17 декември – свети пророк Даниил и Тримата Отроци Ананий, Азарий и Мисаил

Иеромонах Христодул разказва в книгата си “Старецът Паисий от Света гора”: „…Един ден трима монаси и аз отидохме при Стареца. Докато бяхме при него, той ни говореше за това, че трябва да имаме добри мисли в ума си. Тогава взе Стария Завет и започна да чете разказа за цар Дарий, който хвърлил Даниил в ямата с лъвовете. (Дан. 6:14-18).  Продължете да четете Търся моята любов… →

Цялата беда е в това, че открихме нов път към любовта, непознат за светиите. Всъщност, непознат дори за бабите ни. Непознат даже и за самите нас, когато живеехме през 80-те и 90-те… Все едно доскоро хората са вървели към спасението си пеш и по снизхождение с каруци, а днес – бам, всички на самолети. И то не какви да е самолети, а изтребители.  Продължете да четете Новата любов →

Гледах интервю с един от малкото съвременни български актьори, които харесвам. Вероятно стар, но хубав разговор. Ироничен, тъжен, сериозен, дълбок… Рядко дават такива неща по телевизията. Още по-рядко това се случва по инициатива на водещия… Най-рядко пък известен човек говори с любов за народа си… Сега е модерно известните да се дистанцират от своите, като от прокажени… Всъщност, не… Като от болни от грип 19. “Много те обичам, но задължително стой далеч от мен, докато не се излекуваш от селската си кашлица!” Така звучи днешният VIP-патриотизъм… Случаят не беше такъв и това ми се понрави. Дори актьорът сподели, че мисли българите за чувствителни и състрадателни. Вярно ли е?     Продължете да четете Да прецакаш мечта →

Още в началото на пандемията ме връхлетя един помисъл… Напоследък той се превръща в убеденост.

Гледам разкривените от омраза думи, които се въртят из интернет и медиите. Пропагандният цинизъм, подхвърлян с лекота от уж възпитани хора. Бездарният картинен сарказъм, който печално иронизира авторите си. И си мисля: битката е най-вече за запазване на човешката нормалност. И я губим!  Продължете да четете Войната, която губим →

Свети Лука Войно-Ясенецки – 11 юни

Житията на светиите винаги са актуални. Човек може да се огледа в делата на апостолите и да види в тях свои съвременници. Но понеже църквата на Господа е работилница за святост, Бог постоянно ни изпраща апостоли. Всякога ни показва кристално чисти хора, чрез които можем да сверим времето, в което се намираме. Да разбираме правилно кое служи за придобиване на благодат и кое за погибел. Кое е правда и кое е лъжа. Кое е добро и кое зло. Кое трябва непременно да приемаме и кое на всяка цена да отхвърляме. Продължете да четете Няма правда без любов, нито любов без правда! →

Да, знам! И на мен самоуверените гримаси по лицето на „християнската ни любов“ и фанатичната увереност в собствената невинност понякога ми идват много. Приисква ти се да спреш да гледаш към хладнокръвието на онези, които трябва да пламтят. Да изключиш телефона, да хвърлиш компютъра и да избягаш на някакво място, където няма ожесточени дебати за международна или вътрешна политика. Където смирението е разбирано лично, а не е само литературна възхита, разсейваща скуката на някой интелектуалец, презиращ телевизионните риалити формати. Продължете да четете А онази любов, която… →

Не че обичаме да се мразим… Не… Просто сме свикнали! Мразим се делнично, сиво, обикновено, необмислено! Омразата е фон, който е пленил цялата картина и вече почти не се вижда какво друго е нарисувано на нея. Личат само щрихи! И понеже са неясни, специалистите анализират остатъците от обезличеното. И се мразят помежду си, защото са несъгласни един с друг! Всеки се мисли за специалист, но никой не подозира, че и другите се имат за такива! И ги презира… Така благородно, както само възвишените могат да мразят плебеите. Продължете да четете Омразата е волна птица →

Христос Воскресе!

И все пак, братя и сестри, мисля си, че живеем в един тъжен свят. Тъжен не по отношение на Небето. Спрямо него този свят винаги е тъжен. А по отношение на нашите предци – бабите и дядовците ни. Тези, които живяха сред нас вчера и току-що изпратихме към Небето.

Не съм чак толкова стар, но си спомням, че беше друго. Съвсем доскоро все още имаше хубави истории за хора, които умеят да се обичат. Които приемаха предизвикателството да „полудеят“ по този начин – обичайки се. Имаше хубава любовна поезия, драми, като тези за Ромео и Жулиета, за влюбени, които са готови да умрат заедно, понеже любовта им е по-голяма от оцеляването. Любовта е живот, а не оцеляване… Продължете да четете „Да те обичам винаги – завинаги“ →

Глупавите маски… Всичко започва от тях. Ставаш сутрин. Миеш си зъбите. Пийваш две глътки кафе. Вземаш маските и се включваш в представлението, което мислим за реален живот. Една ти трябва за по пътя. Друга за колегите. Трета за колежките. Специална за шефа. И още по-специална за големия шеф и ортаците му от борда на директорите. За приятелите имаш по-прoзрачни. Маска за по-близките и маска за по-далечните. Накрая завесата се спуска. На връщане можеш да си купиш мокри кърпички и да забършеш вкъщи остатъците от лепилото, защото на вратата ще смъкнеш макиажа за пред съседите. Отпускаш се на фотьойла. Включваш телевизора. Най-после можеш да бъдеш себе си. Най-после можеш свободно да бъдеш егоиста, който си. И да плюеш тези лицемери от екрана. Продължете да четете Бъди себе си или любов извън закона →