В крайна сметка, всичко е затова – да видим другия, да го почувстваме, да го прегърнем – от душа до душа. Да бъдем съпричастни с него, със страховете и надеждите му, с обикновения му делник, с празника му… Да попътуваме заедно по очуканите друмища на овехтелия свят… Ако не можем това, то поне да не му се надсмиваме, да не го ругаем, да не очакваме да ни е прислужник, да не чупим крилата му… Изпочупили сме един на друг крилата си… И знаете ли защо?! Просто можем да си го позволим…  Продължете да четете От душа до душа →

Те не се срамуват. И това далеч не е най-лошото. Въпросът е, че не се срамуваме и ние.

Християнинът не може да е равнодушен. Може да е всякакъв друг, но не и равнодушен. Ако е забравил копнежите на любовта си, вече е победен. Дори нещо повече от победен. Защото врагът не иска просто нашата капитулация. Опитва се да ни доведе до жалко състояние. До вид на гротеска. И после да ни покаже на Спасителя – доброволно унизени, гледащи през Разпятието като в нищото. Продължете да четете И ние мълчим… →

Толкова думи се изприказваха напоследък. Всякакви думи – конкретни, коректни, ангажирани, политически, геостратегически… Речи, изказвания, пропагандни клишета. Думи, изпромушили се иззад мазни усмивки и думи, изстреляли се изсред стиснати устни. Думи с изгубена стойност и думи с двойно изтърбушен смисъл.  Продължете да четете Снимката, която изтрих →

Минавам днес покрай едно лъскаво заведение. Външната му част оградена с храсти. А по тях огромни паяжини. В първия момент не се сетих защо е това. Но като погледнах в дворчето, всичко ми се изясни. Близо до най-хубавите маси – о, забавление на забавленията – стоеше изправена кукла на смъртта. Както си трябва – озъбена, с коса… А до нея – капак от ковчег.  Продължете да четете “…I hate you!” →

Ние сме консуматори на живот! Ядем го, пием го, разклащаме го в похотлив танц, караме го по недостроена магистрала и се тръскаме по вълнистия асфалт. Ние сме имитатори на живот. Амбициозни актьори, вживели се в мечтана роля и забравили кои сме всъщност… Това ни е проблемът. Ще кажете, че звучи абстрактно. Добре, животът трябва има живот в себе си. Неразбирането на това води до много повреди, включително и политически, и икономически, и какви ли не други. Така достатъчно ясно ли е? Продължете да четете Живот в живота →

Ако в календара има дата, която да бъде определена като най-българския ден, това безспорно е 19 октомври. Доскоро дядовците ни са го разбирали. Затова са го наричали Отчовден. Празникът на нашия баща – преподбния Иоан Рилски, на покровителя на народа ни, на ангела-хранител на страната ни. А също и на достойството ни като хора. Защото разкрива колко светъл, колко красив може да е българинът. И колко свята е земята, оросена със сълзите на онзи, който може да дръзне да се нарече приятел Христов. Продължете да четете Най-българският ден →

Чудя се вече как да започвам такива текстове… Не за друго, а за да прикрия огорчението и възмущението си… Затова ще започна от края – с духовното обяснение… Всяко нещо има своето духовно обяснение…

Падналият човек осмисля всичко през падналите си помисли! Те са основната агенция, от която получава информация! Те са престижния университет, от който придобива знания! Не само за окръжаващата го реалност или дори за целия свят… И Евангелие да му дадеш, пак ще го изтълкува през тях…  Продължете да четете Си-Трипио с чадър на главата или Добрият Пастир? →

Слънцето изгрява и залязва… Това не е някакъв негов каприз. То си е там, където си е, и пръска лъчите си. Но Земята застава “гърбом” към него и потъва в мрак. И с хората (и народите) е така… Отвръщат се от благодатната светлина на Евангелието и заживяват в нощта на плътското мъдруване.

Е, има и разлики. Земята няма лице. Човеците имат, макар и понякога да са забравили за какво служи то… Ако не гледаш към Бога, ако не Го слушаш, ако не Му говориш, ако не вдишваш присъствието Му, за какво ти е лице? То закърнява, понеже няма кой истински да го огрява и да се радва на красотата му… Продължете да четете Безлики →

Цялата беда е в това, че открихме нов път към любовта, непознат за светиите. Всъщност, непознат дори за бабите ни. Непознат даже и за самите нас, когато живеехме през 80-те и 90-те… Все едно доскоро хората са вървели към спасението си пеш и по снизхождение с каруци, а днес – бам, всички на самолети. И то не какви да е самолети, а изтребители.  Продължете да четете Новата любов →