Тъжният парцел. Не че това е официалното му име. Има си номер. Просто аз така съм го кръстила. Тук погребват ненужните… Непознатите… Непотърсените… Неодообичаните… Ненамерените… Неожалените… Изгубените… Убитите… На някои гробове има имена. На други пише само лице от мъжки или женски пол… Или бебе… Или само година… Или само номер…
Тук никой не се спира. Милостта е малко в този свят, даже за своите, за нужните, камо ли пък да стигне до тъжния парцел… След като си отидат гробарите, служебно погребали неизвестния или неизвестната, никой повече не идва. Автомобилите минават по съседната алея. Не се произнасят речи. Никой не плаче. Продължете да четете Отвъд бакърената забрава
Няма лесен начин да кажеш на някого, че е тежко болен. (Приятелка ми прати фотография на голямо розово картонено сърце с кръст вътре, оставено до контейнер. Видяла я в някакъв сайт. Другата снимка е моя.) Струва ми се, че такива изображения приличат повече на рентгенови снимки. Проблемът е видим, но само за тези, които знаят как да гледат. Ако си лекар, наляга те тежест, а пациентът се смее: “Няма ми нищо, нали?” Иде ти да му кажеш: “Погледни, бе, как да ти няма нищо?” Но не можеш. Не е възпитано. Лошите вести се поднасят внимателно, за да не се отчаят болните. Но едновременно с това не трябва да се неглижира повече опасността. Този текст е опит да се направи нещо подобно.
Ако трябва да направим описание на съвременното общество, то една от най-характерните му черти е равнодушието. Това личи в магазините, в които пазаруваме, в начина, по който шофираме, в градския транспорт, в който се возим. Прави ли ви впечатление, например, че в автобуса или трамвая постоянно някой говори силно по телефона? Не важни неща, а някакви глупости. Останалите хора, които пътуват, не го интересуват, не съществуват за него, няма значение приятно ли им е, неприятно ли им е. Веднъж се загледах в един такъв млад човек. Беше с много модерен каскет и крещеше така, че целият рейс го слушаше. Помислих си: „Ще види, че го гледам и ще се засрами от това, че съм свещеник.“ Вятър работа. По едно време се усети, отдели за момент телефона от ухото си, погледна ме нагло и спокойно рече: „Приятен ден ви желая“ (в смисъл: „Айде чупка, попе“).
Докато вървиш из гробищата, често можеш да се натъкнеш на една потресаваща гледка. Разбира се, там потресаващите неща са много, но тази убягва на мнозина… Хората постоянно изхвърлят кръстовете на своите покойници, заменяйки ги с мраморни плочи. И понеже им е неудобно да ги забодат в някой контейнер, оставят ги отстрани. Както се прави със старо палто или износени обувки. Може пък на някой сиромах да му потрябва. Оставаш с впечатлението, че вече никой не иска кръстовете на своите предци… 
Като оставиш зад гърба си шума на курортното градче и продължиш до края на главната улица, ще стигнеш до едни стълби. По-точно, пред тях има телескоп. Срещу лев или два може да погледаш отблизо морето. Така няма да ти се налага да слизаш по стръмните стъпала. Макар че… По-често съм виждал хора да падат, докато се качват нагоре, а не когато се опитват да вървят надолу…