Има такива истории… Мъжът излиза от дома си, за да направи някои покупки. Целува жена си на тръгване. Казва й: “Докато мигнеш и ще съм се върнал.” Но никога повече не се връща… Тя мига, мига, мига… Получава тик. Но него го няма. Неволните мимики на лицето й не се лекуват, когато разбира, че той има ново семейство и някоя друга го изпраща за покупки… Продължете да четете Изневярата като брак →

Имаше една песен: “So this is Christmas. And what have you done?” Сигурен съм, че я помните. Да, знам, Джон Ленън е безбожник. А можем ли да понесем тъкмо от подобен човек такъв въпрос: “Ето, Рождество е. И ти какво направи?” 

Какво направихме? Какво подготвихме за Рожденика? Как живяхме? Ще Му дадем ли нещо?

Не ядохме кебапчета? Или ядохме, ама малко? Затова ли идва Христос? Заради диетата? За да станем за известно време “тревопасни”? Ние, последователите на Въплътилия Се Бог, ходехме на служби. Службите са дълги. Но издържахме. Понякога сядахме на столчетата, но по принцип издържаме на служби. Затова ли ни даде Тялото и Кръвта Си Господ? За да успеем да издаяним до приемането им? И какво още? Имаме си своите “правилни” политически позиции. Своите “нужни” на Църквата интриги. Мразим “лошите”, пробутваме “добрите”. Така си мина постът. В някои от дните си четохме вечерните молитви. Джон, ти чел ли си вечерни молитви? Джон, ти ходил ли си в манастир? Знаеш ли колко малко се спи там? Ах, ти, пропаднал поспалан!  Продължете да четете Обичам Те! →

В житието на св. мъченик Иаков Персиец (27 ноември) се разказва:

„…Като се убедил в непреклонността на св. Иаков, царят го осъдил на жестока смърт… Започнало се страшно мъчение, от което потреперили всички присъстващи. На мъченика отрязали един след друг пръстите на едната ръка, после на другата; на единия крак, после на другия; след това ръцете и краката; той само славословил Господа и не обръщал внимание на увещанието на приятелите, които го молели да спаси живота си. Мъчението продължило дълго, но твърдостта на мъченика нито за миг не се поколебала.  Продължете да четете Даваш ли? →

Макар и малцина да помнят ценността на буквите, реших да поставя няколко от тях в началото на поста…

Постът (дано да помните това) е почивка върху мокра пейка, цялата окъпана в сълзи.

От влагата есенните листа се превръщат в пеперуди и отлитат за топлите страни.

А някои още вярват, че ако не плачеш, ще изхитриш есента и в нея ще си останеш сух. Продължете да четете Букви с гръбнак →

Очевидните някога неща вече приличат на миражи… Което е било – няма да бъде… Човекът (не само в България) се разпада и само външно прилича на себе си… Но е друг… Не друг човек, не и друго създание, а сянка, която подобно на развързано куче, е побягнала от стопанина си. Помислила е разхайтеността си за свобода и толкова дълго е тичала, че никаква обява “търси се” не може да я върне обратно. А и не знам дали все още съществуват подвижници, които биха плакали за нея… Губим се, но не е страшно, защото не си липсваме… Даже е cool!  Продължете да четете Не си липсваме →

Не съм по филмите и спектаклите… По джаза пък съвсем… Затова си спомням много смътно “Ах, този джаз”. Простете, ако греша нещо, но мисля, че в него Рой Шайдър играеше умиращ театрален режисьор, който направи от смъртта си шоу и накрая пееше: “Чао, чао, живот! Чао, чао, щастие! Здравей, самота! Мисля, че умирам!” Та, той почти през цялото време си говореше със Смъртта. И съм запомнил как крещеше: “Вярност, вярност, защо постоянно повтарят тая дума, все едно, че е най-важното нещо на света?!” А? Така ли беше? Хубав ли беше филмът?  Продължете да четете Ах, този джаз →

Като всяка болест и неблагодарността има свои разновидности и степени. Като всяка болест безсрамието може да доведе до смърт.

К’во па толкова? 

Ние сме болни от нещо, което се нарича „квопатолкова“. Поразява ума и сърцето. Първо ума, после сърцето. Или първо сърцето, после ума. Няма вече истински лекари, които да разберат. Има някакви хора в бели (и не само) “престилки” и “слушалки”, но те не могат да направят нищо. Т.е., могат, но не искат. Или искат, но имат и по-важни дела. Например, да си осигурят “най-белите престилки и най-лъскавите слушалки”. И да ги хвалят, награждават, сочат с пръст. Да им викат: „учителю, учителю“.  Продължете да четете К’во па толкова? →

Наистина ли ще маскирате децата си като мъртъвци (за Хелоуин)? Честно? Ама, като кои мъртъвци? Като покойните ви родители? “Ела, дъще, костите на баба ти би трябвало да изглеждат като на този костюм. Вземи, облечи го!” Или “Неее, стига, това е забавление, не става дума за познати покойници!” А? Ми що не сте казали? Знаете ли на какви купони ходим ние (поповете) през годината?  Продължете да четете До дъно →

Запомнил съм едно ходене на Централни гробища. Беше тази пролет. Имах панихида на новите парцели. Валеше… Валеше като из ведро. Накъдето и да погледнеш се виждаше само кал. Никакви живи хора, освен мен, трима опечалени и един философски обикалящ гробар, който, поради ниския си ръст, изглеждаше потънал в огромните си гумени ботуши… На връщане снимах видео. Рецитирах “Тихият пролетен дъжд” на Лилиев. Там, насред джвакащото антре на оня свят, което, на моменти, избягват да посещават и погребалните процесии. Продължете да четете А душата умира неусетно… →

Всеки ще си отиде от този свят. Дори и тези, които не знаят това и са се заровили в брокатения прах на тлението. Дори и измамниците, които могат да надхитрят всички. Дори и те… Дори и звездните актьори, и изпреварилите времето си дизайнери, и разузнавачите от старата и новата школа, и известните умело пълзящи писарушки… Охо… Мога много да изброявам. Всички ще бъдат матирани от смъртта.  Продължете да четете Сложи ухо… →