Моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис, ме посрещна още отдалеч с любимия си въпрос:

– Е, как сте там, отвъд оградата? 

Разказах му накратко какво се случва. Описах му как точно в оградите е работата. Готвим се да събаряме стари заграждения, да засипваме могили с пръст и върху тях да строим пътища. А после да крачим върху костите на предците си, хванати за ръка. И целите намазани с олио, за да се изплъзнем (при първа възможност) лесно един от друг, понеже изобщо не се понасяме, но обстоятелствата го налагат. Накрая събрах останалите си сили и го попитах:  Продължете да четете Само на живи →

Свети Йоан Колибар – 15 януари 

Като дете св. Порфирий Кавсокаливит едва четял. Сричайки успял да прочете житието на св. Йоан Колибар. И си казал: “Ето колко светецът се е подвизавал от любов към Бога. Защо и аз да не опитам да съм като него.” И още 12-годишен отишъл на Света гора… Св. Порфирий имал велика духовна решимост. Преди ми се е струвало, че именно тя ни липсва. Че ние сме болни от компромиси. Но сега си мисля, че това е незавършено описание. Имаме решимост. Просто тя не е духовна. А светците ни изглеждат като персонажи от миналото… От приказките… Желаем да подражаваме на героите на днешния ден. Когато някое момче навърши 12 години, пожелаваме му да е “успешен”. Внушаваме му да желае да е “успешен”. Не като някой, който живее в колиба, радва се на молитвата и чрез нея става близък на Бога! А като някой, който има палат с десетки стаи и тоалетни. Използвайки ги успешно може да се надсмива над съвестта си. Продължете да четете Неокрадимото →

Изпращам последните слънчеви лъчи на годината на гробищата… Ще кажете: “Не е ли тъжно?” Човек не бива да роптае, когато е със свои, особено в последния им път…

Бях тук и на Никулден. В една голяма опашка от смърт. Виждали ли сте опашка от смърт? Ковчези върху колички, чакащи своя ред. Закъсняващи по график… Студен вятър от мъка, яд, гняв, отчаяние и… вяра… И едно от най-страшните неща, които съм виждал… Щрих от картината… Изхвърлени до стената изпочупени инструменти за копаене. Ръждясали кирки и лопати, заменени с нови… Валеше… Добре че валеше… Така не се вижда какво мокри лицето ти. Продължете да четете Ненамерената Нова година →

Ако има нещо, което крещящо да противоречи на празничния дух на Рождество Христово, това е преялото чувство на самодоволство. С блажните му устни, с цялата му любезност, с позитивните му усмивки, с клишираните му пожелания, с добре осветената му благотворителност, с бъдещето, което обещава (и което, разбира се, никога няма да настъпи). Чудя се дали началниците на медиите не се наговарят предварително някъде, за да ни отнемат истинската радост и да ни пробутат неин “заместващ продукт” – мазно ухилена депресия с отложено действие… Едно време на тези, които сега определят информационните политики, им викаха “нашепници”, но думата остаря с възможността да усилиш “волумето”. Продължете да четете “Дзън християнство” →

– Е, как сте там, отвъд оградата? – попита ме моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис.

– И аз все още не мога да си обясня как сме? – отвърнах.

– О, ще си обясниш ти, ще си обясниш и хоро ще играеш! – рязко изкомандва той.

– Не може ли поне веднъж да ми спестиш отвратителния си хумор?! – кипнах.

Изгледа ме с миролюбивите си кучешки очи:

– Добре, извинявай, не се стърпях! Какво толкова има за обяснение?! Нима с вас се е случило нещо ново, нещо неочаквано? И друг път съм ти казвал, че човек не прави избора си в един ден. Той просто изразява това, което е станал, чрез многобройните си избори за нещата, които са по-важни от политиката… Продължете да четете Магистрала за един ден →

През последните дни много приятели ми писаха разтревожени, че не могат да си обяснят случващото се с нас. Споделих, че и аз съм объркан и нямам подходящи отговори. Затова някои от тях предложиха да напиша писмо на моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис, с молба да ни помогне да се ориентираме. Така и направих. Писах му накратко за последните новини отвъд оградата. И поисках да ни каже мнението си. Но не по обичайния си завъртян начин, а просто и достъпно. Точка по точка. Така и така, защото така и така… Не чаках дълго. Ето това ми е изпратил: Продължете да четете Изяж това писмо →

Неделя след Въздвижение – Марк 8:34-9:1

Докато вървиш из гробищата, често можеш да се натъкнеш на една потресаваща гледка. Разбира се, там потресаващите неща са много, но тази убягва на мнозина… Хората постоянно изхвърлят кръстовете на своите покойници, заменяйки ги с мраморни плочи. И понеже им е неудобно да ги забодат в някой контейнер, оставят ги отстрани. Както се прави със старо палто или износени обувки. Може пък на някой сиромах да му потрябва. Оставаш с впечатлението, че вече никой не иска кръстовете на своите предци… Продължете да четете А не до контейнера… →

(Размисли в 7 Неделя след Петдесетница)

Двама слепци тръгнали подир Христа… В скръбта си, в безнадежността, в болестта, в мъката, в греховете…

Тръгнали подир Христа и викали: “Помилуй ни!”

И като викали “Помилуй ни!”, приближили се до Него.

А Той ги попитал: “Вярвате ли, че мога стори това?”

Те отговорили: “Да, Господи!”

Тогава Христос се допрял до очите им и рекъл: “Нека ви бъде по вашата вяра.” И очите им се отворили! Продължете да четете Помилуй ни! →

Винаги съм се стараел да не приемам хулни помисли срещу народа си. Смятам това за срамно. Как ще обиждаш тези, от които си произлязъл? Ще режеш клона, чиято издънка си? Откъде идва гордостта, че си нещо повече от своите, от твоята плът? В индивидуалзма на много съвременни герои е скрита примитивна и дълбоко комплексирана мизантропия… А в крайна сметка и себененавист.  Продължете да четете Сухарът на свети Паисий →

Обичам да гледам морето. Но никога не съм се учил да плувам. Влизането в него не ме кара да изпадам във възторг. Не събирам тен. Не съм почитател на храната, която то предлага. Всичко това го прави прекалено реално. А аз (за добро или лошо) съм човек на символите. Чрез тях умея да си почивам. Затова просто гледам морето… Продължете да четете Море и шпеков салам →