12 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на 10-те прокажени (Лука 17:12-19)
Спомням си предаване за поезия, което гледах преди доста години. Там прочетоха едно от най-потресаващите неща, които съм чувал. Става дума за стихотворение на известен и сега поет, посветено на Лазар. В първия момент можеше да си помислиш, че става дума за Христовия приятел – възкресения четверодневен Лазар. Но всъщност, ставаше дума за друг човек – Лъже-Лазар, измислен от поета. Един Лазар, който е противоположен на описания в Евангелието. На този Лъже-Лазар Христос Му казва в стихотворението: „Стани, Лазаре!”, но той не иска да стане. Не иска да диша. Не иска нищо. Излиза от пръстта, за да похули Христос и да Му каже: „Не съм те молил! Не те познавам!” Умишлено не споменавам автора, за да не му правя реклама. Но си спомням как ме вцепени това стихотворение в първия момент. Усещането от казаното беше толкова отвратително, че първоначално дори не можах да изкажа възмущение от това лъжеевангелие в съвременна поетична форма. Продължете да четете За изцерението от духовната проказа
Струва ми се, че никога не е имало толкова звезди, както в днешно време… Единственият проблем е, че те излъчват някаква странна, сякаш луминесцентна светлина. Не светят, а по-скоро дразнят очите. И никак не топлят… Едно време и аз се възхищавах на някои от тях. „Виж този как хубаво го е казал, виж как хубаво го е нарисувал, изиграл…“ Сега будят у мен най-вече съжаление. 
И тъй, отмина истеричната радост, с която някои посрещаха Хелоуин. Дойде новият ден и донесе своята тиранична прозаичност. Какво да се прави?! След пиянството винаги идва махмурлукът… Всеки забърза по своята обичайна работа… 
Много е полезно човек да се е научил да слуша. И разбира се, да се възползва от това, което е чул. Ето, например, ако ви предстои финансова сделка, вие ще попитате някой банкер как да постъпите. Ако сте поканени на голямо и скъпо парти, ще се посъветвате с някой моден дизайнер или експерт как е най-подходящо да сте облечени, как трябва да танцувате или да се държите, за да се представите добре и спрямо етикета. А вижте, в духовния живот (често) си мислим, че можем да минем ей така, без да слушаме никого. Някак си се предполага, че знаем всичко и лесно можем да се оправим сами. И при това сме уверени, че душата е много по-важна от тялото. А също и от битовите глупости, в които сме толкова внимателни. Христос пита: „Какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26), дори и да е придобил целия свят. 
Един от най-несправедливите ропоти на съвременните българи е за това, че сме се родили точно на Балканския полуостров и точно в тази държава. „Какви заплати вземат в Западна Европа, каква мъдрост има на Изток… Пък ние сме захвърлени на кръстопътя на цивилизациите, сякаш осъдени да водим едно мизерно съществуване…“ – ето така говорят. Тази логика стига до абсурдни крайности. Някой си дори „откри“ в Православието причината за лошия ни живот. Всички страни от католико-протестантския свят имали висок стандарт на живот… Но не и православните. Ето какви сме… Дори критерият ни за духовен живот се измерва в пари и материални придобивки. А на Балканите пари няма… 
Когато стоиш по цял ден в храма можеш да се срещнеш с всякакви хора. Включително и с такива, при които всеки опит за катехизация се превръща в театър на абсурда. Например, влиза веднъж едно момче (по-скоро млад мъж) с интелигентен вид и някак притеснено попита:
Има едно изречение, което често обичаме да повтаряме: дошли са последните времена, днешното време е оскъдняло откъм святост, любовта е започнала да изстива у мнозина. Ние, съвременните хора, много обичаме да предявяваме претенции към любовта – изстинала или не. Към любовта на другите… И рядко става дума, в мислите ни или в разговорите с другите, за собствената ни любов, за това какво излъчва тя… Има ли я, няма ли я… Един от белезите, по които това личи, е отношението ни към светците. Измежду тях като ярък светилник сияе светейшият патриарх Евтимий Търновски.