Тези дни чух от един вярващ думи, които много ми харесаха. Той ми сподели: „Аз, отче, съм просто един пропаднал човек. Външно нещата изглеждат наред, но всъщност аз съм се провалил във всичко, което съм правил през живота си и сега единственото нещо, което ме радва, единственото нещо, на което разчитам, е Божията милост. Може да съм много грешен, но имам тази надежда, тя ме крепи и ме кара да вървя напред.“ Много ми хареса това признание, защото беше честно. И защото такива мисли трябва да ни вълнуват в края на Великия пост. Ако си мислим: „Е, добре, успяхме да издържим, да не ядем пържоли или сирене – всичко е наред. Ние сме подвижници, на които няма как да се откаже Причастие и дори място в Рая“, тогава сме се разминали с това послание, което Църквата ни отправя, показвайки ни Разпъналия Се за нашите грехове и Възкръснал Господ.
Като издател на отец Владимир се радвам да съобщя на всички, които намират мир и молитвени помисли в неговите слова, че и втората му книга съвсем скоро ще излезе от печат.
Тя, както пише и на корицата, е естествено продължение на “Среща с Живота”. Срещите със смъртта са нещо ежедневно и тривиално, но те също водят до съдбоносната среща с Живота, така е.
Очаквайте подробности в близките дни и седмици. Надяваме се до края на април вече да можете да си я поръчате или вземете от книжарница.
Българският народ преживя доста трагедии през последните тридесетина години. Една от най-големите от тях е срещата му с “праведниците”… Разбира се, не става дума за истински праведници. И децата лесно ще забележат, че такива се срещат рядко. Говоря за хора, които възприемат себе си за гениални, надарени, осветени, богоизбрани. Някои дори не вярваха в Бога, но усещането за особено избраничество беше все така натрапващо се. Те идваха и си отиваха. Заемаха важни постове. Създаваха кризи и катастрофи. А после до един се разсърдваха на “простия народ”, който не е оценил изключителните им заслуги. Един след друг, “месия” след “месия”, уморяваха и обезсърчаваха народа, на когото е забранено да е уморен и обезсърчен, защото на опашката чакат нови герои. Продължете да четете Тези, които не избягаха→
Почти целия си живот дядо беше прекарал в центъра на София. Когато се пенсионира обаче, заряза всичко и отиде на село. Построи си малка къщичка. Така и не успя да я обзаведе изцяло. Обитаваше само една стаичка и кухня. Но пък си купи 3-4 кози и 1 овца. През лятото му ходех на гости. И заедно изпълнявахме „чредата“ му да пасе селския булюк. Иначе казано, кой колкото животни има – толкова дни води стадото на паша. Прекарвахме с него по цели дни в планината. Това бяха първите ми пастирски опити. Казваше ми: „Там има младо дръвче, а онази коза ще му изяде кората. Иди и я прибери при другите.“ Аз вземах овчарската гега и почвах да махам срещу нея. Тя побягваше надалеч и се налагаше после дядо да я примамва обратно. След това ми обясняваше: „Не може така да се отнасяш с животните – вземаш тоягата и махаш. Трябва да изобиколиш, да предположиш къде може да отиде козата. Не става само да въртиш гегата. Целта е да прибереш стадото цяло вечерта при хората.“ Надявам се тези думи да са ми послужили… Продължете да четете Чаят на дядо→
Помня как един отец уж на шега казваше: “Невинността ражда трагедии”. Понякога се сещам за тези думи и размислям върху тях. Разбира се, проблемът не е в самата невинност. А в измамното усещане за нея! Убеденото чувство, че винаги си прав, че си своеобразен Гъливер в страната на духовните лилипути, е бомба със закъснител. Подобно на трениран терорист-камикадзе тя гърми и опустошава всичко около себе си. И гърми не само веднъж… Продължете да четете Дефицитният препарат→
Да се вторачваш в българската журналистика понякога е твърде печално занимание. Ето, вече мина толкова време откакто Никита Хрушчов обеща да покаже последния поп по телевизията, а то все не се случва и не се случва. Нещо повече – за беда на някои, определящи себе си като „не особено религиозни“, дори патриархът влезе в залата на Народното събрание. Истинска злоупотреба с търпението на атеиста. И досущ като някои кронщадски моряци, писачи от разни медии (родни и чужди) закрещяха, че трябва да се намери някой, който да изгони Светейшия патриарх от парламента. Продължете да четете Комсомолците след тях летят→
Спомням си миналата година по същото време две деца, които се разхождаха около езерото и хвърляха пиратки. Никъде не отиваха. Просто така си обикаляха из парка и бум-бум… Хвърляха бомбичките и оставяха малки облачета пушек след себе си. Нямаха посока или цел. Вероятно се бяха нарадвали на гърмежите. Но понеже си бяха купили повече пиратки, нямаше как – трябваше да ги хвърлят. Минаваха от време на време покрай тях разни жени и им викаха: „Хулигани, не ви ли е срам!“ А те не обръщаха никакво внимание – продължаваха да хвърлят след себе си пиратки… Продължете да четете Бум-бум→
"идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата" (Мат. 22:9)
Тези дни чух от един вярващ думи, които много ми харесаха. Той ми сподели: „Аз, отче, съм просто един пропаднал човек. Външно нещата изглеждат наред, но всъщност аз съм се провалил във всичко, което съм правил през живота си и сега единственото нещо, което ме радва, единственото нещо, на което разчитам, е Божията милост. Може да съм много грешен, но имам тази надежда, тя ме крепи и ме кара да вървя напред.“ Много ми хареса това признание, защото беше честно. И защото такива мисли трябва да ни вълнуват в края на Великия пост. Ако си мислим: „Е, добре, успяхме да издържим, да не ядем пържоли или сирене – всичко е наред. Ние сме подвижници, на които няма как да се откаже Причастие и дори място в Рая“, тогава сме се разминали с това послание, което Църквата ни отправя, показвайки ни Разпъналия Се за нашите грехове и Възкръснал Господ.
Българският народ преживя доста трагедии през последните тридесетина години. Една от най-големите от тях е срещата му с “праведниците”… Разбира се, не става дума за истински праведници. И децата лесно ще забележат, че такива се срещат рядко. Говоря за хора, които възприемат себе си за гениални, надарени, осветени, богоизбрани. Някои дори не вярваха в Бога, но усещането за особено избраничество беше все така натрапващо се. Те идваха и си отиваха. Заемаха важни постове. Създаваха кризи и катастрофи. А после до един се разсърдваха на “простия народ”, който не е оценил изключителните им заслуги. Един след друг, “месия” след “месия”, уморяваха и обезсърчаваха народа, на когото е забранено да е уморен и обезсърчен, защото на опашката чакат нови герои. 
Помня как един отец уж на шега казваше: “Невинността ражда трагедии”. Понякога се сещам за тези думи и размислям върху тях. Разбира се, проблемът не е в самата невинност. А в измамното усещане за нея! Убеденото чувство, че винаги си прав, че си своеобразен Гъливер в страната на духовните лилипути, е бомба със закъснител. Подобно на трениран терорист-камикадзе тя гърми и опустошава всичко около себе си. И гърми не само веднъж… 
