Признавам, че ми е малко мъчно за миналото. Ще кажете, че беше вчера… А все едно е било преди 100 г. Един друг свят, в който всичко беше различно. Иска ми се да ви припомня за него, преди да са ви казали, че той никога не е съществувал.

Някога мъжете бяха просто мъже. Те вдъхваха топлина и усещане за дом. Не си позволяваха да треперят. Не и пред другите. Не и пред жените. Мъжете бяха стълбове, на които да се опреш дори до смърт. А ако си дете, можеше да се скриеш в шепите им и оттам да се плезиш на злия свят. Ако щете ми вярвайте, на тях дори не им и хрумваше да бъдат крадци или подлеци. Беше въпрос на вътрешен принцип. Продължете да четете Някога… →

Прощална неделя

Имало е всякакви времена – окъпани в кръв и надменност, потопени в сълзи, притиснати от нахална безнадеждност… Какво ли не познава светът, как ли не се е опитвал да поругае своето спасение… Какви ли пропълзявания не е практикувал, за да се измъкне от покрова на разперените Христови криле… Предполагам, че винаги е било трудно. Църквата винаги е била гонена, но и винаги е намирала начини да опонира на мира сего. И не само да му опонира, а да го разобличава, правейки го по-добър. Безброй мъченици тъкмо преди смъртта си са намирали сили да простят на своите убийци. И така напълно са ги обезоръжавали, инжектирайки във вкаменелите им души струи човечност, струи живот. Мъжествените са тези, заради които светът продължава да съществува. Продължете да четете Да боядисаш в бяло →