Постът е време на усилено покаяние и на вглеждане в себе си. И ето, ние пристъпваме към тайнството Изповед, но много често се случва да не знаем какво точно да кажем. Затова оставяме и там да тече обичайният ход на ежедневните ни мисли: „Пуша цигари, понякога пия по една-две ракии повече, случва се вкъщи да се спречкаме, заглеждам се по съседа (съседката)…“ „Само това ли е?“ – пита свещеникът. „А какво друго?“ – казваме ние? И наистина – какво друго? Има ли нещо друго, което да кажем на дошлия да приеме греховете ни Христос? Има ли нещо друго, което да направим за себе си? Нима духовният ни взор е толкова плитък, че да се плъзга само по повърхността и никога да не ни носи мир? Защото истинската изповед би трябвало да донесе онази утеха на благодатта Христова, за която постоянно говорим, но познаваме само от книгите. Затова реших за обща наша полза да дам пример с една изповед, от която да се научим на истинско покаяние. Вярвам, че ако погледнем честно на нея, ще намерим доста от себе си и дори ще има какво да прибавим. Като чете написаното по-долу, човек може да си помисли, че то е излязло изпод ръката на някой голям грешник. Но всъщност негов автор е един от най-великите праведници, живели някога – преподобният Ефрем Сирин. Такъв е парадоксът на духовния живот – праведниците оплакват себе си като големи грешници, а ние, грешните, не намираме почти нищо порочно в себе си. „Не съм крал, не съм убивал, нищо лошо не съм правил…“ – нали така твърдим?! Затова на Страшния съд всички ще бъдат изненадани. Светиите от своята праведност, а тези, които считат себе си за праведни – от изобличението. И тъй, има на какво да се поучим от св. Ефрем, за когото казват, че да плаче е същото както за другите да дишат. Написаното от него е достъпно за всички. Той се кае не само пред Господа и духовника си, но и пред хората от всички времена, които биха искали да го чуят и да заплачат заедно с него. Продължете да четете „Уви, за мен, Господи!“ →