Преди време, в началото на Великия пост, писах няколко проповеди за утихването. Например това: “Човек трябва да има периоди, в които поне да опита да затръшне вратата в лицето на речите и мислите на агресивното самолюбие. Защото те са преоблечени крадци, които не изнасят нищо от дома на душата, а внасят в него прашни кашони с погибелна празнота и непокаяние… Постът е именно такъв период. Време човек да утихне.”  Продължете да четете Буквите на утихването →

“…Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!” (Лука 13:34)

“…И когато се приближи и видя града, заплака за него и рече: да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!” (Лука 19:41-42) Продължете да четете НЕ Е ПЪК ТУМНАЛО ТОЧНО СЕГА… →

По време на Великопостното богослужение многократно се казва една молитва на св. Ефрем Сирин. И докато свещеникът я произнася се правят три земни поклона…

Но първо да си спомним какво беше Велик пост. Пост: “Няма болест.” Пост: “Стойте си вкъщи!” Пост: “Вахiните спасяват живот, спаси и ти или умри!” Пост: “Оставка!” Пост-снимка: юмруче! Пост-снимка: ковчези и жито на жълтите павета, вуду пипъл, меджик пипъл! Пост: “Ай лов ю Джон Траволта!” Пост и война! Пост и справедлива омраза! Пост и “Да ги свършваме – или ние тях, или те нас!” Всички пишем Велики постове в социалните мрежи! Те са нашите Велики пости, в тях се учим да обезсмисляме думите и времето, в което се изговарят. Продължете да четете Супер Велик пост →

Човек трябва да има периоди, в които поне да опита да затръшне вратата в лицето на речите и мислите на агресивното самолюбие. Защото те са преоблечени крадци, които не изнасят нищо от дома на душата, а внасят в него прашни кашони с погибелна празнота и непокаяние… Продължете да четете Да чуеш цветовете на черешите →

Беше на един голям празник. От тези дни, в които има толкова неща за вършене, че не усещаш кога е дошло време за Вечерня. Помня, че правех панихида на някакъв скоро починал човек. Предполагам си представяте картината – хората тъжни, държат свещи, вперили насълзен поглед в нещо, което не виждат, защото понякога мислите са по-силни от всички сетива… Изведнъж печалната картина придоби абсурден характер, за момент сякаш храмът заприлича на каубойски бар и вратата се отвори с летящ старт като в стар уестърн. Зад гърба ми се чу тропане и глас на възрастен човек, който многократно надвишаваше по сила моите опити да изпея стихирите на „Благословен еси, Господи…“ Обикновено се старая да не обръщам внимание на такива неща, затова продължих с молитвата, но леко вдигнах децибелите, за да заглуша страничния шум. Дядото обаче никак не искаше да се предаде, тепърва щеше да се бори, за да стане център на внимание. Мина покрай мен, избута ме лекичко и с най-високия си глас започна да сочи един стол: „Ето тука искам да седна. Е тука, точно тука.“ Достигна желаната цел, тежко се стовари върху нея и се развика на някаква жена да му купи свещи – еди-колко си броя по еди-колко си стотинки. От панихидата вече нищо не ставаше. Затова се обърнах към него и малко изнервено попитах: „Всичко това не можеше ли да стане по-тихо?“ Дядото ме погледна смаяно и дори не ме удостои с отговор, а погледна към своята позната: „И тука ли се карат, бе? Значи и тука се карат… Как може такова нещо? А аз мислех, че поне тука мога да правя каквото искам.“ След това си грабна бастуна и също толкова шумно, както и при влизането, излезе, почти изритвайки вратата с крак. Продължете да четете Блажени плачещите →

Обикновено казват, че есента е тъжна. Че е скръбен сезон… Но ето Бог тази година каква есен ни прати. Говореща… Сякаш Сам Той ни проповядва. Схванахте ли какво искаше да ни каже? Продължете да четете Постна есен… →