Преди да станеш свещеник е нужен нещо като преходен период. Не може тази вечер да затвориш нюзрума, а на сутринта да нахлуеш в светия олтар, за да служиш Литургия. Затова, вместо да разкарвам хората из политическите интриги, за кратко ги водех по манастири. В един от тях срещнах много възрастен монах. Той ме повика при себе си и ми подаде олющен джобен часовник. Помоли ме да му го сверя. Направих необходимото. Отецът го взе с благодарност, но като го видя, поклати глава. После ме погледна с огромно разочарование и само промълви: “Но какво правиш?” Подмина ме и отиде при някаква клисарка (или просто жена, която помага на обителта) със същата молба. Изчаках и я попитах къде съм сгрешил. Тя ми обясни нещо мъгляво. Монахът бил по византийското време, но не точно и по него, а по… Не ми стана ясно. Но едно разбрах със сигурност. Времето, в което живеят праведниците, е друго, не е нашето. Засичаме се в обща реалност, но пребиваваме в два различни свята.  Продължете да четете Времепроводчици →