Есента може да бъде вдъхновяващ сезон!
Когато пожълтеят претенциите ти…
Когато самооценките ти падат на земята…
И започват да гният… Вече ненужни…
(Смирението е за тези без качества.
1000 пъти го чух, дори от свещеник –
тъкмо тогава ме заболя сърцето…
И разбрах, че моето лято не е сега.)
Есента е обезболяващо за лоши думи…
Нейният вятър ги отвява като найлон,
в който някога е имало покупки,
отдавна изядени, изпити, износени…
Когато от очите ти всеки ден завали…
А душата посмее да остане по клони,
есента може да бъде вдъхновяващ сезон,
зареден с очакване на сигурно бъдеще!
А зимата няма значение!
Наистина няма значение,
освен за тези, които главоломно
обичат да се спускат надолу…
Запомнил съм едно ходене на Централни гробища. Беше тази пролет. Имах панихида на новите парцели. Валеше… Валеше като из ведро. Накъдето и да погледнеш се виждаше само кал. Никакви живи хора, освен мен, трима опечалени и един философски обикалящ гробар, който, поради ниския си ръст, изглеждаше потънал в огромните си гумени ботуши… На връщане снимах видео. Рецитирах “Тихият пролетен дъжд” на Лилиев. Там, насред джвакащото антре на оня свят, което, на моменти, избягват да посещават и погребалните процесии. 
Божиите заповеди са указателните табели по пътя към спасението. Има ли човек, който би игнорирал пътните знаци и нарочно би се хвърлил в някой крайпътен ров? Да, да, знам, войната по пътищата… Трябва да се направи нещо… Ние губим битките първо в душите си…