Душата забавление ли е? И яко ли е да нямаш душа? Ако нямаш душа, как ще почетеш Задушница? Няколко пъти около Задушницата след поста имаше пъстри паради… Нещо против парадите ли имате? 

Така и не разбрах къде точно рециклират душите. И как се превръщат в лозунги… Ама бизнесът върви яко! Политически плакати вместо слова за спасение! Спасението е в политическите плакати! Нашият партиен вожд е лама! И не само лама… А и “антилопа, газела – абсолютният потоп, топ-топ, топ-топ”. Извинявайте, отплеснах се по песента! У нас има вселенски хитове… Нещо против думата “вселенски” ли имате? Продължете да четете Рециклиране на души →

Има едни невидими червени линии, които не бива да бъдат преминавани.  Пресичането им превръща кроткия във воин, смирения – в заповядващ, тихия – в крещящ. Има неща, които не могат да бъдат приети спокойно. Има предизвикателства към равнодушието, които трябва да бъдат последвани. Има…

Има ли? И кои са нашите невидими червени линии, които могат да изгонят институционалната полярна зима от сърцето на България? Парите? Не са парите. Взеха ги, видяхте, че нищо не стана. И без пари се живее някак. Родината? Някои софийски квартали изглеждат като след война. Да не говорим за селата. В България имало ли е война? Или съм пропуснал нещо… Някой ни е обстрелвал с безчувствеността си. Направо ни е премазал.

Родителите… Нямат време. Трябва да работят. Я за хляба, я за да станат успешни. Египтяните давали много работа на иудеите, за да забравят за Бога. 

Добре, поне децата могат ли да бъдат наречени невидима червена линия? Българинът може да е всякакъв, но децата си обича. Така казват. А душата си обича ли? Чудя се как всички се правим, че не забелязваме проблема. Душите на децата ни са в зловеща опасност. В почти всяка детска градина, в почти всеки начален курс надзърта я йога, я паневритмия, я секта, а напоследък и някоя камера в тоалетната… Крадци на детски души и тела. И ние какво? Свикнахме. Нормално е. Дойдоха една шепа “нормални” и ни обясниха, че основният проблем е във вероучението. Че децата не трябва да знаят за Христос. Иначе за Буда, Вишну, Дънов и кой ли още не – няма проблем. Намира се финансиране за всякакви лами и гурута. Защото са куул. Защото са над нещата. Защото са духовни. Защото са екологични. Защото не са традиционни. Не са досадни. Не са скучни. Не са…

Знаете ли какво стана с нас? Тези нови “нормални” ни надвикаха. Купиха ни. Излъгаха ни. Преодоляха болката ни. Инжектираха ни равнодушие. Прецакаха ни. И събират децата като стока от хипермаркет. Продават я. Продават душите им. Продават телата им. С нас се случи това, което пише в Псалтира: “…но се смесиха с езичниците и се научиха на техните дела… и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете; проливаха невинна кръв, кръвта на синовете и дъщерите си, които принасяха жертва на ханаанските идоли, и земята се оскверни с кръв; оскверниха се с делата си, блудстваха с постъпките си. И разпали се гневът на Господа против Неговия народ, погнуси се Той от Своето наследие…” (Пс 105:35, 37-40)

В злополучната петроханска секта, (или както там коректно я наричат) са си имали стая-капище. Провеждали са всеки ден по няколко часа духовни практики. Но иначе, докторант по богословие се похвали, че двадесет пъти бил ходил в тая хижа, познавал и покойния лама и всичко било наред. Що за човек трябва да си, за да мислиш, че всичко е наред в това капище? Какво сърце трябва да носиш? С какви очи трябва да гледаш? Богослов! Християнин! 

Пари им пращали. А не се ли сетихте, че имат нужда от духовна помощ? Няма как да се сетят, защото самите спонсори са духовно бедстващи. И сега, когато дойде смъртта, взе и едно дете, никой не е виновен. Колко деца трябва да умрат, за да станем ревностни по отношение на духовното и телесно здраве на децата си? Колко? 5? 10? 20? Кажете колко? Къде е тънката червена линия, в която ние ще надвикаме новото “нормално”? И ще му кажем: “Махайте се от детските градини с порочните си духовни практики!” Кой е моментът, в който ще се сетим да повторим думите на свети пророк Илия: “Нима у Израиля няма Бог, та сте тръгнали да питате Веелзевула, акронското божество?” (4Цар 1:3) Нима в България няма Бог, та ми влачите и легитимирате всякакви носители на бесовски учения? Или като минимум се правите, че не ги забелязвате.

Обаче… Има известна безнадеждност в ситуацията, в която се намираме. Поне да чувахме искрена православна проповед, която да е алтернатива. Но “няма вече пророк и няма с нас никой, който да знае, докога ще трае това.” (Пс 73:8) От първия по чест православен престол, който трябва да бъде фенер и да разпръсква Божията светлина за всички ни, се чува: “В центъра на всяка религиозна традиция стои самото свещено – върховната абсолютна реалност, която се изразява по различни начини – като Бог, Аллах, Брахман или като лъчезарна пустота. Тази реалност не е абстрактен принцип, а основа на общността на битието, която обединява всички неща чрез любов, състрадание и милост.” Сега да ми обясни тоя “пръв без равни” как се обединява светата Литургия с лъчезарната пустота на Петрохан? Лъчезарната пустота, която убива и тела, и души! Ще се опустошаваме ли до смърт? Аз, като обикновен свещеник, какво да казвам на родителите? Да се безпокоят ли или да не се безпокоят? Да не би в България и по света всичко да е наред, пък аз излишно да се напрягам? 

Сега обвиняват хората по социалните мрежи, че говорят без да са компетентни. Компетентни или не – не ги упреквам. Не разбирате ли? Те викат по този начин за помощ. Какво друго им е останало, като всички “компетентни” мълчат, лъжат или си вършат работата зле. А противниците на децата им изпращат една след друга своите словесни ракети – добре организирани и добре платени. 

Не разбирате ли, че работата е станала на живот и смърт за цяла България? И то въпрос на вечен живот и на вечна смърт. Душата на България я разстрелват хладнокръвно. На колене. Вероятно и със смях… И това ще се случи, ако не превърнем виковете си на болка в молитва. Само с дране по площадите не става. Пробвахме десетки пъти. За какво ли не. И ако ние, които имаме благословението от Бога да говорим за Него, продължаваме да мълчим и да се правим, че това нас не ни засяга… Е, винаги можем да изпеем на нечие опело “со святими упокой”, даже и на такива от лъчезарната пустота. Дето се вика, няма да е за пръв път. Само един въпрос е останал – когато погребваме България, кой ще плати опелото…

– Кое според вас е най-важното изречение в Евангелието? 

Той се заколеба за момент и в иначе ведро изглеждащите му очи скорострелно се появиха сълзи, а гласът му леко потрепери: 

– “Да не съм аз, Господи?” (Мат. 26:22) Ако не си разбрал това изречение, не си разбрал и Евангелието. Или по-точно, разбрал си го погрешно. 

Този диалог е част от интервю със свещеник от друга поместна църква. И аз като вас обичам хубавите проповеди. Ето я и ползата от интернет – достъпни са ни слова на всякакви езици. Не мисля, че имаме потенциал да чуем нещо толкова дълбоко на български. Съжалявам, че го казвам, но така смятам.  Продължете да четете “Да не съм аз, Господи?” →

Имало е всякакви времена – окъпани в кръв и надменност, потопени в сълзи, притиснати от нахална безнадеждност… Какво ли не познава светът, как ли не се е опитвал да поругае своето спасение… Какви ли пропълзявания не е практикувал, за да се измъкне от покрова на разперените на Кръста Христови криле…  Продължете да четете Скръбта е вайръл →

17 години свещенство! А след няколко дни 50 години живот! Това си е повод за равносметка! И за проповед! Трудно се пише такава проповед! Можеш само да бъдеш искрен…

Видях много чудеса! Всеки ден през тези 17 години беше чудо! Защото всеки ден беше невъзможен! Математически невъзможен! Логически невъзможен. Системно невъзможен! Нямаше как да стане по човешки, изключено беше… И сега е изключено!  Продължете да четете Защото любовта е вечна! →

Добре, де… Знам, че така не се говори. Че не се казват проповеди като тази. Ама седмицата така тръгна… Не само при мен…

Навремето имаше една песен: “Толкова много неща съм преглътнал, но нещо стомахът ми не понесе! Не понесе! Моля, извинете – не го понесе! Моля, извинете…” Знаете ли кой е автор на текста? Владо Попа! И аз съм Владо попа, ама тоя е друг. Викаха му още Унгареца. Самият факт, че помня такива текстове, говори откъде идвам. Знам какво е да си отчаян и колко необходим е Христос. Насъщно необходим! Христос е насъщният Хляб, Който изпросваме за всеки ден. Продължете да четете Да победиш убиец… →

Направил съм много панихиди в живота си… Наистина много… В повечето хора те създават противоречиви усещания. Утеха – защото разбираш, че можеш да се пресягаш до другия свят и да изпращаш там грижа. И уплах – защото това е непозната житейска територия, изискваща, задължаваща… Продължете да четете Уютът на безнадеждността →

На 2 ноември се чества паметта на преп. Гавриил Ургебадзе – плакал през целия си живот с покъртителен плач! Неговата радост ви желая! Не просташката истерия на този свят, не кикота на забавленията, не тресящата се приповдигнатост на танците, не самоувереността на модата, не надменния взор на властта, не разхилената маска, зад която се крият провалите, не ироничното подхилкване на умниците, които никога не са разбирали истински важното, не предсмъртната нега на остарелите в похот, не… Желая ви радостта, която идва, след като Христос попие сълзите ви! Колко трябва да се плаче за това? Не зная! Колкото трябва! Да, трябва много да се плаче, струва си! Продължете да четете Тъгата му ви желая! →

Срещал съм около ковчезите какви ли не хора – праведници, молитвеници, атеисти, непукисти… Ние живите сме всякакви. Но покойните винаги са едни и същи – притихнали, очакващи помощ, близки… „Като ме гледате да лежа пред вас безгласен и бездиханен, заплачете за мене, братя и другари, сродници и познати…“ (стихира от Опелото). Казано е: заплачете, а не смейте се, хилете се или лигавете се… Продължете да четете Нашата огромна липса на любов →