Нима наистина не разбирате?! Въпросът изобщо не е във войната! Не е в Русия или Украйна! Не е в маските и ваксините! А в това докъде ни доведе т. нар. преход. Политици, финансисти, експерти, леви, десни, чугунени сърца и гумени глави… Шоу-програми, просташки смешки, богохулства, кючеци (само когато сме пияни, иначе не), порочна чалга и порочен хип-хоп речитатив. Надежди, отчаяние, възторг – „този път ще се оправим“ и отново отчаяние. Дълбокомислени писатели, които разказват за коса, която расте навътре. Философи, които знаят кой трябва да умре, за да се оправи светът… И още много… 30 години вървене. Стигнахме там, закъдето репетирахме дълго време. Днес е денят. Дом, мил дом! Нашата Обетована земя е подлез, в който се бием и си крещим като животни. Заради България? Не! Заради злобните мисли, които някой чужд е поставил в главите ни като “справедлива” кауза… Просто нямаше как да останем върху родната земя. Твърде дълго сме пътували надолу, за да се пердашим и псуваме един друг на повърхността. Продължете да четете Подлезът на нашите мечти →

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Изглеждаше замислен. Поздрави ме разсеяно.

– Случило ли се е нещо? – попитах го. 

– Все още не, все още не! – промърмори машинално. – Но… вероятно ще се случи. Не го искаме, но сме готови да го посрещнем… 

– Успокой се и ми обясни! – повиших глас.

Най-после привлякох вниманието му. Обърна се към мен и взе да върти очите си налудно:  Продължете да четете Глобалното гробище →

Знам, облекчаващо е да мразиш! А войната е велика възможност да се отдадеш на блажена и „справедлива“ ненавист. Особено, ако си седнал на дивана с телефон в ръка… Като прибавим към това и вътрешните ни политически безобразия… Добре си живеем, признайте. Малко ще попсуваме, малко ще иронизираме, малко ще поплачем на чужд гроб, малко ще поскърбим, че страната ни не се решава да помогне в нечие убийство, като изпрати две-три ръждясали пушкала… Какво ни е? Има само един проблем… Е, не е кой знае какво, просто реших да спомена… Ние имаме души!  Продължете да четете Да, вярно е, ние имаме… →

Още в началото на пандемията ме връхлетя един помисъл… Напоследък той се превръща в убеденост.

Гледам разкривените от омраза думи, които се въртят из интернет и медиите. Пропагандният цинизъм, подхвърлян с лекота от уж възпитани хора. Бездарният картинен сарказъм, който печално иронизира авторите си. И си мисля: битката е най-вече за запазване на човешката нормалност. И я губим!  Продължете да четете Войната, която губим →

Проповед след Великия покаен канон на св. Андрей Критски (сряда на Петата седмица от Великия пост)

Има богослужения, след които много трудно се говори. Едно от тях е Покайният канон на свети Андрей Критски. Какво повече можеш да кажеш?… И въпреки всичко, ще прекрача логиката на благоразумното мълчание, за да споделя, че това, което чухме и четохме досега, е история за война. През последните дни много се говори, че сме в условия на война. Ако някой не е разбрал, че канонът на св. Андрей е военна поема, то значи не е разбрал нищо. Има една едничка война и всички други войни не съществуват, те са само последствия от нея. Продължете да четете Единствената война →