Иде ми да започна този текст с: „Непорочните в пътя си… Алилуия.“ Обаче това не е опело, нито панихида, където този откъс се пее. Не искам да влизам в ролята на оплаквачка, още по-малко да се сбогувам. По-скоро идеята ми е да напиша похвала. Да вдъхна надежда, че за мъчениците не бива да се говори само в минало време. Че те все още съществуват. Просто ние сме се отучили да виждаме истински красивото. Така, както виповете не забелязват листата от рози, които някой професионален пречупник хвърля пред краката им. Просто ги стъпкват като нещо обичайно. Те винаги ходят по рози, но никога не усещат аромата им. Нито нежната безпомощност, която излъчват, когато ги смачка някоя маркова подметка. Какво да се прави – създали сме такъв свят, в който подметките тъпчат розите. Двусмислено звучи… Не се бяхте замисляли върху това, нали? Продължете да четете Подметката и розата →