Учебната година е време за уроци и изпити. Задължаваме децата да научат неща, с които не им се занимава… Голяма част ще бъдат напълно ненужни в живота им… И все пак ги насилваме, защото трябва. Защото винаги е било така. И празнуваме началото… Ние… Продължете да четете СИП ДВУЛИЧИЕ
Месечни архиви: септември 2024
А душата умира неусетно…
Запомнил съм едно ходене на Централни гробища. Беше тази пролет. Имах панихида на новите парцели. Валеше… Валеше като из ведро. Накъдето и да погледнеш се виждаше само кал. Никакви живи хора, освен мен, трима опечалени и един философски обикалящ гробар, който, поради ниския си ръст, изглеждаше потънал в огромните си гумени ботуши… На връщане снимах видео. Рецитирах “Тихият пролетен дъжд” на Лилиев. Там, насред джвакащото антре на оня свят, което, на моменти, избягват да посещават и погребалните процесии. Продължете да четете А душата умира неусетно…
Сложи ухо…
Всеки ще си отиде от този свят. Дори и тези, които не знаят това и са се заровили в брокатения прах на тлението. Дори и измамниците, които могат да надхитрят всички. Дори и те… Дори и звездните актьори, и изпреварилите времето си дизайнери, и разузнавачите от старата и новата школа, и известните умело пълзящи писарушки… Охо… Мога много да изброявам. Всички ще бъдат матирани от смъртта. Продължете да четете Сложи ухо…
По-нататък не можеш да продължиш
На сръбски език е „Далье нечеш мочи“, а като парола за безжичния интернет в кръчмата „Ко то тамо пева“ е dalenecesmoci, репликата е от филма, сниман през 1980 от режисьора Слободан Шиян. На пръв поглед се родее с филмите на Кустурица, но на втори и трети са доста различни. Крайпътното заведение след Крагуйевац в посока Чачак е изцяло изградено в духа на филма, от всички страни те наблюдават фигурите на героите в цял ръст, а на двора е паркиран според мен оригиналният автобус на „Кръстич и син“.
Сърби, черногорци, бошняци и други югославяни си тачат „Кой пее там“ както ние „Господин за един ден“. Един приятел казва, че му идва повече самонадсмиването и осмиването на балканските нрави, но според мен кръчмата доказва, че народът не се срамува от изображението си, а се гордее с него. Друг е въпросът, че и тук като при Кустурица има хиперболизиране, пародия и театралност. Миналата година спрях по случайност на почивка точно там на път за Черна гора, тази година повторих почивката. Докато вкарвах паролата за интернета в телефона си, я сгреших няколко пъти и си рекох „нататък не можеш да продължиш“. Но продължих. Не знаех каква е тази реплика и кой е този филм, докато един приятел не ми каза по пътя на връщане.
През 1941 г. в стария автобус на „Кръстич и син“ пътуват петима в късна есен по черните пътища накъм Белград. Синът кара, а старият Кръстич се разпорежда, продава билетите, товари живи прасета, пие ракия по спирките, кара се с останалите. Пътниците са един музикант и певец, коцкар, един важен господин с бомбе, един дядо герой от войните, тръгнал при сина си, който е в армията, момче и момиче младоженци, в ролята на момчето Славко Стимац, познат от „Животът е чудо“.
(По едно време старият Кръстич върза очите на сина си, за да докаже на пътниците колко добър шофьор е. Мисля, че точно сега положението в нашия свят е такова. На шофьора са му вързали очите.)
Всякакви хора се возим в автобуса. Най-различни сме. Разминаваме се, сблъскваме се, можем или не можем да се разберем. Но сме в един автобус, върху една планета. И понякога автобусът ни стига до едно място, след което не може да се продължи. Няма път. В нашата песен се казва „и път да няма, не ще се спрат“, но това е друг образ. А много често напоследък взех да стигам до мястото, след което не мога да продължа напред.
Във филма един дядо с воловете си е разорал пътя и се кара на Кръстич, който иска да премине – по-нататък не можеш да продължиш. Казва му го няколко пъти. Кръстич се ядоса, вика мъжете от автобуса, вдигат дядото, който вече полудява от възмущение и ги предупреждава „Ще викна синовете си!“. И ги вика – сино, сино. Отнякъде изникват четирима великани, двойно по-големи от баща си. Пукат гумите на автобуса. По-нататък не можеш да продължиш. Накрая се договориха и все пак продължиха – величественото послание преля в тривиален дребнав пазарлък. Като на Балканите.
За година и половина бях на пет погребения. Добре ли е? Гробарите ходят и по-често, но те си вършат работата и няма да седнат да събират увехналите цветя от гробовете, за да ги изгорят, за да не отидат в някой миризлив контейнер. Някои неща просто не бива да се изхвърлят на боклука.
По-нататък не мога да продължа. Чета Канона за душите на покойниците, плача, чакам да мине времето, искам дори да мине по-бързо, да ми прости Бог, но съм вързан вътре в усмирителната риза на това тяло и това време и пространство. А те са там, от Другата Страна. Там няма време и пространство, затова те не ни чакат. Те СА. Мой любим човек казва, че за нашия ум Другата Страна е толкова разбираема и постижима, колкото за мравката висшата математика. По-нататък не можеш да продължиш. Колкото – толкова. Да го приемеш е част от смирението. Да не се бунтуваш срещу този наш ограничен капацитет също е смирение.
Много ясно, че ще боли от липсата на прегръдката им. И тази телесна липса трябва да бъде преобразувана в молитва, а молитвата да достигне по възможност до душевна близост с тях, които са там. Не е лесно, но по-нататък не можем да продължим. Нататък пътят ни е отрязан. Господ е изорал нивите си, през които няма как да преминем.
Хората толкова се страхуват от смъртта, че спират да си говорят с някого, който е изгубил близки. Не го търсят както преди, не му звънят, изтриват го, все едно и той е умрял. Заобикалят отдалече къщата на човека. Не са отишли дори на погребението на своя стар съсед или приятел, защото техни роднини чакали бебе – какво общо има едното с другото?! Нали и това бебе се ражда, за да си иде от тази земя един ден! Суеверията, разбира се, ме отвращават, но вече всичко видях. Покрай суеверията човекът губи достойнството си. Не може дори да стигне до онзи изоран път. Спукал е гума много преди това.
Оммммм…
“…Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има…”
Помните ли кой говори така? Ако не, този текст е за вас. Ако пък се сещате – също.
Аз не съм арменски поп. Православен съм. Но хората идват, оплакват се… И аз слушам, моля се, опитвам да утеша… Продължете да четете Оммммм…
Време за любов
Божиите заповеди са указателните табели по пътя към спасението. Има ли човек, който би игнорирал пътните знаци и нарочно би се хвърлил в някой крайпътен ров? Да, да, знам, войната по пътищата… Трябва да се направи нещо… Ние губим битките първо в душите си…
Пренебрегваме знаците, указващи ни пътя към вечността. Наричаме ги ограничения, измислици, бариери, какво ли още не… И често, с цялата си възможна скорост, се стремим към канавката на вечната погибел. Наричаме моментното устремяване към пропастта – полет на свободата… Нашата свобода е смъртоносна! Оттук започва всичко! Продължете да четете Време за любов
Невидими
Вече седмици наред медиите ни занимават с дребни неща… С дребни души… С дребнотемие… С дребни вражди на довчерашни ортаци в придобиване на дребни земни наслаждения… Не, не… Не мислете прекалено върху това. Може да се отпечата върху светогледа ви. Може да заживеете с излюзията, че човекът е дребно същество, незначително творение със сърце под формата на портфейл. Продължете да четете Невидими