На сръбски език е „Далье нечеш мочи“, а като парола за безжичния интернет в кръчмата „Ко то тамо пева“ е dalenecesmoci, репликата е от филма, сниман през 1980 от режисьора Слободан Шиян. На пръв поглед се родее с филмите на Кустурица, но на втори и трети са доста различни. Крайпътното заведение след Крагуйевац в посока Чачак е изцяло изградено в духа на филма, от всички страни те наблюдават фигурите на героите в цял ръст, а на двора е паркиран според мен оригиналният автобус на „Кръстич и син“.

Сърби, черногорци, бошняци и други югославяни си тачат „Кой пее там“ както ние „Господин за един ден“. Един приятел казва, че му идва повече самонадсмиването и осмиването на балканските нрави, но според мен кръчмата доказва, че народът не се срамува от изображението си, а се гордее с него. Друг е въпросът, че и тук като при Кустурица има хиперболизиране, пародия и театралност. Миналата година спрях по случайност на почивка точно там на път за Черна гора, тази година повторих почивката. Докато вкарвах паролата за интернета в телефона си, я сгреших няколко пъти и си рекох „нататък не можеш да продължиш“. Но продължих. Не знаех каква е тази реплика и кой е този филм, докато един приятел не ми каза по пътя на връщане.

През 1941 г. в стария автобус на „Кръстич и син“ пътуват петима в късна есен по черните пътища накъм Белград. Синът кара, а старият Кръстич се разпорежда, продава билетите, товари живи прасета, пие ракия по спирките, кара се с останалите. Пътниците са един музикант и певец, коцкар, един важен господин с бомбе, един дядо герой от войните, тръгнал при сина си, който е в армията, момче и момиче младоженци, в ролята на момчето Славко Стимац, познат от „Животът е чудо“.

(По едно време старият Кръстич върза очите на сина си, за да докаже на пътниците колко добър шофьор е. Мисля, че точно сега положението в нашия свят е такова. На шофьора са му вързали очите.)

Всякакви хора се возим в автобуса. Най-различни сме. Разминаваме се, сблъскваме се, можем или не можем да се разберем. Но сме в един автобус, върху една планета. И понякога автобусът ни стига до едно място, след което не може да се продължи. Няма път. В нашата песен се казва „и път да няма, не ще се спрат“, но това е друг образ. А много често напоследък взех да стигам до мястото, след което не мога да продължа напред.

Във филма един дядо с воловете си е разорал пътя и се кара на Кръстич, който иска да премине – по-нататък не можеш да продължиш. Казва му го няколко пъти. Кръстич се ядоса, вика мъжете от автобуса, вдигат дядото, който вече полудява от възмущение и ги предупреждава „Ще викна синовете си!“. И ги вика – сино, сино. Отнякъде изникват четирима великани, двойно по-големи от баща си. Пукат гумите на автобуса. По-нататък не можеш да продължиш. Накрая се договориха и все пак продължиха – величественото послание преля в тривиален дребнав пазарлък. Като на Балканите.

За година и половина бях на пет погребения. Добре ли е? Гробарите ходят и по-често, но те си вършат работата и няма да седнат да събират увехналите цветя от гробовете, за да ги изгорят, за да не отидат в някой миризлив контейнер. Някои неща просто не бива да се изхвърлят на боклука.

По-нататък не мога да продължа. Чета Канона за душите на покойниците, плача, чакам да мине времето, искам дори да мине по-бързо, да ми прости Бог, но съм вързан вътре в усмирителната риза на това тяло и това време и пространство. А те са там, от Другата Страна. Там няма време и пространство, затова те не ни чакат. Те СА. Мой любим човек казва, че за нашия ум Другата Страна е толкова разбираема и постижима, колкото за мравката висшата математика. По-нататък не можеш да продължиш. Колкото – толкова. Да го приемеш е част от смирението. Да не се бунтуваш срещу този наш ограничен капацитет също е смирение.

Много ясно, че ще боли от липсата на прегръдката им. И тази телесна липса трябва да бъде преобразувана в молитва, а молитвата да достигне по възможност до душевна близост с тях, които са там. Не е лесно, но по-нататък не можем да продължим. Нататък пътят ни е отрязан. Господ е изорал нивите си, през които няма как да преминем.

Хората толкова се страхуват от смъртта, че спират да си говорят с някого, който е изгубил близки. Не го търсят както  преди, не му звънят, изтриват го, все едно и той е умрял. Заобикалят отдалече къщата на човека. Не са отишли дори на погребението на своя стар съсед или приятел, защото техни роднини чакали бебе – какво общо има едното с другото?! Нали и това бебе се ражда, за да си иде от тази земя един ден! Суеверията, разбира се, ме отвращават, но вече всичко видях. Покрай суеверията човекът губи достойнството си. Не може дори да стигне до онзи изоран път. Спукал е гума много преди това.