Като всяка болест и неблагодарността има свои разновидности и степени. Като всяка болест безсрамието може да доведе до смърт.
К’во па толкова?
Ние сме болни от нещо, което се нарича „квопатолкова“. Поразява ума и сърцето. Първо ума, после сърцето. Или първо сърцето, после ума. Няма вече истински лекари, които да разберат. Има някакви хора в бели (и не само) “престилки” и “слушалки”, но те не могат да направят нищо. Т.е., могат, но не искат. Или искат, но имат и по-важни дела. Например, да си осигурят “най-белите престилки и най-лъскавите слушалки”. И да ги хвалят, награждават, сочат с пръст. Да им викат: „учителю, учителю“. Продължете да четете К’во па толкова?
Беше по това време на годината. Началото на лятото. Голяма жега. От тези дни, в които, още на излизане от вкъщи, дрехите ти се слепват за тялото. Една жена ме помоли да отидем до дома на нейна приятелка, която отдавна е болна, усеща, че си отива и иска да се изповяда. Тръгнахме заедно… Опита се да ме подготви, че жилището на познатата й не е много… да кажем подредено… 
Една от най-болезнените характеристики на нашето време е почти пълната загуба на авторитети. Не казвам, че са изчезнали сервилността или угодничеството. О, съвсем не! Те ще съществуват до самия край на света. Изпитвал съм го и върху себе си. Усещал съм как едни и същи хора имат различно отношение, в зависимост от това в коя част на вълната си. Когато стигнеш до върха, се появяват странни и неочаквани ласкатели, които по мистериозен начин изчезват, когато слизаш надолу. Макар че, дори и тук, понякога наглостта измества обичайното лицемерие. И вече дори не си даваш труд да се подмазваш. 
Има една история, която не ми излиза от ума. Сигурно знаете, че Малашевските гробища в столицата са доста големи. Новите парцели са на единия край, а църквата – на другия. Делят ги може би 2-3 километра. И така, веднъж след едно Опело човекът от погребалната агенция заразпитва опечалените как искат да стигнат до гроба – пеш или с автомобили. Почти винаги в такива случаи започва тиха агитация в полза на колите… Кой знае защо го правят – дали от грижа за и без това обременените „клиенти“ или за да се „свърши по-бързо работа“. Важното е, че най-често прогресът побеждава традицията и хората се разпръсват към автомобилите си. Аз пък се насочих към катафалката, защото нали нямам кола… Тя е стар бял микробус. Каросерията му е празна. Там слагат ковчега с покойния. Отпред се качват двама гробари. До тях, настъпвайки расото си, се натиках и аз. И траурната колона потегли… 
Струва ми се, че никога не е имало толкова звезди, както в днешно време… Единственият проблем е, че те излъчват някаква странна, сякаш луминесцентна светлина. Не светят, а по-скоро дразнят очите. И никак не топлят… Едно време и аз се възхищавах на някои от тях. „Виж този как хубаво го е казал, виж как хубаво го е нарисувал, изиграл…“ Сега будят у мен най-вече съжаление. 
И тъй, отмина истеричната радост, с която някои посрещаха Хелоуин. Дойде новият ден и донесе своята тиранична прозаичност. Какво да се прави?! След пиянството винаги идва махмурлукът… Всеки забърза по своята обичайна работа…