Не се интересувам от политика и международни отношения… Много отдавна съм се отдалечил от това. Но разбирам от души. Това ми е работата… И за тях ще ви кажа няколко думи…
През годините видях много реформатори, които оправят света. Праведници, които обичат целия човешки род. Смиреници, които никога никого за нищо не са осъждали, не са изпитвали гняв. Проповедници на прошката, които всичко покриват с благородството си! Всички те… Без изключение, без нито едно изключение… Въпреки голямата убеденост в потенциала на любовта си, не можеха да понесат и половин укор. Не груба дума, бе! Укор! Виждах как премреженият мечтателен поглед за миг се превръща в огън на омраза. “Как си позволяваш? Такъв тон… На мен… Кой си ти?” И т.н. Продължете да четете Изкуството на оправданията
Най-лошите неща стават незабелязано. Докато слушаш по новините да се вайкат за едно или друго, истинските злини пропълзяват по околовръстното и оттам слизат към центъра, за да се увият в някой подлез и да снесат в него яйцата си. Като в откачен филм на ужасите, който обаче не го дават по телевизиите. За истински смущаващото никога не се споменава и дума по медиите. Сега всички говорят за отровната мъгла, която от месеци се е настанила в София и ни задушава. Някои се качват на Витоша, за да снимат смога, който уж се образувал от горенето на гуми. Знаете ли онзи стар виц за това, че имало един черен град, в който имало черен квартал с още по-черна улица, а на нея – черен, черен двор, където се чул глас: „Бай Цеко, стига горя тия гуми!“ Вярвате ли, че градът наистина може да е черен от това?