“…Рожби ехиднини! кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън…” (Лука 3:7-9)
Кой говори така? Някой горделивец ли? Или някой коравосърдечен? Или неразсъдливец, който не знае силата на благите думи да отварят железни врати? Или нецивилизован тип, непознаващ ползата от дипломацията? Кой му дава право да държи такъв тон, лишен от обич? Продължете да четете Котенца, излезте от зоната си на комфорт
Понякога времето преди изповед е толкова обременяващо. Признайте си! От една страна се налага да се посрамуваш малко (няма как, Църквата го изисква), а от друга – на човек едно нещо ли му е само на главата. Животът е толкова динамичен. Накрая, волю-неволю, сядаш и почваш да си мислиш какво да кажеш: Скарах се с колега, ама той ме предизвика. Напсувах един, дето ме засече на светофара, защото не може да кара. Жена ми (мъжът ми) понякога много ме дразни, ама търпя. И като цяло се разбираме. Друго, друго… Споря с политиците през телевизора. Губя си времето във фейсбук. И накрая заспивам на молитвите. Бях на едно празненство и изядох блажен бонбон през поста. Какво още? Абе, честно казано, много съм добър и хората се възползват от това. Ама не мога да се променя – това съм аз. Ето, готово. Изпитът на покаянието е взет и може да се очаква заслужената награда на Причастието… 
Иеромонах Христодул разказва в книгата си “Старецът Паисий от Света гора”: „…Един ден трима монаси и аз отидохме при Стареца. Докато бяхме при него, той ни говореше за това, че трябва да имаме добри мисли в ума си. Тогава взе Стария Завет и започна да чете разказа за цар Дарий, който хвърлил Даниил в ямата с лъвовете. (Дан. 6:14-18).
Имаше една песен: “So this is Christmas. And what have you done?” Сигурен съм, че я помните. Да, знам, Джон Ленън е безбожник. А можем ли да понесем тъкмо от подобен човек такъв въпрос: “Ето, Рождество е. И ти какво направи?”
В житието на св. мъченик Иаков Персиец (27 ноември) се разказва:
Не съм по филмите и спектаклите… По джаза пък съвсем… Затова си спомням много смътно “Ах, този джаз”. Простете, ако греша нещо, но мисля, че в него Рой Шайдър играеше умиращ театрален режисьор, който направи от смъртта си шоу и накрая пееше: “Чао, чао, живот! Чао, чао, щастие! Здравей, самота! Мисля, че умирам!” Та, той почти през цялото време си говореше със Смъртта. И съм запомнил как крещеше: “Вярност, вярност, защо постоянно повтарят тая дума, все едно, че е най-важното нещо на света?!” А? Така ли беше? Хубав ли беше филмът?