  Продължете да четете “…I hate you!” →

Ние сме консуматори на живот! Ядем го, пием го, разклащаме го в похотлив танц, караме го по недостроена магистрала и се тръскаме по вълнистия асфалт. Ние сме имитатори на живот. Амбициозни актьори, вживели се в мечтана роля и забравили кои сме всъщност… Това ни е проблемът. Ще кажете, че звучи абстрактно. Добре, животът трябва има живот в себе си. Неразбирането на това води до много повреди, включително и политически, и икономически, и какви ли не други. Така достатъчно ясно ли е? Продължете да четете Живот в живота →

Ако в календара има дата, която да бъде определена като най-българския ден, това безспорно е 19 октомври. Доскоро дядовците ни са го разбирали. Затова са го наричали Отчовден. Празникът на нашия баща – преподбния Иоан Рилски, на покровителя на народа ни, на ангела-хранител на страната ни. А също и на достойството ни като хора. Защото разкрива колко светъл, колко красив може да е българинът. И колко свята е земята, оросена със сълзите на онзи, който може да дръзне да се нарече приятел Христов. Продължете да четете Най-българският ден →

Чудя се вече как да започвам такива текстове… Не за друго, а за да прикрия огорчението и възмущението си… Затова ще започна от края – с духовното обяснение… Всяко нещо има своето духовно обяснение…

Падналият човек осмисля всичко през падналите си помисли! Те са основната агенция, от която получава информация! Те са престижния университет, от който придобива знания! Не само за окръжаващата го реалност или дори за целия свят… И Евангелие да му дадеш, пак ще го изтълкува през тях…  Продължете да четете Си-Трипио с чадър на главата или Добрият Пастир? →

Слънцето изгрява и залязва… Това не е някакъв негов каприз. То си е там, където си е, и пръска лъчите си. Но Земята застава “гърбом” към него и потъва в мрак. И с хората (и народите) е така… Отвръщат се от благодатната светлина на Евангелието и заживяват в нощта на плътското мъдруване.

Е, има и разлики. Земята няма лице. Човеците имат, макар и понякога да са забравили за какво служи то… Ако не гледаш към Бога, ако не Го слушаш, ако не Му говориш, ако не вдишваш присъствието Му, за какво ти е лице? То закърнява, понеже няма кой истински да го огрява и да се радва на красотата му… Продължете да четете Безлики →

Цялата беда е в това, че открихме нов път към любовта, непознат за светиите. Всъщност, непознат дори за бабите ни. Непознат даже и за самите нас, когато живеехме през 80-те и 90-те… Все едно доскоро хората са вървели към спасението си пеш и по снизхождение с каруци, а днес – бам, всички на самолети. И то не какви да е самолети, а изтребители.  Продължете да четете Новата любов →

“Па шта си ти?” – такъв въпрос задава

във твоя дом безочлив чужденец.

“Па шта си ти?” – с такваз псувня смущава

душата ти некакен пришълец…

Не са чужденци, нито неканени пришълци. Свои са… Доколкото такива хора могат да бъдат свои с някого… Или един с друг… 

Приятели и познати ми писаха покрусени от днешния ден. “Ама, как може?”, “Какво стана?”, “Как не ги е срам?!”, “Моля те, напиши нещо за утеха!” и подобни думи… Не знам дали аз съм човекът, който трябва да обясни какво точно е станало, но ще споделя по съвест, пък дано е в помощ… Продължете да четете “Па шта си ти?” →

Преди да станеш свещеник е нужен нещо като преходен период. Не може тази вечер да затвориш нюзрума, а на сутринта да нахлуеш в светия олтар, за да служиш Литургия. Затова, вместо да разкарвам хората из политическите интриги, за кратко ги водех по манастири. В един от тях срещнах много възрастен монах. Той ме повика при себе си и ми подаде олющен джобен часовник. Помоли ме да му го сверя. Направих необходимото. Отецът го взе с благодарност, но като го видя, поклати глава. После ме погледна с огромно разочарование и само промълви: “Но какво правиш?” Подмина ме и отиде при някаква клисарка (или просто жена, която помага на обителта) със същата молба. Изчаках и я попитах къде съм сгрешил. Тя ми обясни нещо мъгляво. Монахът бил по византийското време, но не точно и по него, а по… Не ми стана ясно. Но едно разбрах със сигурност. Времето, в което живеят праведниците, е друго, не е нашето. Засичаме се в обща реалност, но пребиваваме в два различни свята.  Продължете да четете Времепроводчици →

И все пак, има нещо тъжно в дни като днешния. Ще поскърбим, ще се порадваме, ще попържим… Признайте – досега делниците бяха интересни. Демокрация, мафия, нашите, техните, тия ми ти, ония ми ти… Хубава чалга, лоша чалга… Ковем бъдеще, броим депутати, пресмятаме изменници. Думкаме барабани, развяваме знамена, пишем яростни умнотии… Имаше смисъл, надежда, съспенс… А ето, тази вечер всичко това се сри (както би казал един класик)… Не, не защото падна правителството. Сри се поводът за емоции и делникът се завръща със своите банални, подтискащи, безнадеждни въпроси. Не, върнете се отново в парламента, позволете ни да спасим света… Продължете да четете Грехове с чадърче →